Люк Дилейни
Без милост (2)

2.

Четвъртък сутринта

В три сутринта инспектор Шон Кориган караше по тъмните улици на Ню Крос, Югозападен Лондон. Познаваше добре тези улици, защото беше роден и израснал в близкия Дълич, и откакто се помнеше, те бяха опасно място. Тук хората бързо можеха да станат жертва, независимо от възрастта, пола или цвета на кожата. Често животът тук имаше много малка стойност.

Обаче тези страхове бяха за другите, не и за Шон. Бяха за хората, които водеха нормален живот. За онези, които имаха работа от девет до пет в магазини и канцеларии. За онези, които всяка сутрин пристигаха на работа с помътнели очи, всяка вечер се оттегляха нервно у дома, за да се почувстват в безопасност едва когато зарезят здраво външната врата.

Шон не се страхуваше от улиците, защото се беше оправял с най-лошото, което бяха способни да му поднесат, и беше оцелял. Беше инспектор и отговаряше за следователските екипи в Южен Лондон, които разследваха убийствата — клон от Група за тежки престъпления „Юг“ — един от няколкото екипа, които се занимаваха с насилствената смърт. Убийците преследваха своите жертви, а Шон преследваше тях. Пътуваше със свалени стъкла и незаключени врати.

Преди по-малко от час сержант Дейв Донъли го събуди. Убийство. Жестоко. Млад мъж, пребит и мушкан до смърт в жилището си. В един миг Шон беше лежал до жена си, в другия вече караше към мястото, където беше отнет животът на младежа. Толкова бързо се променяха нещата за него.

Откри адреса без затруднения. Улиците около местопрестъплението бяха призрачно тихи. Достави му удоволствие, когато видя, че униформените полицаи са си свършили работата както трябва: бяха разположили широк кордон около кооперацията, в която се намираше апартаментът. Беше попадал на други местопрестъпления, където кордонът започваше и свършваше пред входната врата. Колко доказателства бяха отнесени от местопрестъпленията по подметките на обувките? Направо не му се мислеше за това.

До цивилния „Форд“ на Донъли бяха спрели две патрулки. Шон винаги се смееше на сцените на убийства по телевизията: поне десет полицейски коли отвън, и сигналните им лампи премигват като бесни. А вътре се тълпят десетки детективи и съдебни медици. Действителността беше различна. Съвсем различна.

Със своето спокойствие истинските местопрестъпления бяха много по-разстройващи — насилствената смърт на жертвата оставяше атмосферата пуста и освирепяла. Докато ги оглеждаше, Шон усещаше как насилието и ужасът го обграждат все по-тясно. Неговата работа беше да открие подробностите за смъртта и с времето беше претръпнал — но не беше станал недосегаем. Знаеше, че и с това местопрестъпление няма да е по-различно.

Паркира пред полицейската лента и излезе от усамотението на колата си в топлата самота на нощта. Звездите на ясното небе и уличното осветление разпръсваха всяка илюзия за мрак. Ако беше някой друг, човек, който върши всяка друга работа, може би щеше да забележи колко е красиво. Обаче подобни мисли нямаха място тук. Той показа служебната си карта на приближилия се униформен полицай и изръмжа:

— Инспектор Шон Кориган, Група за тежки престъпления „Юг“. Къде е апартаментът?

Униформеният полицай беше младо момче. Гледаше го уплашено. Сигурно беше новак, щом един обикновен инспектор можеше да го уплаши.

— Кооперация „Табард“, номер шестнайсет, сър. На втория етаж. По стълбите и след това вдясно. Може да вземете асансьора, ако предпочитате.

— Благодаря — отвърна Шон.

Отвори багажника на колата си и огледа натъпканите там неща. Две големи квадратни кутии съдържаха всичко, което щеше да му е нужно за първоначален оглед на местопрестъплението. Хартиени гащеризони и найлонови калцуни. Различни по размер найлонови пликчета за веществени доказателства, хартиени кесии за дрехи, няколко кутии с латексови ръкавици, ролки със самозалепващи етикетчета. И разбира се, чук, кози крак и други инструменти. Вероятно багажникът му приличаше на багажниците на всички детективи по света.

Измъкна един предпазен гащеризон и тръгна към стълбището.

Блокът беше типичен за този лондонски район. Ниски жилищни кооперации от потискащи кафяво-сиви тухли, издигнати след Втората световна война, за да подслонят изгубилите подслон при бомбардировките на старите бедняшки квартали. По онова време са били истинско чудо. Вътрешни тоалетни, течаща вода, отопление. Но сега тук живееха само впримчените от бедността. Приличаха на затвор и в известен смисъл наистина бяха.

Стълбището миришеше на урина. Вонята на човеци, които живееха един върху друг, не можеше да се сбърка. Беше лято и вентилацията на жилищата изкарваше миризмите отвътре. Шон едва не се задави.

Спря да се легитимира пред друг униформен полицай, застанал на пост пред вратата на апартамента. Полицаят вдигна лентата пред вратата и го загледа как се навежда, за да влезе. Шон пък огледа коридора на жилището. Беше по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. Вътре го очакваше сержант Донъли.

— Добрутро, шефе. Придържай се към дясната страна на коридора. Това е пътеката, която използвам за влизане и излизане. — Мустаците на Донъли помръдваха, докато говореше.

— Какво имаме? — попита делово Шон.

— Първо — започна сержантът, — никакви следи от влизане с взлом. Безопасността в апартамента е добра, значи вероятно сам с пуснал убиеца. Изглежда, всички рани на жертвата са нанесени във всекидневната. Голяма гадост. Никъде другаде няма следи от някакви действия. В останалата част от апартамента не се е случило нищо. Всекидневната е ей там, последната врата вдясно. Освен нея има кухня, две спални, отделни баня и тоалетна. От онова, което видях, жертвата е поддържала всичко достатъчно чисто и подредено. Добър вкус за мебели. На няколко места в жилището има снимки на жертвата — поне така мисля. Раните му са такива, че правят малко трудно човек да е съвсем сигурен. Има го на много от тях да прегръща, хъм, други мъже.

— Обратен? — попита Шон.

— Така изглежда. Рано е да се каже. Има скъпа стереоуредба и телевизори. Забелязах, че на няколко от снимките е в далечни страни. Всичко това струва доста пари, нали? Нямаме си работа с някакъв пълен неудачник. Имал е прилична работа или е бил престъпник. Макар да нямам усещането, че жилището е на престъпник. — Двамата заоглеждаха коридора, сякаш за да потвърдят предварителната оценка на сержанта. Донъли продължи: — Намерих няколко писма, всички с адресат Даниъл Грейдън. Няма писма с друг адресат.

— Е, Даниъл Грейдън — попита Шон на глас, — какво по дяволите се случи с теб? И защо?

— Да почваме, а? — каза Донъли.

Минаваха от стая в стая, като оставиха всекидневната последна. Крачеха внимателно по краищата, за да не повредят някой невидим отпечатък от обувка, оставил вдлъбнатина в килима, или някое важно доказателство: косъм, капка кръв. От време на време Шон правеше по някоя снимка с малкия си дигитален апарат — неговият личен архив за доказателства, нов полезен приятел, който му помагаше да разрешава престъпления, надхвърлящи и най-мрачните човешки фантазии. Острото блясване на светкавицата осветяваше помещението, както мълнията — нощта. Звукът на зареждащата се светкавица нарушаваше тишината. Шон щеше да държи снимките само за свое лично ползване: не само за да му припомнят подробности, които беше видял, но и за да се озове отново на местопрестъплението всеки път, когато изпиташе нужда отново да го усети, да подуши миризмата на кръв, да вдиша гадния сладникав аромат на смъртта. Да почувства присъствието на убиеца.

Чувстваше се неловко. Като неканен гост. Сякаш трябваше непрекъснато да се извинява, че е тук. Отърси се от това усещане. Имаше работа. Съзнанието му поглъщаше всичко наоколо. Чистотата на мебелите и подовете. Съдовете измити и прибрани ли бяха? Дали е останала някаква храна? Дали нещо, независимо колко малко, по някакъв начин изглежда не на място? Ако жертвата беше държала дрехите си спретнато сгънати в гардероба, риза на пода щеше да събуди любопитството му. Ако жертвата беше живяла в мръсотия, току-що измита чаша на мивката, пълна с мръсни съдове, щеше да привлече погледа му. И наистина, Шон вече беше забелязал нещо странно.

Стигнаха до всекидневната. Шон потръпна при мисълта за онова, което щеше да види. Вратата беше полуотворена, точно както с била намерена от младия полицай. Донъли влезе, Шон го последва.

Силна миризма на кръв. Мирисът беше някак си металически. Като загрята мед. Шон си спомни миговете, когато беше вкусвал собствената си кръв. Този спомен винаги го караше да си мисли, че на вкус е същата, както мирише. Догади му се. Надяваше се, че не му личи.

Този мъж поне беше убит наскоро. Беше му трудно да стои в една стая с разлагащ се труп. Сега беше лято. Ако жертвата беше лежала тук няколко дни, апартаментът щеше да вони. Холът щеше да е пълен с мухи, трупът щеше да бъка от личинки. Досрамя го, че се радва, че мъжът е убит наскоро.

Само много кръв можеше да мирише толкова силно и това го накара да се стегне, преди да погледне трупа, който лежеше в средата на помещението. Почувства замайване; насилието висеше във въздуха като лондонски смог и затрудняваше дишането. Приклекна до трупа, като внимаваше да не стъпи в локвата гъста виненочервена кръв, която се беше стекла от главата на жертвата. Беше виждал много убити. На някои раните почти не личаха, а на други бяха ужасяващи. Тези бяха от вторите. И по-лоши от всички, които беше виждал.

— Господи, какво е станало тук? — възкликна Шон.

Масата за хранене беше обърната. Два стола от комплекта бяха напълно потрошени. Телевизорът беше бутнат от шкафа. Снимки лежаха с изпочупени рамки на пода. Музикални дискове бяха пръснати из цялата всекидневна. Сигналната лампичка на сиди плейъра светеше зелено.

— Страховита битка, нали? — обади се Донъли.

Шон се изправи, все още впил поглед в трупа, неспособен да го откъсне от жертвата: бял, от мъжки пол, на около двайсет, по тениска, която беше подгизнала от кръв и плитки джинси, също целите, в кръв. Единият му чорап беше останал — на десния крак, а другият не се виждаше никъде. Лежеше по гръб, левият крак сгънат под десния, а ръцете му бяха протегнати встрани, сякаш беше разпънат на кръст. Не се виждаха никакви средства за обездвижване. Лявата част на лицето и черепа му бяха силно хлътнали — късата коса на жертвата позволи на Шон да види две сериозни рани. Предположи, че подсказват ужасяващи фрактури; очите бяха толкова подути, че почти се бяха затворили; носът му очевидно беше счупен — около него се виждаше съсирена кръв. Устата също не беше избягнала наказанието. По устните се виждаха няколко дълбоки среза, а откачената долна челюст беше провиснала. Шон се запита колко ли зъба ще липсват? Дясното ухо също не се виждаше никъде. Надяваше се, мъжът да е умрял от първия удар, но се съмняваше.

Локвата кръв беше единственият подгизнал участък, като се изключеха дрехите на мъжа. Имаше и безброй пръски: по стените, килимите, мебелите. Шон си представи как главата на жертвата се отмята от силата на ударите и кръвта от раните полита на струйки през стаята. Когато бъдеха проучени, тези пръски щяха да позволят да се направи карта на развитието на нападението.

Тялото на жертвата също не беше пощадено. Шон нямаше намерение да брои раните, но вероятно имаше между петдесет и сто, порезни и прободни. Краката, коремът, гърдите, ръцете — всички бяха жестоко намушкани. Шон се огледа за оръжия, но не видя нищо. Най-накрая успя да откъсне поглед и попита:

— Кой е намерил трупа?

— Ние — отговори Донъли.

— Как така ние?

— Ами ние, чрез един загрижен съсед — обясни Донъли.

— Съседът подозрителен ли е?

— Не, не. — Донъли махна с ръка. — Една мацка, живее няколко врати по-нататък, на път за вкъщи с кебап и картофки след цяла нощ чукане и къркане.

— Влизала ли е в апартамента?

— Не. Не е от героичния тип. Видяла, че вратата е отворена, и решила, че трябва да го сподели с нас. Ако беше трезва, вероятно нямаше да го направи.

Шон кимна. Алкохолът превръща някои хора в съвестни граждани по същия начин, по който прави от други склонни към насилие психопати.

— Изпратили патрулка, за да провери какво става, и единият се качил и открил жертвата.

— Да не е изпотъпкал мястото? — попита Шон.

— Не. Току-що е завършил Хендън^[1] и е на изпитателен срок, така че все още е достатъчно подплашен, за да помни какво трябва и какво не трябва да прави. Придържал се е към ъглите и не е пипал нищо.

— Чудесно — отговори Шон автоматично, защото мисълта му вече беше продължила напред, а съзнанието му натежаваше от възможности. — Да, който е извършил това, е или много ядосан, или много болен.

— Без съмнение — съгласи се Донъли.

Замълчаха. И двамата се опитваха да се овладеят, да прочистят съзнанията си — необходима прелюдия, преди да започнат да разсъждават хладнокръвно и логично за възможно най-лошото, което може да се случи на всеки човек. Да видиш подобна зверщина никога не е и няма да бъде лесно, никога няма да бъде нещо рутинно независимо колко светът на медиите и романите иска да накара всички да повярват противното.

— Добре, първото предположение е, че си имаме работа с домашно насилие.

— Спречкване на любовници? — попита Донъли.

— Гейовете са страшно ревниви. Способни са да си изтръгнат сърцата с голи ръце, като им падне пердето — каза Шон. — Който и да го е извършил, вероятно също е отнесъл здрав тупаник. Човек, който се бори за живота си, може да причини много увреждания.

— Ще проверя местните болници — каза сержантът. — Ще проверя дали не е постъпил някой, който е изял здрав бой.

— И побързай — каза Шон. — Провери и в местните полицейски управления и събуди останалите от екипа. В осем всички да са в управлението за сутрешен брифинг. Детектив Джоунс да избере и наглежда екипа, който ще разпитва от врата на врата. При такъв побой все някой трябва да е чул или видял нещо. Намери и патолог да огледа тялото, докато е още на място.

— Шефе, това няма да е лесно.

— Знам, но все пак опитай. Провери дали доктор Канинг е на разположение. Понякога излиза на терен, ако случаят е интересен, а той е най-добрият.

— Ще направя каквото мога, но не обещавам нищо.

— Ясно.

За разкриването на повечето убийства не беше нужно много време. Обикновено извършителят беше най-очевидният заподозрян. Паническата природа на престъплението предлагаше нещо като Аладиновата пещера, но пълна с криминологични доказателства. Повече от достатъчно, за да се стигне до присъда. В подобни случаи детективите нямаше какво толкова да правят, освен да изчакат лабораторията да изследва доказателствата от местопрестъплението и да предостави всички нужни отговори. Обаче още докато Шон оглеждаше стаята, нещо започна да го гризе.

— Изглежда недвусмислено, нали? — подхвърли Донъли.

— Именно — изсумтя Шон.

— Но?

— Жертвата почти сигурно е познавала убиеца. Няма взлом, значи го е пуснал да влезе. Гадже е добро предположение. Това прилича на домашно насилие. Няколко питиета в повече. Разгорещено скарване. Започва бой, който става все по-злобен и ожесточен. И двамата се оказват смазани от бой, а единият умира. Убийство от страст, което убиецът не е имал време да подготви. Паднало му е пердето и е убил приятеля си. Любовникът си. Сега единственото, което му се иска, е да избяга. Да се махне от този апартамент и да се свие някъде на безопасност, за да обмисли следващите си стъпки. Обаче за този сценарий според мен липсват няколко елемента.

— Като какви например? — полюбопитства сержантът.

— Не знам — отговори честно Шон. — Може би са пили, но пък никъде няма чаши. Спомняш ли си случай на битово убийство, в което да не е бил набъркан алкохол?

— Може би е почистил? — предположи Донъли. — Измил е чашите и ги е прибрал?

— Защо ще си прави труда да мие чашите, когато след побой като този кръвта и отпечатъците му трябва да са из цялото помещение? След яростно нападение като това се е забавил, за да измие чашите? Не се връзва. Защо ще си губи времето?

— Паника? — подхвърли Донъли. — Не е могъл да мисли логично. Може да е измил своята чаша, може би е започнал да почиства и други неща, преди да му светне, че си губи времето.

— Може би.

Шон мислеше напрегнато. Липсата на следи от алкохол беше нещо малко, но всеки опитен детектив би очаквал да намери доказателства за употребата му на местопрестъпление като това. Празна бутилка вино. Полупразно шише скоч или бутилка от шампанско, което е подхранило гнева на богаташите.

Шон продължи:

— Има и още нещо. Коридорът е прекалено чист. Убийството очевидно е извършено в хола, но убиецът е трябвало да си тръгне. Знаем, че е излязъл през входната врата, защото всичко останало е здраво заключено, но коридорът е чист. Нищо. Пътеката е светлобежова, но никъде няма кървав отпечатък от обувка. А дръжката на входната врата? Нищо. Няма кръв. Чисто и просто няма нищо. И какво излиза? Че нашият убиец пребива и мушка жертвата си, докато умре, в пристъп на безумна ярост, но спира да си почисти ръцете, преди да отвори някоя врата. Изведнъж се успокоява дотолкова, че да си свали обувките и да се измъкне на пръсти от апартамента. След като е убил мъж, който може да му е бил любовник. Това изобщо не се връзва.

Донъли се включи:

— Ако нашият човек е решил да се почисти, преди да си тръгне, къде го е направил? Имал е две възможности — мивката в банята или мивката в кухнята.

Шон пое нишката:

— Видяхме и двете. Чисти като сълза. Никакви следи от скорошно ползване. Няма дори капка вода.

— Вярно — съгласи се Донъли. — Но това може и нищо да не значи. Правим твърде много предположения. Може би криминолозите ще докажат, че грешим, и ще намерят в коридора кръв, която просто не можем да видим.

Шон знаеше, че това ще продължава да го гложди. Когато хванеше убиеца, щеше да поиска признание и тогава, може би убиецът щеше да обясни липсата на следи. Нямаше съмнение, че ще излезе нещо очевидно. Както винаги.

Униформеният полицай пред входната врата и се провикна:

— Сър, лабораторният екип пристигна.

— Да влизат — отвърна Шон.

Двамата с Донъли тръгнаха да излизат от апартамента, като грижливо се придържаха към пътя, по който бяха влезли.

Сержант Анди Родис ги чакаше с екипа си от специално обучени детективи и специалисти по оглед на местопрестъпления. Огледа гащеризоните им, но това не го впечатли.

— Сто на сто сте изпотъпкали местопроизшествието ми. — Беше прав да се дразни. По закон никой нямаше право да влиза в апартамента, освен криминолозите. — Следващия път ще задържа дрехите ви като доказателство.

— Анди, съжалявам — каза Шон. — Нищо не сме пипали. Честна дума. — Имаше нужда от Родис на своя страна.

— Имате за мен труп от мъжки пол в апартамент номер 16? Така ли? — попита Родис; в гласа му още се долавяше раздразнение.

— Точно така — отговори Донъли.

Родис се обърна към Шон.

— Някакви специални желания?

— Не. Ние залагаме на домашно насилие, така че се придържай към основното. Можеш да не вадиш скъпите играчки.

— Ясно — каза Родис. — Кръв, нишки, отпечатъци, косми и сперма.

Донъли и Шон вече се отдалечаваха. Шон подвикна през рамо.

— В осем ще направя брифинг на екипа. Опитай се дотогава да ми пратиш предварителния доклад.

— По-вероятно е да мога да ти кажа нещо по телефона. Достатъчно ли е?

— Чудесно — отговори Шон. Точно в момента беше готов да приеме всяко предложение.

 

 

Малко преди осем Шон седеше в мрачния си функционален кабинет в пекамското полицейско управление, заобиколен от евтините дървени мебели, които красят всяка полицейска сграда в Лондон. Кабинетът беше малък — побираше само две бюра от по метър и двайсет и два неудобни стола за честите посетители. На бюрата имаше по един древен компютър, а резките флуоресцентни пури на тавана оцветяваха всичко в еднообразно жълтеникаво. Шон завиждаше на телевизионните детективи с техните кожени въртящи се столове, лавици с всевиждащи свръхмодерни компютри и най-вече за настолните лампи „Джаспър Конран“, сведени ниско над лъскавата стъклена повърхност на бюрата. Действителността беше шаблонна и функционална.

Замисли се за жертвата. Що за човек е бил? Дали е бил добър? Бил ли е обичан? Ще липсва ли на някого? Скоро щеше да разбере.

Звънът на телефона го стресна.

— Инспектор Кориган. — Рядко беше многословен по телефона. Дългите години разговори по радиостанциите бяха орязали говора му.

— Кориган? Обажда се сержант Родис. Нали искаше новини за твоя брифинг? — Родис не признаваше чинове над своя, но пък поради силната му позиция никой от по-старшите не му се зъбеше. Той решаваше какви и колко криминологични ресурси да се отделят за всеки отделен случай, той познаваше полезните хора в лабораториите в югозападната част на страната, които можеха да свършат работа. Всички, независимо от чина си, се съобразяваха с монопола му.

— Благодаря, че се обади. Какво имаш за мен?

— Още е много рано.

Шон знаеше, че лабораторният екип не е свършил кой знае какво, освен да се организира.

— Знам. Но ще съм ти благодарен, за каквото и да е.

— Чудесно. Направихме един бърз оглед. Входната и изходната точка са изненадващо чисти, като се има предвид останалият ужас. Коридорът също е много чист. Може би ще намерим нещо, след като прегледаме с ултравиолетови лампи. Но още няма нищо определено. Малко ме озадачиха обаче пръските кръв по стените и мебелите.

— Защо?

— Ами… след като видях трупа, съм сигурен, че ударът по главата едва не е убил младежа и със сигурност го е повалил. По едната стена има пръски, които отговорят на удар по главата с тежък предмет.

— И какъв е проблемът?

— Ако жертвата е лежала, докато са нанасяни другите рани, бих очаквал да намеря само малки локализирани пръски. Обаче има множество други по килима, по строшените мебели, нагоре по стените. Не съответстват на раните му.

— Значи трябва да има и други рани, които още не сме видели — предположи Шон. — Или може би са от убиеца?

— Възможно е — отговори Родис, но това, изглежда, му се струваше неправдоподобно. — Засега нямаме оръдие на престъплението — продължи той, — но сигурно ще изскочи, когато започнем да претърсваме както трябва. Без съмнение и много други неща.

— Нещо друго? — попита Шон повече с надежда, отколкото с очакване.

— Много писма и картички, адресници, дневници, спестовни книжки и така нататък. Значи няма да е много трудно да се потвърди самоличността на жертвата. Това е засега.

Шон можеше и да не харесва Родис кой знае колко, но ценеше професионализма му.

— Благодаря, Родис. Ще ми е от полза при брифинга.

Затвори и се вторачи в чашата хладко кафе на бюрото. Какво можеше да означава това, че пръските не отговарят на раните по жертвата? Може ли убиецът да е бил тежко ранен и пръските кръв да са от него? Съмняваше се, особено ако Родис беше прав, че жертвата е била полумъртва след първия удар по главата. И ако е бил нокаутиран с първия удар, тогава за какво по дяволите бяха всички останали рани? „Отговорите ще дойдат — успокои се сам. — Изчакай пълното криминологично изследване на местопрестъплението и аутопсията на жертвата. Отговорите ще дойдат“. Винаги идваха.

Стана и погледна през прозореца към гаража на управлението. Сержант Сали Джоунс жадно дърпаше от цигарата, смееше се и се шегуваше с няколко момичета от машинописния отдел.

Гледаше я и й се възхищаваше. Метър и шейсет и два, но бликаше от енергия. Имаше хубави крака, но прекалено големи цици за неговия вкус. Май никога не беше виждал косата й да не е вързана на конска опашка.

Харесваше способността й да е приятелка с всички. Можеше да разговаря с всеки и да го накара да си помисли, че е най-добрата му приятелка на този свят. Шон беше наясно, че понякога я използва да върши нещата, които той не би могъл да направи както трябва. Например да разговоря със скърбящи родители. Да каже на съпруг, че съпругата му е била изнасилена и убита в собствения им дом. Беше виждал как Сали казва на хората немислими неща, а след половин час вече се смее и се шегува, докато си пафка цигарата и бъбри с колегите. Беше корава. По-корава, отколкото той щеше да бъде някога. Усмихна се.

Запита се защо ли е още сама. Знаеше, че никога не е била омъжена. Сигурно бе много самотна. Не можеше да си представи да върши тази работа, а после да се прибере в празна къща. Сали му бе казала, че очевидно не е жена за един мъж и не става за домакиня. Помисли си колко много пъти се беше опитвал да долови у нея тъга. Самота. Но така и не беше успял.

Погледна си часовника. Щеше да закъснее за брифинга. Можеше да се провикне от прозореца, за да я предупреди, но реши, че ще е по-забавно да не го прави.

Тръгна по оживения ярко осветен коридор: с врати от двете страни, със стари и нови плакати, окачени по стените — никой не ги поглеждаше, защото всички твърде съсредоточено се опитваха да стигнат до целта си и не обръщаха внимание на чуждите апели за помощ.

Стигна до залата и влезе. Хората от екипа му си бъбреха. Неколцина, между които Донъли, го поздравиха. Той им кимна в отговор.

Екипът му беше относително малък. Двама сержанти — Сали и Донъли — и десетима полицаи. Екипът беше на Шон, но щеше да бъде наблюдаван от главен инспектор, който нямаше много пряко участие в отделните случаи. Ролята му беше всъщност административна: да се грижи разследванията да бъдат разпределяни равномерно на различните екипи за разследване на убийства, да следи разследващите екипи да не превишават бюджета и да спира безрезултатните разследвания, преди да са погълнали твърде много пари или човекодни.

Шон седна на обичайното си място на дървената маса, най-евтината, която можеше да се намери, и както винаги си помисли, че някой ден ще си разпори сакото в ръба й. И че някоя треска ще му се забие в бедрото. Сложи мобилния телефон и бележника си пред себе си и се огледа, за да се увери, че всички са налице. Кимна на Донъли, който разбра какво се иска от него. Работеха заедно от толкова време, че се разбираха и без думи.

— Добре, да започваме — каза Донъли. — Шефът иска да ви каже няколко думи. Имаме много за обсъждане, така че си седнете на четирите букви и наострете уши.

Приглушените разговори престанаха и всички се обърнаха към Шон.

Полицай Зуков предложи:

— Шефе, да ида ли да доведа сержант Джоунс? Мисля, че слезе да пуши в двора.

— Не, не си прави труда. Тя ще дойде всеки момент.

Възцари се тишина. Шон гледаше Донъли с лека усмивка. След миг Сали Джоунс влетя в помещението. Разнесе се приглушено кискане.

— Мамка му! Шефе, извинявай, че закъснях. — Кискането се усили и Сали плесна един от полицаите по главата, докато минаваше покрай него.

— Пауло, нали ти казах да дойдеш да ме повикаш? — Полицаят не отговори, но усмивката на лицето му казваше всичко.

Шон се присъедини към майтапа.

— Добра вечер, Сали. Благодаря, че се отби.

— За мен е удоволствие, сър.

— Сигурен съм, вече всички сте разбрали, че ни се падна друго убийство — продължи Шон вече сериозно.

Неколцина от екипа изстенаха.

— Едва е започнало лятото, а само нашият екип вече има шестнайсет убийства — обади се Сали. — Като осем се нуждаят от още подготовка за пред съда. Кой ще подготви изложенията пред съда, като непрекъснато ни товарят?

Из помещението се понесе одобрително мърморене.

— Няма смисъл от оплаквания — каза Шон. — Останалите екипи са не по-малко натоварени от нас. А и както всички много добре знаете, в момента не провеждаме разследване, така че сме логичният избор.

Беше подготвен за недоволството. Полицаите винаги недоволстват. Или се оплакват, че имат твърде много работа, или че не им плащат достатъчно за извънредния труд. В полицията това си е част от живота.

Той продължи:

— Добре, ето каква е задачата. Онова, което знаем досега, е, че жертвата е била пребита и намушкана. Според досегашните данни жертвата е Даниъл Грейдън, обитателят на жилището, където е извършено престъплението. Обаче раните по лицето му са твърде тежки, така че визуалното установяване на самоличността му тепърва предстои. С Дейв вече огледахме мястото — и нещата не изглеждат добре. Грейдън е ударен с нещо тежко по главата и това може да е било критическото нараняване, но за това ще трябва да изчакаме резултатите от аутопсията. Порезните и прободните рани са многобройни и разположени в обширна област. Било е яростно, брутално нападение. Който и да го извършил, изглежда, е бил направо бесен.

— Подозираме, че Грейдън е бил хомосексуален, и теорията ни е, че вероятно става въпрос за домашно насилие, а ако е било сбиване, убиецът също може да е ранен. Трябва да проверим болниците и управленията, защото може да е задържан за нещо друго, след като е избягал от местопрестъплението. Не искам работата да се усложнява, така че нека се придържаме към простичките неща. Едно разследване, което ще свърже отделните точки, ще свърши работа. — Шон погледна Сали. — Сали, искам да вземеш четирима души и незабавно да започнеш разпитите от врата на врата. По това време на нощта все някой трябва да е чул нещо. Останалите си почивайте. От лабораторията преглеждат личните вещи на жертвата, така че скоро ще имаме дълъг списък на хора, които трябва да бъдат намерени и разпитани. Очаквам, че доста скоро ще имаме представа кой е нашият главен заподозрян.

— Дейв, ти ще си координатор на това разследване. — Донъли кимна в знак на съгласие. — Останалите трябва поне три пъти дневно да се свързвате с Дейв за задачите ви. Не бива да забравяте — добави Шон, — че първите няколко часа са най-важни, така че нека се стегнем и да не мислим за сън и храна, докато не вкараме убиеца в килията.

Всички закимаха одобрително. Шон можеше да усети оптимизма им, доверието им в неговата преценка и ръководство. Досега не ги беше подвеждал. Помоли се и този път всичко да е наред.

 

 

Вече беше почти един. Шон бе изкарал цялата сутрин на телефона. Беше разказал поне десет пъти все същата история. На своя главен инспектор, на полицая, който отговаряше за хомосексуалната общност, на местния дежурен полицай, на инспектора по общинска безопасност. Беше му омръзнало до повръщане да разказва едно и също. Сали и Донъли се бяха върнали и седяха в кабинета му. Сали беше донесла кафе и сандвичи — Шон ги изяде, без да им усети вкуса. Беше първата му храна, откакто го беше събудило обаждането на Донъли.

Между хапките разговаряха — знаеха, че нямат време за приличен обяд. Първите дни на разследване на убийство винаги бяха едни и същи — толкова много неща трябва да се проверят, че времето все не стига. С времето криминологичните доказателства се разваляха, паметта на свидетелите избледняваше, записите на камерите за видеонаблюдение щяха да бъдат изтрити. Сега главният противник на Шон беше времето.

— Сали, изскочи ли нещо от врата на врата? — попита Шон. — Кажи ми само добрите новини.

— Нищо. — Тя поклати глава. — Полицаите още са там и продължават да чукат по вратите. Единственото, което ни казаха досега, е, че Грейдън не бил много общителен. Не е имало шумни купони, побоища или проблеми. Просто нищо. Всички казват, че бил мило момче. А що се отнася до снощи — никой не е видял нито чул нещо. Никакви шумове. Поредната тиха нощ в Южен Лондон.

— Това е невъзможно — възрази Шон. — Да го пребият до смърт и в съседните четири апартамента никой да не чуе нищо?

— Това ни казаха — отговори Сали.

Шон въздъхна и се обърна към Донъли.

— Дейв?

— Направихме копия на дневника му, на адресника и така нататък. Сега ги преглеждат. Очаквам скоро да ми кажат кой е най-близкият му роднина или роднини. Досега не са открили гадже. Няма име, което да се повтаря. Ще изпратя хора да открият приятелите и партньорите му, когато научим имената им. Обади се един от сътрудниците на съдебния лекар. Трупът е вдигнат и откаран в болница „Гай“. Аутопсията е назначена за днес в четири следобед.

В паметта на Шон се замяркаха картини от предишни аутопсии, на които беше присъствал, и той избута сандвичите настрана.

— Кой ще я извърши?

— Шефе, желанието ти се сбъдна — доктор Канинг. Има ли нещо от криминолозите на местопрестъплението?

— Не, още нищо — отговори Шон. — Няма оръдие на убийството, нито кървави отпечатъци или петна. Всичко е още в началото. Родис смята, че ще приключат не по-рано от утре по това време. След това, както обикновено, всичко ще бъде изпратено в лабораторията, а ние ще седим и ще чакаме.

Един млад детектив се появи на вратата, стиснал лист хартия с два пръста.

— Мисля, че намерихме адреса на родителите.

— Дай. — Сали протегна ръка. — Благодаря. — Младият детектив й подаде листа и започна да се измъква заднешком. — Това е работа, за която трябва женска ръка.

Шон си знаеше задълженията.

— И аз ще дойда. Няма що, голяма забава ще бъде. — Сарказмът беше начин на защита. — Дейв, ще се видим тук в три и половина. Ще ме закараш до болницата за аутопсията.

— Ще те чакам — увери го сержантът.

— Добре, до скоро. — Шон тръгна към вратата, като си закопчаваше сакото. Сали го последва. — И помни, ако някой пита — това е просто битово насилие. Няма нужда да разлайваме псетата.

— Имаш някакви съмнения? — успя да попита Донъли, преди Шон да е излязъл.

— Не — увери го той от прага. — Не и преди доказателствата да ми дадат повод. Дейв, намерете гаджето му. Който ще да е. Намерете го и ще сте намерили главния заподозрян.