Люк Дилейни
Без милост (21)

21.

Петък следобед

Седя на пейка в хубавата малка градинка на болницата. Тук идват да пушат хората, възстановяващи се от операция от рак, причинен от пушенето. Никой не ми обръща много внимание, защото съм облечен в тъмносинята униформа на фелдшер. Перука, мустаци и очила маскират истинската ми външност, а през джоба ръкохватките на навитата тел за рязане на сирене се забиват болезнено в хълбока ми. Грубо оръжие, но тихо и резултатно в умели ръце.

Тръгвам към главния вход на болницата „Чаринг Крос“. Усещам спринцовката, залепена с лепенка за гърдите ми, а на кръста ме убива пъхнатият под колана нож, но същевременно ми вдъхва успокоение.

Обичам да планирам педантично, но нямам време. Трябва да съм прагматик и да свиря малко по слух. За мен е опасно, а още повече за всеки, който ми се изпречи на пътя, но нямам друг избор. Не и сега. Ако оная кучка оцелее, ще каже на целия свят кой съм. И с прекрасната ми шарада ще е свършено. Ще се наложи да избягам. Но ако успея да поправя грешката си, ще мога да остана анонимен. Невидим.

Не беше трудно да разбера къде са я закарали. Бяха нужни само няколко телефонни обаждания, за да разбера къде е и че е в интензивното. Също така бяха достатъчно любезни да ме информират, че очакват да се възстанови. Хората наистина трябва да внимават с информацията, която дават толкова лесно. Човек никога не знае с кого разговаря.

Вървя уверено по безкрайните коридори към пералнята. Медицински лица и санитари се точат по тях, влизат и излизат и никой не обръща внимание на никого. Тези огромни болници са толкова безлични, колкото спирка на метрото в пиков час. А охраната им е майтап.

Взимам няколко чисти чаршафа, сгънати в найлонови пликове, и тръгвам към асансьора, който ще ме качи право в интензивното. При нея. Докато асансьорът се изкачва, сърцето ми започва да бие ускорено. Могъществото още веднъж плъзва по вените ми. От вълнение се чувствам зашеметен. Възбудата ме подтиква да замахна срещу другите хора, да извадя ножа изпод колана и да ги накълцам на парчета, но няма да го направя. Контролирам се. Днес трябва да свърша друга работа.

Когато вратата на асансьора се отваря, виждам дългия коридор на интензивното отделение. То е различно от останалата част на болницата: по-тъмно, по-тихо и по-топло. Усещам се в безопасност. Правя крачка в спокойствието и позволявам на асансьора да полети и да се влее в хаоса. Веднага разбирам в коя стая е, заради изправения послушно пред нея полицай. Чудесно. Тази униформа ще ми свърши добра работа. След като я облека, ще прекарам няколко минутки с кучката за сбогом. След това ще използвам спринцовката, за да й инжектирам малко въздух във вече крехкото й тяло и да я изпратя тихо на среща с нейния създател. В края на краищата кой ще вземе да спори с ченге, което има пистолет?

Някаква сестра изскача от една стая ме оглежда презрително — моята униформа ме определя като по-нискостоящо създание в болничната йерархия. Вторачвам поглед в чаршафите, които нося.

— От пералнята казаха, че ви свършват — казвам с най-мекушавия глас, който мога да докарам.

— А, добре. — Това е единственото, което благоволява да каже тази самовлюбена кучка. — Шкафът с бельото е зад ъгъла до тоалетната.

Няма нито моля, нито благодаря. Много ми се ще да я понауча на обноски. Може би някой друг път.

Следвам указанията й и тръгвам по коридора. Докато минавам покрай въоръжената свиня, му кимвам за поздрав. Оставям прането в шкафа, след това отивам до тоалетната, отварям вратата, но не влизам, а се намръщвам, за да изиграя загриженост, и тръгвам тихо и бързо към свинята. Заговарям с гласа на хомосексуален, но тихо, за да не чуят сестрите:

— Извинете. Мисля, че в тоалетната има нещо, което трябва да видите.

Той ме оглежда от главата до петите, като едва успява да прикрие отвращението си. Имам чувството, че иска да ме прогони като досадна муха. Накрая закрачва безстрашно към тоалетната, както правят всички свине с оръжие — чувстват се в безопасност заради фалшивото предположение, че са недосегаеми. Държа му вратата, докато влиза.

— Какъв е проблемът? — пита той. Това е последното, което казва, защото аз премятам телта за рязане на сирене през шията му и я дръпвам да се стегне хубаво и здраво. Той успява да пъхне три-четири пръста под телта, но това е безплодно усилие. Ако трябва, ще срежа и пръстите. Завличам го в средата на тоалетната, където той се опитва да се докопа до нещо, което може да вдигне шум, за да вдигне тревога. Осъзнава, че не може. Зяпа за въздух, обувките му с каучукови подметки ритат тихичко твърдите керамични плочки на пода. Накрая утихва. Има малко кръв по ризата и бронираната му жилетка, но не е нещо, което да не мога да прикрия. Дали да не убия сестрите? Не, ще отнеме твърде много време. Дори да забележат промяната във външния вид на свинята, просто ще предположат, че сме се сменили.

А сега е време да поправя една грешка.