Люк Дилейни
Без милост (19)

19.

Никой от тях вече няма значение за мен. Полицията. Жена ми. Децата. Да остана тук в Лондон. Винаги съм знаел, че е само въпрос на време, преди да трябва да продължа нататък, но времето още не е настъпило. Има още една игра за изиграване.

Желанието ми е избрано. Сега нищо не може да ги спаси. Ще се случи точно както си го представих, но не ги съжалявайте: съжалявайте, че не съм избрал вас. Щом ръката ми ги докосне, те ще са нещо повече в смъртта, отколкото някога са били в живота.

Следващото ще е най-трудното и заради това най-хубавото. Ще си заслужава риска. Между другото, направих отстъпки. Полицията пие от мираж. А аз ще ги оставя да си напълнят коремите с пясък.

Ще ми се да можех да се разкрия пред вас. Да ви позволя да споделите моите тайни. Но за съжаление не мога. Засега единственото, което мога да ви даря, е своята природа.

Не бих желал нищо повече, освен да сложа името си под моите произведения, но само малцина от вас ще са способни да разберат. Би трябвало да ми пеете възхвали като на гений, но по-вероятно е да ме пъхнете в клетка. Колко би се харесало това на вашите психиатри и психолози. Те са готови да си пилеят времето, като ме кълват и ръчкат. Дали ще си накъсат учебниците, когато им кажа, че съм имал щастливо детство? Че никога не съм си бил съучениците, нито съм измъчвал животни? Че не съм убил семейната котка и не съм я заровил в гората?

Не чувам гласове. Няма да твърдя, че Бог ми е наредил да убивам. Не съм поклонник на Сатаната, нито вярвам в него. И не ви мразя. Вие сте просто нищо за мен.

Вземах си изпитите с високи оценки. Участвах в училищните театрални постановки. Играех хокей и крикет за училището и графството. Имах много приятели. Бях любимият брат на сестрите ми, обичан син на баща си и майка си. Следвах в известен университет и завърших с отличие. Състудентите ми се възхищаваха, а преподавателите ме уважаваха. Имах няколко приятелки — някои сериозни, други — не. В петък се напивах и през по-голямата част от съботата ми беше лошо. Веднъж на две седмици носех вкъщи на майка дрехите си, за да ги изпере. Бях популярен.

Но всичко това не означаваше нищо.

Не съм сигурен на колко години съм бил, когато го усетих за пръв път. Може би на пет или дори по-малък. Толкова различен. Непрекъснато се оглеждах в огледалото. Как можех да изглеждам същия, когато определено бях толкова различен? Бях едновременно уплашен и развълнуван. Бях твърде млад, за да съм толкова самотен. Прекалено млад, за да се освободя от посредствеността и безсмислието на нормалния живот.

Въпреки крехката си възраст знаех, че не бива да споменавам това пред никого. Да не говоря с никого за него. Не биваше да бързам. Трябваше да се впиша. Да имитирам хората около мен. Справях се много добре в училище, но внимавах, за да не изпъквам. Да не блестя. Аз не бях нещо повече от модел. Какавида, която предпазваше ембриона в мен.

Годините минаваха болезнено бавно. Въпреки това устоявах на всички изкушения да проуча нарастващата си мощ. Чаках търпеливо да настъпи времето. Не знаех кога ще настъпи, а само, че ще се случи.

Когато станах мъж, събрах още от джунджуриите на нормалния живот: работа, съпруга, къща, деца. Те ми бяха овчия кожух. Моята усмихната маска.

И тогава, преди няколко месеца, се събудих. Погледнах в огледалото и разбрах, че времето е дошло. На всички останали изглеждах по същия начин, но не и на себе си. Едно ново създание гледаше назад към себе си. Най-после.

Първият ми импулс беше да изколя семейството си, но осъзнах, че не съм достатъчно силен. Нали бях току-що роден. Бях още обвит в следродовата плацента. Все още имах нужда от тяхната защита, но след всяко посещение ставах все по-силен и по-силен. Ставам все по-завършен, ставам това, което съм роден да бъда: не човек, а човек над човеците. Друга еволюционна порода човек. За вас почти бог.