Люк Дилейни
Без милост (12)

12.

Понеделник сутрин

Шон беше ужасно уморен. Не беше спал добре, защото прекалено много въпроси без отговори плуваха из съзнанието му. Всичко го болеше. Надигна се от неудобния стол и започна да се протяга и прозява; гледаше през прозореца покривите и фасадите на околните сгради: бяха замърсени от човешки и природни мръсотии. Подскачаща птица привлече погледа му и го накара да насочи вниманието си към най-близкия покрив — черно-сините й пера блестяха на слънцето и правеха белите петна отстрани почти невидими. Сврака. Птицата направи няколко подскока към онова, което я беше довело тук, като стрелкаше глава насам-натам, за да провери за опасности и възможности. Шон видя към какво отива — трупчето на друга птица — и предположи, че е дошла да пирува с мъртъв гълъб. После обаче осъзна, че свраката държи нещо в човката си, нещо малко и лъскаво, приличаше на гладко камъче. Наблюдаваше омаян как го остави до мъртвата птица и изкряка опечалено, преди да отлети. Присви очи срещу слънцето и се взря напрегнато в малкото трупче — черните и бели пера потвърдиха онова, което вече беше предположил. Докато продължаваше да гледа малката тъжна драма, дойдоха още свраки, за да видят своя паднал роднина — всяка носеше подаръци от клонки и лъскави предмети, храна и други ценни за техния вид неща. И освен това прогонваха гълъбите, които се осмеляваха да приближат безжизненото тяло. Кълвяха ги яростно, готови да убиват, за да опазят своя покойник.

Шон все така ги гледаше, когато в кабинета му се втурна Донъли — държеше автомобилни ключове.

— Заминаваш ли за някъде? — попита Шон.

— Дойдоха резултатите от пръстовите отпечатъци. Открили са един, който съответства на Хелиъровите. Бил е в апартамента. Не може да има съмнение.

— Един-единствен отпечатък? — попита Шон. — Частично или пълно съответствие?

— Пълно.

— Само един обаче — измърмори Шон, по-скоро загрижено, отколкото развълнувано. Беше ясно, че се съмнява. — Къде са го намерили?

— От долната страна на топката на вратата за банята. Външната дръжка — каза Донъли. — Не изглеждаш въодушевен.

Шон прогони съмненията от съзнанието си и се съсредоточи върху мисълта, че най-сетне има използваемо, осезаемо доказателство. Болките и болежките му изчезнаха.

— Не е за чудене, че не искаше да даде отпечатъци. Свържи се с екипа за наблюдение и разбери къде е в момента Хелиър. Сали да приготви екипи за претърсване. Щом го приберем, искам фирмата и домът му да бъдат претърсени. Пълно претърсване плюс взимане на криминологични проби. Ти ще вземеш единия екип и ще претърсиш къщата му, а аз другия и ще се заема с офиса му.

Донъли кимна и излезе.

„Винаги допускат грешка — помисли Шон. — Винаги“.

 

 

Три полицейски коли се носеха към Найтсбридж. От наблюдението бяха потвърдили, че Хелиър е на работа. Сините сигнални лампи, извадени на покривите просветваха, а сирените виеха срещу предобедното движение, за да разчистят пътя.

Шон седеше в челната кола. Чувстваше се бликащ от енергия. Това беше една от причините да започне в полицията. Да караш бързо сред натоварения трафик. Бурканите проблясват, сирените вият. Завистливите погледи на другите шофьори. Децата, които сочат с пръст. Просто не се случваше достатъчно често.

Щяха да арестуват Хелиър на работното му място, а после щяха да претърсят целия офис. Сантиметър по сантиметър. На Шон не му пукаше кой ще узнае, че Хелиър е арестуван. Нямаше намерение да е дискретен.

Може би Хелиър щеше да си признае, когато бъде изправен срещу намереното доказателство — неговия пръстов отпечатък. Ако не, как ли щеше да се опита да се измъкне от положението? С малко късмет още преди да се стъмни Хелиър можеше да бъде обвинен в убийство.

Други полицаи, начело с Донъли, бяха на път за дома на Хелиър в Излингтън. Щяха да изчакат, докато Шон им каже, че заподозреният е арестуван. След това щяха да разполагат със законното право да претърсят дома му за доказателства във връзка с убийството на Даниъл Грейдън. Шон смяташе, че шансът им да намерят доказателства е по-голям в службата на Хелиър. Сигурно не би оставил доказателства в дома си — нали жена му и децата биха могли да се натъкнат на тях.

Трите коли спряха рязко пред офиса на Хелиър в Найтсбридж. Не си направиха труда да потърсят места за паркиране. Запушваха улицата, но шофьорите щяха да останат в тях. Вратите се отвориха едновременно. Деветима полицаи, включително Шон и Сали, стъпиха на асфалта. Жегата го беше направила лепкав.

Сали натисна звънеца на друга фирма — нямаше нужда да предупреждават заподозрения.

От интеркома се чу глас:

— „Албърт Брей и партньори“. Имате ли уговорена среща с някой от нашите консултанти?

— Аз съм полицай и искам незабавен достъп до тази сграда. — Настъпи тишина. Сали допълни: — Това не е във връзка с вашата фирма, нито с някой от служителите ви.

Бравата на вратата забръмча и Сали отвори. Детективите влязоха бързо и безшумно във входното фоайе. Двама останаха до входната врата, а останалите поеха бързо по стълбището.

Стигнаха до фирмата на Хелиър и друга заключена врата. Шон заблъска по нея. Време беше за оскубване на някои добре загладени пера. След няколко секунди хубавата секретарка отвори.

— Господин Хелиър тук ли е? — Секретарката стоеше онемяла, неспособна да помръдне. — Попитах: господин Хелиър тук ли е? — Нищо. — Предполагам, че е. Джим, Стан, оставате тук и покривате входната врата. Останалите идват с мен и Сали.

Тръгна към кабинета на Хелиър. Секретарката най-накрая успя да се съвземе и хукна да ги догони.

— Господин Хелиър има важна среща. Не може да влезете!

— Грешите — отговори Шон.

— Трябва да имате съдебно разпореждане.

— Отново грешите — каза й Шон, без да я поглежда.

Отвори вратата на кабинета и влезе. Останалите детективи останаха да чакат отвън.

Хелиър седеше зад писалището си, Себастиан Гибран седеше до него. Срещу тях седяха двама мъже, които Шон не познаваше. Изглеждаха уплашени. Хелиър дори не трепна. Шон тръгна към него и му показа служебната си карта.

— Джеймс Хелиър, аз съм инспектор Шон Кориган. Това са детектив Джоунс и полицай Зуков. Арестувам ви за убийството на Даниъл Грейдън. Няма нужда да казвате нищо, освен ако не пожелаете. Казаното може да навреди на вашата защита, ако нещо неспоменато по време на разпита по-късно бъде представено пред съда. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас. Господин Хелиър, разбрахте ли правата си?

„Като по учебник“, помисли Шон. Това беше най-добрият начин с хлъзгаво копеле като Хелиър. Особено при наличието на трима свидетели, които седяха със смаяни физиономии.

Хелиър го гледаше вторачено. Шон видя в очите му проблясък на чиста омраза. А после Хелиър се усмихна и се обърна към тримата си събеседници.

— Господа, моля да ме извините. Изглежда, полицията има нужда от мен, за да им помогна в техните разследвания. — Изправи се бавно, сякаш му е досадно, и драматично протегна ръце напред. — Няма ли да ми сложите белезници?

— Бих, но на вас вероятно ще ви е приятно. — Шон хвана Хелиър над лакътя и малко се изненада, че напипа яки мускули. — Да вървим.

Гибран се надигна и направи опит да се намеси:

— Инспекторе, това наистина ли е необходимо? Такава грубост със сигурност е неоправдана.

— Съжалявам, не помня името ви — отговори му Шон и се наведе неприятно близо към него.

— Наистина? — попита Гибран. — Не ми приличате на човек, който забравя каквото и да било.

— Господин Себастиан Гибран, не си пъхайте носа в нашата работа — предупреди го Шон. — И оставете на нас да решаваме какво е и какво не е нужно.

Гибран бавно и неохотно седна на стола си.

Шон и Зуков изведоха Хелиър от кабинета и тръгнаха по коридора. Хелиър продължаваше да се усмихва. Но когато се отдалечиха и никой не можеше да го види, изражението му се промени и той се обърна към Шон и каза презрително:

— Доведете шибания ми адвокат.

 

 

Донъли и екипът му вече бяха в дома на Хелиър. Донъли ровеше из чекмеджетата в салона, опитните му очи сканираха документи, писма, всичко. Полицай Фиона Кейхил непрекъснато му подаваше още документи, които беше открила на други места.

Елизабет Хелиър се оплакваше и заплашваше. Заплахите й бяха напразни. Можеха да разглобят къщата и тя не можеше да направи нищо, за да им попречи.

В един момент на Донъли му писна от дрънкането й.

— Госпожо Хелиър, това ще стане въпреки вашите възражения. Колкото по-лесно и бързо се случи, толкова по-бързо и ние ще излезем оттук. Защо не идете в кухнята? Направете си чай и не ни се пречкайте.

И я заведе в кухнята и я сложи да седне на един стол.

Един от детективите надникна през прага.

— Дейв, попаднахме на заключена врата.

— Това е кабинетът на мъжа ми. Когато излиза, винаги го заключва — обясни госпожа Хелиър. — Аз нямам ключ.

— Ясно — каза Донъли. После се обърна към детектива: — Разбийте вратата.

— Какво?! — изпищя госпожа Хелиър. — Свържете се със съпруга ми! Той ще дойде и ще отключи.

— Госпожо Хелиър, страхувам се, че точно сега съпругът ви си има други грижи — каза Донъли.

 

 

Обискът на кабинета на Хелиър щеше да отнеме часове и Шон го остави на екипа си, а самият той откара Хелиър в полицейското управление в Пекам. През целия път Хелиър гледаше мълчаливо през прозореца и не реагираше на опитите на Шон да го заговори, а той опитва много пъти. Отвращение. Агресия. Заплахи. Състрадание. Разбиране. Това беше единствената възможност за Шон да е в пряк контакт с Хелиър, преди нещата да тръгнат по процедурния ред. Нищо. Засега.

Дори в управлението Хелиър проговори само за да каже името и данните на адвоката си и да го извикат веднага. Дежурният полицай го увери, че адвокатът ще бъде извикан, и точно се готвеше да даде знак да отведат Хелиър, когато Шон се обади:

— Още нещо.

— Да? — попита сержантът.

— Искаме дрехите, които носи. Всичко.

— Добре. Заведете го в килията. Номер четири е свободна. Криминологични гащеризони има в шкафа в края на коридора между килиите.

Шон знаеше къде се съхраняват белите хартиени гащеризони. Дрехи за заподозрени, чиито дрехи са били иззети. Белите гащеризони маркираха заподозрените, арестувани за сериозни престъпления. Изнасилвачи. Участници във въоръжен грабеж. Убийци. Полицията и другите задържани винаги обръщаха по-голямо внимание на мъжете в бели хартиени гащеризони.

— Господин Хелиър, да се обадя ли на някого да ви донесат дрехи за смяна? — попита сержантът. Хелиър не отговори и сержантът вдигна рамене. — Шефе, на твое разположение е.

Полицай Сам Джейсън последва Шон и Хелиър в килията. Носеше кафяви хартиени пликове, в които се запечатваха всички дрехи, иззети като веществени доказателства — в найлоновите пликове се събираше влага, мухълът плъзваше бързо и можеше да унищожи важни доказателства. Хартията позволяваше на дрехите да дишат и запазваше доказателствата непокътнати.

— Събличай се. Свали всичко и след това облечи това. — Шон хвърли белия хартиен гащеризон на бетонната пейка.

Хелиър се усмихна и започна да се съблича. Полицаят грижливо сгъна костюма му марка „Бос“, ризата от „Томас Пинк“ и останалите му дрехи, преди внимателно да ги напъха в кафявите хартиени пликове. Не се притесняваше, че може да изцапа дрехите, а внимаваше да не се изгуби някое доказателство, преплетено с фибрите на тъканта.

Шон хвърли поглед на голото тяло на Хелиър и бързо отмести очи, та задържаният да не забележи възхищението му. Хелиър имаше тялото на гимнастик, спечелил олимпийска титла. Физически можеше смело да се изправи срещу Шон, а това рядко се случваше.

Хелиър погледна Шон и му каза наум: „Наслаждавай се на мига, мръсно копеле, защото ще си платиш. Кълна се. Ще те унищожа, инспектор Кориган. Ще те свърша“.

 

 

Донъли и екипът му претърсваха дома на Хелиър вече повече от три часа. Бяха прибрали и етикетирали повечето от дрехите и обувките на Хелиър, но не откриха нищо особено.

Донъли претърсваше чекмеджетата на бюрото на Хелиър. Преди това трябваше да ги разбият, защото Елизабет Хелиър се закле, че няма ключове.

Не намериха нищо интересно, освен доказателства, че Хелиър е толкова богат, колкото изглежда. Притежаваше няколко банкови сметки: в „Барклис“, Ейч Ес Би Си, Банк ъф Америка и Ей Ес Би Банк в Нова Зеландия. Във всички имаше по повече от сто хиляди паунда или съответствието им в чужда валута. Донъли подсвиркваше тихичко, докато събираше сумите, но като се изключи това, не откри нищо.

Понечи да стане и да се разтъпче, но когато бутна стола назад, усети остро убождане в бедрото. Погледна надолу и видя на крачола си скъсано.

— Мамка му! Какво е това? — Бръкна под писалището и започна да опипва. Докосна нещо. Малко и хладно. Метално.

Избута стола назад и се наведе да надникне.

Видя ги веднага. Не един, а два малки лъскави ключа, залепени отдолу на плота. Не ги докосна, а извика:

— Питър, доведи фотографа.

Снимаха ключовете и снеха от тях отпечатъци, преди Донъли да ги отлепи от плота. Безцветната лепенка, която беше използвана за закрепването им, беше внимателно свалена и поставена в прозрачен найлонов плик за доказателства.

Донъли вдигна ключовете и попита високо:

— За какво използваме ключове? — После бавно огледа чекмеджетата, които бяха разбили. Ключалките бяха останали здрави. Той пъхна единия ключ в една — не ставаше. Опита другия — той влизаше. Направи гримаса, преди да го завърти. Бравата щракна. — Опа! Мисля, че ще ни пратят сметка за потрошаването на ценна мебел.

Опита другите чекмеджета. Ключът ставаше за всички. Пусна го в плик за доказателства и го запечата. Заподхвърля другия ключ в ръка и каза пак така високо:

— Ако някой намери нещо с ключалка, да се обади.

В същия момент един от детективите, който претърсваше ореховите стенни шкафове, каза:

— Тук долу май има нещо. — Дръпна килима и видяха подовия сейф.

Всички насочиха поглед към ключа в ръката на Донъли.

Той го пъхна в ключалката, завъртя го и тежката врата се отвори нагоре.

Първото, което видяха, бяха пачки пари, пристегнати с ластичета. Донъли не пипна нищо. Парите бяха главно в долари — стодоларови банкноти, но имаше и лири. Банкноти по петдесет паунда, а също и сингапурски долари, също в купюри по петдесет. Можеше само да предположи колко са. До тях имаше червен британски паспорт. Донъли го отвори — беше на името на Хелиър. Значи типът се бе подготвил бързо да напусне страната.

Под паспорта имаше малка черна книжка. Адресник? Донъли се обърна към детектива и каза:

— Снимайте всичко и снемете отпечатъци.

 

 

Екипът на Сали се беше върнал към два следобед и сега тя седеше в кабинета на Шон и му докладваше какво са намерили и иззели. Главното беше компютърът на Хелиър: вече го бяха отнесли в лабораторията, за да го проучат специалистите. Може би щяха да намерят нещо, но това щеше да отнеме време.

Телефонът на Шон иззвъня.

— Инспектор Кориган слуша.

— Приемната, сър. Някой си господин Темпълман иска да се срещне с вас.

— Слизам веднага. — Шон затвори и стана. — Дошъл е адвокатът на Хелиър — каза на Сали, докато излизаше.

Мина бързо по оживените коридори се спусна по стълбите към приемната. Кимна на дежурния полицай, който приемаше посетителите, и махна на Темпълман да мине преди опашката.

— Настоявам за незабавен достъп до моя клиент — заяви адвокатът веднага; не си губеше времето с любезности.

— Разбира се — отвърна Шон. — Ще ви заведа в килията за предварително задържани.

— И кога възнамерявате да разпитате моя клиент? Надявам се да е скоро.

— Веднага щом екипите по претърсването си свършат работата и успея да се запозная с доказателствата.

— Попитах кога, инспекторе?

— До два, може би три часа.

— Това е абсолютно неприемливо — възрази Темпълман. — Очевидно не сте готов да разпитате моя клиент, така че ви предлагам да го пуснете под гаранция, докато не сте напълно готов.

— Разследвам убийство, а не дребно мошеничество — припомни му Шон. — Хелиър ще остане в килията, докато не съм готов.

Набра кода на клавиатурата на стената на секцията с килиите, отвори и се огледа за някой от тъмничарите, който да го отърве от Темпълман.

— Инспекторе, независимо дали е убийство, или мошеничество, всички хора имат право на честна и енергична защита — продължи адвокатът. — Точно това ще се погрижа да получи моят клиент.

— Всички, с изключение на мъртвите — хладно му отговори Шон. — Всички, с изключение на Даниъл Грейдън. — Махна на един тъмничар, преди Темпълман да успее да отговори, и му каза: — Това е адвокатът на Хелиър. Иска да види клиента си колкото се може по-бързо.

— Разбира се — отговори полицаят. — Последвайте ме господине.

Шон се обърна да си върви, но Темпълман се развика подире му:

— Трябва да видя всички доказателства, които притежавате. Имам право пръв да се запозная с тях. Имам право да знам с какви доказателства срещу моя клиент разполагате.

— Ще се запознаете — отговори Шон; предвкусваше мига, когато ще разкрие, че пръстов отпечатък на Хелиър е намерен в апартамента на Даниъл Грейдън. Обаче не можеше да реши кого иска да види сгърчен — Хелиър или Темпълман.

Почти изтича нагоре по стълбите и после по коридора до общото помещение — уморените му крака изведнъж бяха живнали отново. Когато наближи общото помещение, чу как шумът вътре изведнъж се усили. Това можеше да означава само едно: екипът на Донъли се беше върнал.

Шон влезе и докато вървеше към кабинета си, каза на Донъли:

— Ела.

Влетя в помещението, тръшна се на стола си и попита:

— Е?

— Иззехме всички дрехи и обувки. Ще ги пратим в лабораторията.

— Трябва ми нещо веднага. Нещо за разпита. Искам да обвиня Хелиър още днес, най-късно утре.

— Съжалявам, шефе, но в жилището няма пряко доказателство. И все пак нещо не е наред. Държи кабинета си заключен дори когато си е вкъщи. Жена му го каза. Освен това каза, че не знаела нищо за подовия сейф.

— Подов сейф? — попита Шон.

— Да. Този тип има сейф в пода на кабинета си.

— Много богаташи имат такива сейфове. Това не означава нищо.

— Вярно. Но колко от тях държат в тях пачки долари и паспорт? Плюс адресник.

— Значи е бил подготвен да замине бързо. Няма значение защо. Освен това не е престъпление да нямаш доверие на банките. Ако беше, всички щяхме да сме в панделата.

— За човек, който няма доверие на банките, има доста парици в сметките си. Близо половин милион по мои груби изчисления.

— А какво има в адресника? — попита Шон.

— Хвърлих му само бегъл поглед. Само букви и числа. Ако са телефонни номера, определено са чуждестранни. Съдържанието не е подредено по азбучен ред. Потърсих инициалите на жертвата, Д. Г. — няма ги.

— Може би използва някакъв шифър — предположи Шон. — Дайте всички номера в Специални операции — да проверят абонатите и всичко останало. Кажи им, че имената и адресите ни трябва най-късно утре по обед.

— Шефе, ще помоля, но ще е трудно.

— Въпреки всичко опитай — настоя Шон. — Въпреки липсата на нещо интересно ще разпитам Хелиър и ще го притисна. Да видим какво ще каже за пръстовия си отпечатък в жилището на Грейдън.

 

 

Стаята за разпити беше гола. Дървена маса и четири неудобни стола. Стените бяха боядисани в мръсно бежово. Миришеше на балатум и застоял цигарен дим. На масата имаше касетофон с две касети. Микрофоните бяха закрепени на стените.

Шон, Хелиър и Темпълман седяха и гледаха как Донъли разопакова две нови аудиокасети. Сложи ги в касетофона и затвори капачетата.

— Когато натиснем „старт“, ще чуете леко пищене, което ще продължи около пет секунди — каза Шон. — Щом пищенето спре, започваме да записваме. Разбрахте ли?

Темпълман отговори вместо Хелиър:

— Разбрахме, инспекторе.

Шон пък разбра, че е изправен пред разпит от типа на „не коментирам“. Кимна на Донъли, той натисна бутона за запис и двете аудиокасети започнаха да се въртят едновременно.

Пищенето беше неприятно и прекалено силно и сърцето на Шон прескочи. След няколко секунди обаче спря и той се съвзе и каза:

— Този разпит се записва. Аз съм инспектор Кориган, другият присъстващ полицай е… — Остави на Донъли да се представи сам.

— Детектив Донъли.

Шон продължи:

— Разпитвам… бихте ли казали името си за записа, ако обичате? — обърна се Шон към Хелиър. Той погледна Темпълман и адвокатът му кимна да отговори.

— Джеймс Хелиър — каза Хелиър, като се наведе към касетофона, след това се облегна назад.

— Другото присъстващо лице е…

Темпълман знаеше какво да прави.

— Джонатан Темпълман. Адвокат. Тук съм, за да представлявам Джеймс Хелиър. Ще го съветвам относно закона и неговите права. Тук съм също така, за да се погрижа разпитът да бъде проведен почтено и да попреча на всеки въпрос или поведение от страна на полицията, които сметна за неподходящи, непочтени или неуместни. Също така искам да кажа, че въпреки моя съвет… — Шон видя как Темпълман стрелва бърз поглед към Хелиър — господин Хелиър реши, че ще отговори на всички въпроси на полицията.

Шон се запита дали не са уговорили този малък театър предварително. И че вероятно идеята е била на Темпълман. Да представи Хелиър като жертва на обстоятелствата. Не го очакваше.

Продължи с предразпитните процедури.

— Днес е втори август две хиляди и пета, два часът следобед. Разпитът се провежда в полицейското управление в Пекам. Имате право да се съветвате с правен съветник или адвокат. Може да се съветвате с него по телефона или да поискате да присъства в полицейското управление. Вашият адвокат господин Темпълман е тук да ви представлява. Имахте ли достатъчно време да се посъветвате с него насаме?

Темпълман пак отговори вместо Хелиър:

— Да, имахме.

— Трябва да ви припомня, че все още сте под арест. Това означава, че не трябва да казвате каквото и да било, освен ако не искате. Същевременно, ако ви попитат и не кажете нещо, на което по-късно решите да разчитате в съда, това може да навреди на вашата защита. Всичко, което кажете, може да бъде използвано за доказателство. Разбрахте ли?

— Той разбира — изстреля Темпълман.

Шон трябваше да прекъсне това.

— Искам господин Хелиър да отговаря лично. Искам да чуя от неговата уста, че разбира.

Темпълман понечи да възрази, но Хелиър го изпревари:

— Да, инспекторе, разбрах. Дошло е време за отговаряне на въпросите. За обяснения.

Шон го сви стомахът. Нима Хелиър се готвеше да признае? Да не би да му се беше стоварило бремето на вината? Малцина имат силата да отнесат черните си тайни в гроба.

Хелиър и Шон впиха поглед един в друг. Шон започна:

— Господин Хелиър… Джеймс… ти ли уби Даниъл Грейдън?

 

 

Сали влезе в архива на Ричмъндския полицейски участък. Посрещна я униформен полицай.

— Ти ли си детективът от Групата за тежки престъпления?

— Да, аз съм детектив…

Обаче униформеният я прекъсна — явно не го интересуваше.

— И така, какво искате?

— Информация от вашия архив — обясни Сали. — През деветдесет и трета един мъж, Стефан Корсаков, е бил обвинен тук в тежко сексуално нападение и измама.

— Необичайна комбинация — отбеляза полицаят.

— Именно. По-късно обвинението в нападение било снето, но бил закован за измамата. Би трябвало да имате негова снимка.

— От деветдесет и трета? Ще извадиш късмет, ако още пазим досието му. Ако не е извършил ново престъпление през последните пет години, то няма да бъде качено в новия автоматизиран архив. Може да е било нарязано. Обаче пазим по-интересните. Хора, за които се приема, че е вероятно да станат рецидивисти. Какво е било сексуалното нападение?

— Изнасилил е седемнайсетгодишно момче в Ричмънд Парк. Завързал го и го заплашил с нож.

Полицаят се почеса по бузата.

— Този определено е от хората, чиито досиета трябва да сме запазили. Ще проверя в архива. Как му беше името на този тип?

— Корсаков. Стефан Корсаков.

Полицаят тръгна покрай шкафовете с папките и започна да си повтаря под носа:

— К… к… к… ето го — Спря, издърпа едно чекмедже и започна да прехвърля папките.

— Корсаков. Корсаков. Стефан Корсаков. — Измъкна тънка папка. — Извади късмет — запазили сме го. След миг усмивката му изчезна. — Мамка му, ама че работа!

— Какво е станало?

— Снимките. Някой е взел всички снимки.

 

 

— Дали съм убил Даниъл Грейдън? Не, инспекторе, не съм. Колкото й трудно да ви е да ми повярвате, това е истината. — Очите на Хелиър не издаваха нищо. Мамка му, този тип беше труден за разгадаване.

— Защо тогава ни излъгахте? Казахте ни, че никога не сте стъпвали в апартамента на Даниъл Грейдън. Как тогава може да се обясни фактът, че пръстовият ви отпечатък е попаднал там: на долната страна на топката на вратата за банята?

Хелиър въздъхна.

— Излъгах ви и това беше грешка. Беше глупаво да го правя и се извинявам, че съм ви загубил времето. Моля се на Господ да не съм ви попречил да хванете лицето, отговорно за това престъпление.

Шон не повярва и дума.

— Бил съм в апартамента на Даниъл. Бях негов клиент през последните четири-пет месеца.

— А в нощта, когато е умрял?

— Не. Не съм го виждал през нощта, когато е бил убит. И не съм ходил в апартамента му. Не бях стъпвал в апартамента му около две седмици.

— Нали разбирате — подхвърли Шон, — човекът, който е влязъл в апартамента на Даниъл, не е проникнал с взлом. Смятаме, че Даниъл го е пуснал да влезе. Какъв човек ще пусне Даниъл у дома си в три през нощта? Може би приятел? Или… — Шон направи пауза, за да се увери, че Хелиър още го гледа в очите — клиент? Човек, който е идвал редовно. Човек, на когото той е смятал, че може да има доверие!

Темпълман не можеше да мълчи повече.

— Тези въпроси са напълно хипотетични. Ако имате някакви доказателства, защо просто не…

Хелиър сложи ръка на рамото на адвоката и той млъкна.

— Искам да отговоря на въпросите. На всички въпроси. Повтарям: въпросната вечер не съм бил в апартамента му.

— Тогава защо излъгахте, че никога не сте били в апартамента на Даниъл? Знаехте, че разследваме убийство. Сигурно знаете последствията от това да ни излъжете. Не сте толкова глупав.

Хелиър наведе очи към пода.

— От срам, инспекторе. Не смятам, че можете да разберете. Бих искал да можете.

Шон беше изпитал предостатъчно срам през детството си. Всъщност през по-голямата част беше изпитвал единствено срам. А сега да слуша лъжливите уверения на Хелиър — това направо го поболяваше.

— Вие живеете в лъжа… Лъжете жена си, децата си, приятелите си. Плащате на млади мъже да правят секс с вас, а после се прибирате и се сгушвате в леглото до жена си. Излъгахте полицията, макар да знаехте, че това може да забави нашето разследване, а сега искате да ви повярвам, че сте се срамували от сексуалните си предпочитания? Съмнявам се, че някога сте се срамували от нещо в живота си.

Хелиър вдигна поглед от пода. Очите му бяха безжизнени.

— Инспекторе, грешите. Срамувам се. Срамувам се от всичко това. Срам ме е от живота ми.

Шон го гледа изучаващо няколко секунди.

— И какво му беше толкова специално на Даниъл? — Искаше разговорът да остане личен. — Защо продължихте да ходите при едно и също момче? — Нарочно използва думата „момче“.

— Аз имам нужди. Даниъл ми помагаше да ги задоволявам.

— Пояснете.

— Практикувам садомазохистичен секс. Даниъл също. Затова ходех при него. Обикновено го виждах на всеки две-три седмици. Това се опитвах да скрия. Зная, че постъпих глупаво.

— Какво включва тази сексуална практика?

— Това едва ли е от значение — намеси се Темпълман.

— По тялото на жертвата има необясними белези. Сексуалното поведение на господин Хелиър може да е обяснението за тях. Така че е от значение.

— Нищо твърде шокиращо — отговори Хелиър. — Обикновено го връзвах за китките. С въже. Използвахме превръзки на очите, понякога камшици. В повечето случаи беше ролева игра. Безобидно, но не е нещо, което бих искал да научи целият свят.

— Мога да го разбера — обади се Донъли.

— Той връзвал ли ви е понякога? — попита Шон.

— Не. Никога.

— Значи, когато казвате садомазохистичен, вие сте играли ролята на садиста?

— Невинаги. Даниъл също я играеше. От време на време ме биеше, но вързан никога не съм се чувствал удобно. Даниъл казваше, че просто ми липсва доверие. Вероятно е бил прав.

Хелиър имаше отговор за всичко. Шон хвърли азбучника на масата.

— Какво е това?

— Очевидно азбучник — отговори Хелиър.

— Беше твърде добре скрит за прост азбучник. Няма и имена, а само букви и числа.

— Съдържа определени мои контакти, за които предпочитам жена ми и семейството ми да не знаят.

Отговор, в който имаше смисъл. Впрочем както във всички отговори на Хелиър.

— Има ли го вътре номера на Даниъл? — попита Шон.

Хелиър се поколеба и Шон го забеляза.

— Не.

„Защо ли? — запита се Шон. — Това е бележникът му с тайните, а една от най-големите му не е вътре? В това няма смисъл“.

— Сигурен ли сте, че номерът му не е вътре?

— Да — потвърди Хелиър. — Номерът му не е там.

Шон реши засега да остави нещата така, докато не научи повече.

— А парите в брой? Около петдесет хиляди в различни валути, главно долари на САЩ?

— Винаги държа пари в брой. Живеем в много несигурни времена, инспекторе.

— А вашите пари, пръснати в най-различни сметки из целия свят? Стотици хиляди. — Шон знаеше, че тези въпроси няма да го отведат никъде, но трябваше да бъдат зададени.

— Инспекторе, единственото, което няма да направя, е да се извинявам за богатството си. Работя много и ми плащат добре. Всичко, което притежавам, съм спечелил сам. Със сметките ми всичко е наред. Мога да ви покажа откъде са парите, а данъчната служба, за ваше съжаление, ще потвърди, че ви казвам истината.

Шон сложи химикалката на масата. Имаше един въпрос, който искаше да зададе, обаче инстинктът му подсказваше да не го прави сега. Подобно на шампион в покера, който знае кога да свали асото и кога да се въздържи, нещо в съзнанието му нашепваше да остави въпроса за друг път, докато той самият не разбере неговата важност.

— Ще трябва да проверим всичко, което казахте. Ако няма какво друго да добавите, този разпит завърши.

— Не, нямам какво да добавя.

— Добре. Сега е седем и петдесет и осем и този разпит е приключен.

Донъли изключи касетофона.

— А сега какво? — попита Темпълман.

— Без съмнение вие ще поискате още една консултация на четири очи с вашия клиент, след което ще го върнат в килията, докато не решим какво ще стане с него.

— Няма причина да продължавате задържането на господин Хелиър. Той отговори на всички ваши въпроси и би трябвало незабавно да бъде освободен. И без обвинение, бих добавил.

— Не мисля така — възрази Шон.

Шон и Донъли излязоха от стаята за разпити и тръгнаха към екипа за разследване на убийства.

Шон се чувстваше изпразнен. Разпитът не беше минал добре. Като се изключеше едно нещо. Защо името на Даниъл не беше в азбучника на Хелиър? В това нямаше смисъл. Някак си и по друг начин това също беше част от пъзела.

 

 

Сали бързо проучи мъжа, който отвори вратата на отдалечената къща в предградията. На около петдесет, метър и седемдесет, с тънки ръце и крака, но с бирено шкембенце. Помисли си, че прилича на паяк. Косата му беше гъста, с цвят на пясък, очите му зелени и проницателни. Зад погледа му Сали видя интелигентност и увереност. Беше сигурна, че в Лондонската полиция Пол Джарет е бил добър полицай.

— Господин Джарет? — Сали протегна ръка и Джарет я стисна. — Детектив Сали Джоунс. Извинете, че дойдох, без да се обадя предварително, но бях наблизо и се питам дали няма да ми помогнете за един случай, по който работя.

— Случай?

— Всъщност става въпрос за убийство. Преди няколко години сте работили по един случай, който може да е свързан с нашия заподозрян.

— Я по-добре влезте — покани я Джарет.

Тя влезе в спретнатата къща и последва Джарет в уютна кухня.

— Чай, кафе или нещо студено? — предложи домакинът.

— Чай, благодаря, с мляко и една лъжичка захар.

— Ей сега ще запаря. — Джарет се усмихна.

— Откога сте пенсионер? — Половината полиция си мечтаеше да се пенсионира. Другата половина се ужасяваше от тази мисъл. Интересно от кои беше Джарет?

— Вече четири години. По здравословни причини. Старо нараняване в кръста ме докопа малко преди да направя трийсетте години стаж. Въпреки това успях да се класирам за пълна пенсия и някои медицински привилегии, така че не се оплаквам. От време на време ми доскучава малко, но нали знаете… Та с какво мога да ви помогна?

Сали разпозна поканата да премине към деловата част.

— Разследвам убийство. Кофти работа. Млад мъж, Даниъл Грейдън, намушкан до смърт.

— Хомофобско нападение?

— Не. Не смятаме така. Нещо друго е, но не знаем какво. И може би вие ще успеете да ни помогнете.

— Не съм много сигурен. Повечето време работих в Отряда по измамите. Моята, специалност бяха „броячите“ в казината, а не убийствата.

— Да, знам това, но освен че сте работили в Отряда по измамите, имате и кратък период в Отдела за криминални разследвания в Ричмъндското управление. — Не прозвуча като въпрос, а и не беше.

— Да, точно така. От деветдесет и пета до деветдесет и осма. След това се върнах в Отряда по измамите.

— Случаят, който ме интересува, е от онези, с които сте се занимавали в Ричмънд. През деветдесет и шеста един мъж. Стефан Корсаков, е бил арестуван от парковата полиция за…

— Изнасилване на момче — прекъсна я Джарет. — Вързал го и му запушил устата в Ричмънд Парк. Заплашил го с кама и след това го изнасилил. Никога няма да забравя Корсаков. И с вас ще е същото, ако някога го срещнете.

Настъпи тишина. Забележката беше необичайна. Полицаите никога не преувеличаваха въздействието, което им е оказал някой престъпник. Сали се запита какво ли е имало в този Корсаков, че толкова е впечатлило Джарет. Опита се да си спомни някой заподозрян, който да й е подействал по този начин. Не можа да си спомни нито един. Усети, че страхът на Джарет от Корсаков е личен.

— Какво го прави толкова запомнящ се?

— Никакво разкаяние. Абсолютно никакво. Единственото му съжаление беше, че са го хванали. И това го притесняваше, защото щеше да влезе в затвора и нямаше да може да го направи отново на някого другиго.

— Нищо не каза при разпита — продължи той. — Всъщност никога нищо не каза на разпитите, но аз знаех, че щеше да убие това момче, ако не му беше попречено. Все още си спомням самодоволната усмивка, която се изписа на лицето му, когато му казах, че обвинението в изнасилване е оттеглено. Дяволът се грижи за своите. Щеше да е по-добре за всички, ако беше паднал от някой висок прозорец. Знаете какво имам предвид, нали?

Сали се усмихна неловко, но не отговори. Джарет усети реакцията й, стана, отиде при мивката и изля чая си. Сали го наблюдаваше и се опитваше да долови чувствата му. Погнусата му изглеждаше напълно истинска.

— Сигурен съм, че няма нужда да ви описвам какво е да гледаш как животно като Корсаков се измъква и знае, че е само въпрос на време, докато изнасили отново или стигне до убийство.

— Не се е измъкнал — припомни му Сали. — Бил е окошарен за измамата. Чух, че сте се погрижили да не му се размине. — Това беше комплимент.

— Да, погрижих се да влезе в затвора. Разбрах за измамата на Корсаков и се разрових. Да, той влезе зад решетките, но това беше куха победа. Отнесе четири години. И това беше всичко. Всички онези хора, които беше измамил. Освен това така и не открихме парите. Каквото и да опитвахме, не можахме да ги намерим. Дори някои стари приятели от Отряда за сериозни измами в Сити, които ми дължаха услуга, ми помагаха, но нищо. Умен мръсник. Не мога да му го отрека.

Сали се интересуваше от измамата, защото тя щеше да помогне да се изгради образът на Корсаков, но сега повече я интересуваше насилническата му природа.

— Показа ли познания за веществените доказателства и полицейските процедури? — попита тя.

— Определено — отговори Джарет без колебание. — Дрехите, които носеше, използването на презерватив, избраната жертва и дори мястото, което беше много добро. Просто не извади късмет и слава богу, че се случи така. Със сигурност си е взел поука от това. Вероятно е ставал все по-добър и по-добър. Беше достатъчно умен, за да се учи от собствените си грешки. Беше и много организиран. Измамите му бяха поразително прости. И както вече споменах, достатъчно умен, за да скрие парите така, че никой да не може да ги намери.

— А в днешно време това не е лесно — продължи Джарет. — Милиардерите от търговията с наркотици, крадливите счетоводители, корумпираните министри — всички харчат състояния, за да скрият парите си в законната банкова система. Не можеш да държиш милиони лири под дюшека, а дори да го направиш, вече никой не приема пари в брой. Не и за големи покупки. Парите в брой изнервят хората. Трябва да ги вкараш в банковата система. Там често ги залавяме и възстановяваме парите, но с Корсаков не се получи. Оказа се прекалено хитър.

Замълча за момент, после попита:

— И сега е извършил друго изнасилване или убийство, нали?

Сали се поколеба. Не знаеше защо.

— Не знаем дали това е Корсаков. Има сходства между вашия случай и този, който разследваме. Просто проучваме миналото. Обаче има нещо, което ме тревожи.

Джарет я погледна безизразно.

— Да?

— Всичко сочи, че Корсаков е рецидивист. Вие сам казахте, че пак ще извърши престъпление.

— Да.

— Да, но изобщо не е попадал в полезрението на полицията. Няма присъди, нито арести, нито разузнавателни доклади. Нищо.

— Тогава или е напуснал страната, или е умрял. Моля се да е последното.

— Или просто не сме го пипнали.

Джарет тихичко се засмя.

— Знам, че не сме самото съвършенство, но няма рецидивист, който да не е хванат отново след няколко години. Дори в миналото, преди компютризираните бази данни, ДНК, криминалните предавания по телевизията, ние най-накрая пак ги хващахме. Винаги правят грешка… Не, ако е в страната, отново би извършил престъпление. Не би могъл да се спре, както и ние не можем да не се отнасяме към всички с подозрение. Това е в природата му. А може да се е превърнал в призрак, който не се задържа дълго под една самоличност, нито остава на едно място за повече от няколко месеца. Способен е на това.

— Ще проверя в обществените архиви — каза Сали, — за да видя дали имат нещо за него. И благодарение на вас имаме комплект негови отпечатъци. Ще ги сравним с всички доказателства, които намерихме на местопрестъплението.

Джарет присви очи.

— Ако намерите смъртен акт или пръстовите му отпечатъци, моля, звъннете ми. Ако се пече в Тайланд, предпочитам да не знам.

Джарет изведнъж започна да изглежда остарял. Сали реши да не го тормози повече.

— Благодаря за времето, което ми отделихте — каза тя и се изправи. — А, и още нещо.

— Да?

— Нали сте снимали Корсаков, когато сте му повдигнали обвиненията?

— Разбира се.

— Само че, когато проверих досието му в Ричмънд, в него нямаше снимки.

— Неприятно, но не е нещо необичайно.

— Може ли да се сетите за друг човек, който е искал или е имал нужда от снимките на Корсаков? Може би ще успея да ги намеря.

— Не — отговори Джарет. — Никой не се е обръщал към мен заради него.

— Жалко — въздъхна Сали. — Добре, както и да е.

Джарет я поведе към входната врата. Хвана дръжката на вратата, но не я отвори.

— Мога ли да ви попитам какво ви насочи към Корсаков? И какво ви насочи към мен?

— Индексът на методите. Вие сте работили по случая. — Изведнъж Сали се сепна. — За малко да забравя. Бихте ли погледнали тази снимка? — Извади от чантата си снимката от наблюдението на Хелиър и я подаде на Джарет. — Познавате ли този човек?

Джарет държеше снимката и я оглеждаше без интерес. Сали не видя нищо по лицето му.

— Не — отговори Джарет. — Трябва ли да го познавам?

— Не. Просто предположение, което трябваше да проверя, и вече го направих. Благодаря ви за отделеното време.

— Винаги съм на разположение — отговори Джарет.

— Хубаво е отново да се почувстваш полезен.

 

 

— Да, той е голям хитрец — отбеляза Донъли. — Мисли в движение. Оборва доказателствата ни веднага щом ги намерим.

— Значи трябва да намерим още — каза Шон.

— А ДНК, телесни проби?

— В случая не вършат работа — припомни му Шон.

— Той призна, че е правил секс с жертвата, а сега призна, че е бил в апартамента му. Каквито и веществени доказателства да намерим, те не доказват нищо. Би имало значение, ако намерим от кръвта на жертвата по Хелиър или неговите дрехи. Но на лабораторията ще са нужни дни, докато обработи всичко, което иззехме.

— Тогава какво ще правим — да го пуснем просто така да си излезе оттук?

— Точно това ще направим. Ако го обвиним сега, все едно казваме, че имаме достатъчно доказателства, за да го осъдим. И двамата знаем, че така е по правилата. Ако го обвиним, губим право да го разпитваме още или да вземем още телесни проби. Няма да можем да го накараме да вземе участие дори в някое шибано разпознаване на заподозрени. Правил съм тази грешка и няма да я допусна отново. Трябва да го подхванем от друг ъгъл. Оттам, откъдето не очаква.

— Говориш за установяване на друго престъпление, което е извършил? — попита Донъли без особено въодушевление.

— Да, точно така — кимна инспекторът. — Вземи някого и идете да пуснете Хелиър под гаранция. Кажете му да дойде отново след две седмици. Адвокатът му ще попита защо. Кажи му, че ще проверим историята, която ни разказа. И че Хелиър още не е елиминиран. И събери отново екипа за наблюдение. Искам Хелиър да бъде следен още щом излезе от управлението. Ще го покриваме денонощно. Ще поддържаме натиска и ще чакаме да изтърве топката. Рано или късно той сам ще се обеси. А кой знае? Може вече да го е направил.

 

 

Хелиър стоеше в коридора на полицейското управление и чакаше да излезе от сградата. Пръв излезе Темпълман, за да се увери, че никой не ги изчаква. Обаче, когато се върна, новините не бяха добри.

— Съжалявам, Джеймс, но, изглежда, медиите са надушили историята.

— Какво?! — озъби се Хелиър. — Сигурен ли си, че са тук заради мен?

— Да. Вече ме помолиха за изявление. Знаят, че си арестуван по подозрение в убийство.

— Това копеле Кориган! Той им е казал. Опитва се да ме унищожи. — Гласът на Хелиър беше пълен с отрова.

— Виж — каза Темпълман. — Трябва да запазиш спокойствие. Аз ще говоря с тях. Ще им кажа, че не си арестуван, а помагаш на полицията в разследването. Остани тук, докато свърша. Също така ти препоръчвам да си скриеш лицето, когато излезем.

— Какво? — попита ядосано клиентът му. — Защо?

— Заради фотографите. Можеш да вземеш моя шлифер. — И му го подаде.

— Искаш от мен да изпълзя оттук с това на главата? Като някой педофил? Със същия успех би могъл да им кажеш, че съм виновен.

— Моля те, Джеймс, успокой се. Името без лице не значи нищо.

— Добре, така да бъде. Обаче запомни. Никой не ме унижава, без да си плати.

— Джеймс, ако бях на твое място, нямаше да търся отмъщение — посъветва го адвокатът.

На лицето на Хелиър се изписа отвращение. Той доближи глава толкова близо до Темпълман, че адвокатът можеше да подуши острата животинска миризма в дъха му.

— Просто прави каквото ти кажа и ме изкарай оттук. Довечера ме очакват на шибаната вечеря по случай професионалните награди. Ще платя скъпо, ако не се появя там. Себастиан вече ми диша във врата. — Хелиър раздвижи врат, за да разкара сковаността, с пукот, който предизвика тръпки по кожата на Темпълман, после грабна шлифера от ръката му и даде последното си нареждане: — Върви да ми намериш такси.

 

 

Вече беше ранна привечер. Сали нямаше търпение да научи последното развитие на случая. Помещението обаче беше празно. Само Шон седеше в кабинета си.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Направо прекрасно — отговори той саркастично.

— Значи Хелиър не си е признал.

— Позна.

— А отпечатъкът в апартамента на жертвата?

— Заяви, че по-рано излъгал, и сега признава, че е бил там няколко пъти.

— Ако бях в неговото положение, щях да кажа точно същото.

— И аз. Пуснахме го под гаранция с оглед на предстоящото разследване. Както и да е. Как мина с Корсаков?

— Успях да намеря един от разследващите полицаи, което само по себе си беше достатъчно интересно, но той не можа да ми каже повече от Индекса на методите. Досието в ричмъндското управление беше доста тънко, а нямаше и снимки. Ако не възразяваш, реших да поискам отпечатъците на Корсаков да бъдат сравнени с намерените на местопроизшествието. Човек никога не знае откъде ще изскочи заекът.

— Чудесно — похвали я Шон. — Специалистът, който се занимава с нашите отпечатъци, е Колинс. А сега, ако ме извиниш, ще си тръгвам, преди децата да са забравили как изглеждам. Ти също се прибери и вземи да се наспиш.

— Добре — съгласи се тя. — Ако е виновен, рано или късно ще го хванем. Въпрос е единствено на време, преди да успеем да го докажем.

— Разбира се, че ще успеем — успокои я Шон. — Винаги успяваме. Накрая. Като стана дума за Хелиър, показа ли на твоя човек снимката?

— Да.

— И?

— Съжалявам, но не го разпозна.

— Не се притеснявай — успокои я Шон. — Това така или иначе беше доста смело предположение.

 

 

Джарет си седеше вкъщи с жената и дъщерите. Един репортаж в местните новини привлече вниманието му. Някой бил арестуван за убийството на Даниъл Грейдън. Това беше името, което бе споменала детектив Джоунс. Името на жертвата.

Репортерът, който стоеше пред пекамското управление, използва формулировката „помага на полицията в разследването“. Джарет знаеше, че това означава, че човекът е арестуван. Заслуша се в заключителните думи на репортера:

— Макар досега полицията да отказва коментари, смята се, че човекът, който им помага в разследването, е Джеймс Хелиър, известен бизнесмен и партньор в уважаваната фирма „Бътлър и Мейсън“, чието седалище е в богаташкия квартал Найтсбридж. Адвокатът, който представлява Джеймс Хелиър, отказа да потвърди, че клиентът му наистина е Хелиър. Заяви, че клиентът му няма какво да крие и че е доволен, че може да помогне на полицията.

Това беше катастрофално. Онова, от което Джарет се страхуваше най-много, се беше превърнало в действителност. Той отиде в кухнята, наля си уиски и отпи. Ръцете му трепереха. Трябваше да се успокои, да овладее и себе си, и положението. Помисли си, че може да получи сърдечен удар. Знаеше какво следва.

 

 

Шон седеше вторачен в телевизора, но всъщност не гледаше. Беше седнал на креслото вместо до Кейт на дивана. Тя усещаше колко е напрегнат и каза:

— Шон? — Нищо. Повика го отново: — Шон? — Той обърна глава и я погледна. — Искаш ли да поговорим?

Шон изду устни и издиша.

— Всъщност не.

— Разговорът може да помогне — настоя Кейт.

— Няма нищо — излъга той. — Просто сутринта си мислех, че съм пипнал нашия главен заподозрян, но той се откачи от куката.

— Ще го хванеш. Спомни си какво си ми казвал: винаги е само въпрос на време, независимо колко трудно може да е било в началото.

— Да, но този ме тревожи. Изглежда, не мога да проникна в главата му — обясни Шон. — Зная, че е способен да убива, и съм сигурен, че е убил жертвата, но не мога да разбера защо. Защо е избрал точно тази жертва, защо е убил човек, който е свързан с него. Защо го е направил? Той не е от саморазрушителните. В това няма смисъл.

Стана, отиде в кухнята и си наля вода. Кейт го последва. Беше го виждала такъв — обикновено при тежки случаи, но невинаги. Беше по-добре да го накара да говори, отколкото да седи и да мисли за едно и също. Нямаше да го остави да се плъзне в мрачните дълбини, в които можеше да го отвлече неговото минало.

— Не се оставяй да те завладее — предупреди го тя. За всеки друг това щеше да е напълно невинен коментар, но не и за Шон.

— Какво означава пък това? — тросна се той.

Кейт разбра, че е направила грешка.

— Нищо. Просто исках да кажа да не позволяваш на този случай да стане прекалено личен.

— Винаги е лично — обясни й Шон. — За мен винаги е лично. Така успявам да ги спра.

— Зная — отговори Кейт. — Но трябва да внимаваш. Не се опитвай да вършиш всичко сам.

— Защо? Страхуваш се да не изгубя самоконтрол ли?

— Нямах това предвид.

— Така ли? — попита той малко прекалено спокойно.

Тя знаеше за миналото му. За детството му и баща му. За побоищата и ругатните. Знаеше всичко. Шон беше откровен с нея за това. Той знаеше, че яростта и омразата от детството му са още някъде у него. Другояче не би могло и да бъде. Знаеше също, че той не е като баща си и като хората, които преследва. Ако беше имала и най-малкото съмнение, никога не би се омъжила за него, нито пък щеше да роди децата му. Това беше просто Шон, който се освобождаваше от чувството си на безсилие. И преди се беше справяла с този проблем и знаеше, че в бъдеще пак ще трябва да го прави.

— Шон, недей — помоли тя. — Не го заслужавам.

Това го накара да спре.

— Съжалявам — извини се той. Отпи глътка вода. — Никога ли не мислиш за това? — попита я. — Не се ли страхуваш понякога, че мога да стана като него?

Кейт знаеше, че говори за баща си.

— Не, никога. Ти си осъзнал, че имаш нещо подобно у себе си и си спрял, преди някой да пострада.

— С доста помощ — припомни й той.

— Ако не си го искал, нямаше да се получи нищо.

— Боже — каза Шон и отпи още една глътка вода, — понякога се чувствам толкова стереотипен: момчето, бито от баща си, пораства само за да се превърне и то в семеен тиранин. От жертва в престъпник. Мамка му, всичко е твърде предсказуемо!

— Но ти не си го направил — каза тя. — Ти си пораснал и си станал полицай. Използваш миналото си да помагаш на хората, а не да ги нараняваш. — Приближи се до него и обхвана лицето му с длани. — Твоето минало е проклятие, но ти е оставило и дар. Можеш да мислиш като тези хора. Можеш да ги разпознаеш, докато другите не виждат нищо. Можеш да ги предвидиш.

— Не и този — възрази Шон. — Още не мога да погледна през очите му. Не зная защо, но просто не мога. Всеки път, когато се опитвам, все едно някой спуска перде пред очите ми и ме спира.

— Ще стане — увери го тя. — Просто трябва време и ще стане.

Настъпи мълчание. После Шон попита:

— Знаеш ли какво е да можеш да мислиш като тях?

— Не. — Кейт поклати глава. — Всеки път, когато те видя такъв, благодаря на Бог, че не мога. Кой би искал това бреме?

— Мога да чувствам онова, което изпитват те. Да усещам вълнението им, облекчението им. Болката. Объркването.

Кейт го погали по косата, като майка детето си.

— Използваш го, за да ги спреш. Спираш ги да нараняват хората.

— Понякога изпитвам усещането, че съм твърде близо — въздъхна той. — Толкова близо, че във всеки момент мога да се плъзна в мрака.

— Може би трябва да се видиш с доктор Фулканели? От доста време не си разговарял с нея.

— Не — озъби се Шон. — Ще се оправя. Сам ще се оправя. Просто трябва от време на време да ми припомняш. Да ми припомняш кой съм в действителност.

— Ти знаеш кой си — напомни му Кейт. — Когато си решил да станеш полицай. От този момент насетне винаги си знаел съвсем точно кой си.

— Да, вероятно е така — отговори той колебливо.

— Обаче има и нещо друго, нали? Държиш се така винаги когато нещо ужасно те човърка. За какво става въпрос?

— Днес видях нещо странно — призна Шон.

— С работата, която имаме, всеки ден виждаме по нещо странно.

Той не обърна внимание на думите й.

— На покрива под прозореца на кабинета ми между вентилационните тръби видях нещо. Мъртва птица. Първо реших, че е поредният мъртъв гълъб, но после осъзнах, че е сврака. Разбрах, че е сврака, защото други свраки непрекъснато кацаха до нея. Предположих, че са дошли, за да се нахранят с трупа й, но грешах — носеха й подаръци: клонки, малки лъскави камъчета, неща за ядене. Гледах ги доста време, преди да осъзная какво правят. Оплакваха смъртта й. Свраките оплакват своите мъртви. Не го знаех.

— И това те разстрои? — попита Кейт.

— Не, не ме разстрои. Просто ме накара да се питам.

— Какво да се питаш?

— Ние не ги осъждаме, нали? Свраките. Когато се хранят с мършата на животни, убити от колите на пътя, когато убиват пиленцата на други птици, ние не ги осъждаме. Защото според нас те правят само онова, което е в природата им. В края на краищата те са животни. Птици. Обаче аз си мислех, че това е едно от нещата, които ни отличават от животните. Фактът, че оплакваме мъртвите си. А сега зная, че свраките също го правят. Един безсърдечен убиец, който оплаква своите мъртви.

— И какво значи това? — попита Кейт.

— Значи, че може би не сме чак толкова различни от животните, които се убиват едни други, за да оцелеят, колкото си мислим. Може би значи, че мъжете, които преследвам, вършат същото. Убиват, защото това е в природата им. Те са родени да го правят, а ние ги осъждаме, сякаш са нормални като теб и… — Шон спря, преди да включи и себе си в това число.

— Дали е в природата им, или не, някой трябва да ги спре и в този момент този някой си ти.

— Знам.

Кейт въздъхна.

— Гордея се с това, което вършиш. Гордея се, че ги преследваш. Понякога ме плаши, но не искам да е различно.

Шон бутна чашата си настрани.

— Благодаря ти — каза й нежно. — Благодаря ти, че ме подкрепяш. Обещай ми само едно.

— Какво? — попита Кейт.

— Не ме изоставяй. Не се отказвай от мен.

Кейт го прегърна.

— Това никога няма да се случи. Обичам те. Само не ме отблъсквай. Никога не ме отблъсквай.

 

 

Себастиан Гибран седеше в средата на ресторант „Крайтириън“ на Пикадили Съркъс — недостъпна, скъпа и подобна на пещера някогашна бална зала в сърцето на Уест Енд. Обикновено ресторантът беше запазено място за богатите, известните и онези, които искаха да станат такива, но днес беше предоставен за частно ползване само от лондонските финансисти. Светлините не бяха толкова ярки, както обикновено, но въпреки това Гибран можеше да различи почти всеки в помещението. Докато разсеяно водеше светските разговори, оглеждаше ресторанта за Хелиър. Не можа да го види и отново си погледна часовника. Хелиър беше закъснял. Ордьоврите вече бяха сервирани и изядени. Скоро щяха да започнат речите. Себастиан знаеше, че не е единственият, забелязал отсъствието на Хелиър. Търсенето му беше прекъснато от управителя на ресторанта, който се появи до рамото му и се наведе, за да му прошепне в ухото:

— Извинете, сър, но едни господа искат да ви видят в частния бар.

Гибран знаеше кои са тези господа и беше съвсем наясно за какво искат да го видят. Кимна, за да покаже на управителя, че е разбрал, избута стола си назад, за да стане, и хвърли салфетката от скута си на масата.

Без да привлича внимание, отиде до стълбището, което водеше в частния бар. Служители от охраната и прислугата се дръпваха от пътя му, сякаш някой им беше казал, че идва. Двама телохранители в костюми за по хиляда паунда отвориха вратата и той мина покрай най-старшите люде във финансите, днес събрани на едно място, до единия от ъглите на бара, където двама възрастни мъже седяха в големи удобни кресла край маса, подготвена само за тях. Кожата им беше със силен тен, косите посребрели, очите — кристално ясни и с умен поглед; носеха платинени часовници, вулгарно инкрустирани с диаманти. Гибран беше наясно с колите, в които се возят, с къщите, където живеят, и с момичетата на повикване, с които щяха да си легнат тази вечер. Пред единия имаше чаша кървавочервено вино, а пред другия — мартини. Този с мартинито пушеше дебела кубинска пура и никой не можеше да му каже и копче. Бяха двама от собствениците на „Бътлър и Мейсън“. Гибран ги беше виждал само два пъти и само единия беше разговарял с тях.

Никой от двамата не се надигна да го поздрави. Първо заговори мъжът с дебелата пура.

— Себастиан. — Говореше с австрийски акцент. — Извинявай, че те отмъкнахме от вечерята, но мина толкова много време, откакто имахме възможност да разговаряме.

Гибран устоя на изкушението да им припомни, че всъщност никога не са разговаряли истински.

— Наистина много — успя да отговори, но веднага забеляза неудоволствието на възрастните мъже от неговия отговор — сякаш беше показал неуважение. Затова бързо добави: — Но аз разбирам колко сте заети и освен това винаги съм добре информиран за нещата, които трябва да знам.

— Разбира се — увери го пиещият вино с източноевропейски акцент. — Надяваме се, разбираш колко си ценен за нашата организация.

— Винаги съм се чувствал част от „Бътлър и Мейсън“ — каза им Гибран онова, което знаеше, че искат да чуят. — Аз вярвам в онова, което правим, и за мен това е най-важното.

— Прекрасно — съгласи се пушачът. — Но чухме, че един от нашите служители е привлякъл ненужно внимание към нашия бизнес. Ненужното внимание на полицията.

Гибран откри, че му се налага да си прочисти гърлото, преди да отговори.

— Лошите вести пътуват бързо — започна той. Но думите му не получиха отговор. Пушачът си пуфкаше пурата и го гледаше през облака гъст дим, който се виеше около устата му. — Няма да ни създаде проблеми — опита се той да успокои възрастните мъже. — Мисля, че става дума просто за сбъркана самоличност. Очаквам полицията да изясни нещата много скоро. — Усещаше как очите им го дисекцират и знаеше, че ако направи грешна стъпка, на сутринта бюрото му ще бъде разчистено, а името му изтрито от архивите на фирмата. Обаче напрежението не му пречеше — беше свикнал с него. Нещо повече — наслаждаваше му се и възрастните мъже го знаеха. Точно затова му плащаха толкова добре.

— Защо не го отстраним временно от длъжност, докато чакаме това… това недоразумение да бъде изяснено? — попита пиещият вино.

— По-добре да не го правим — обясни Гибран. — Нямаме доказателства за някаква простъпка. Нито полицията, нито неговият адвокат са заявявали подобно нещо пред мен. Държат ме в течение на всичко, което се случва. Засега предпочитам да го държа под око.

— Този служител знае ли, че разговаряш с неговия адвокат? — попита пушачът.

— Не. Вярва, че се ползва с клиентска поверителност.

— Добре — каза пиещият вино. — Ние знаем, че си знаеш отговорностите.

„Още едно замаскирано предупреждение — помисли си Гибран. — Разчисти проблема с Хелиър, защото иначе няма да изкараш дълго в «Бътлър и Мейсън»“.

— Господа, аз винаги съм наясно със задълженията си — каза той. — Повярвайте, към нищо не се отнасям с по-голяма сериозност.

— Разбира се, че го правиш — съгласи се пушачът. — Ти имаш още много какво да дадеш. Затова се чудехме, замислял ли си се някога да влезеш в политиката?

На Гибран му беше трудно да скрие изненадата си.

— В политиката? — попита той. — Господа, съжалявам, но не съм политическо животно.

Пушачът се засмя и от раззинатата му уста излетя още пушек.

— Повярвай ми, за да имаш успех в политиката, не бива да си твърде политичен.

Пиещият вино също се засмя, за да покаже съгласието си. Гибран не разбра шегата, но видя самоуверената им арогантност и снизходителната им самоувереност, че по някакъв начин те знаят как става всичко. По-точно не знание, а по-скоро самоконтролиране.

— Не те питаме дали искаш да станеш депутат, а дали би те заинтересувала ролята на специален правителствен съветник? Това би могло да се уреди. Ще разбереш, че всички правителства отчаяно търсят съветите, които може да им предложи човек като теб. Защото иначе разполагат само с държавни служители, които им нашепват в ушите неща, от които нищо не разбират.

— Коя политическа партия имате предвид? — попита той.

Старите мъже отново избухнаха в подигравателния смях на мъдростта.

— Която си поискаш — каза пиещият вино. — Нашите организации правят много щедри дарения на двамата основни играчи. Смятаме, че човек като теб може веднага да бъде сложен на място с действително влияние на правителствено равнище. Може би съветник на министъра на търговията?

— Може би външният министър би те заинтересувал повече? — предложи пушачът. — За да останем конкурентоспособни, трябва да планираме за бъдещето — продължи той. — Да имаме човек с влияние в самото сърце на правителството ще е много полезно.

— Непременно ще си помисля — обеща Гибран. — Обаче винаги съм обичал да работя извън светлините на прожекторите. Това, изглежда, по-добре задоволява моите лични амбиции.

— Чудесно — обади се пак пушачът. — Но не се бави твърде дълго. Това, което ти предлагаме, е много специално. Себастиан, не бива да забравяш, че религията е мъртва. Поповете и свещениците вече не ни казват кого да обожествяваме. Сега хора като нас и хората като теб са онези, които решават кои са днешните богове. За човечеството боговете на небето са мъртви. Сега хората обожествяват богове от плът и кръв. Градски богове. Себастиан, искаш ли да бъдеш градски бог?

За такива ли се смятаха тези хора, запита се Себастиан. За богове? И наистина ли вярваха, че някога би поискал да бъде като тях — стар и слаб? Тяхната власт беше доста въображаема, защото се основаваше на пазари, които могат да изчезнат за една нощ.

Пушачът не го изчака да отговори.

— И не забравяй да се погрижиш за малкия проблем, който обсъдихме. Нали схващаш — преди да стане скандал.

— Разбира се — отговори Гибран. — Но нека не забравяме, че точно този служител знае доста за нашите, така да се каже, бизнес практики. Ако се наложи да го махнем, мисля, че ще е най-добре да го преместим в някой от нашите не толкова набиващи се на очи филиали, да речем в Куала Лумпур или Ванкувър. Някъде, където да можем да го държим под око. Бих се чувствал неудобно, ако човек с такова количество информация започне работа при някой от конкуренцията.

— Съгласни — беше всичко, което каза пиещият вино.

Управителят на ресторанта за втори път се появи до рамото на Гибран и му прошепна нещо. Гибран кимна, че е разбрал, и каза на възрастните мъже:

— Господа, ще трябва да ме извините. Време е за речите.

Двамата не казаха нищо, само кимнаха като един.

 

 

Хелиър влезе в „Крайтириън“ малко след девет. Беше закъснял, но не го беше грижа. Седна на масата и изпита облекчение, когато видя, че Гибран го няма — сега поне можеше да си поръча нещо силно за пийване. Кимна на хората около масата — някои познаваше, други — не. Но най-важното беше, че не му пукаше и изобщо не го беше грижа какво мислят за него. Махна на минаващия келнер и поръча:

— Голям скоч с лед. Малцов. — Освободи келнера и започна да оглежда помещението за Гибран, но не го видя никъде. Реши, че се е скрил в някоя тоалетна и подготвя годишната си реч. Щеше му се да му позволят той да държи речта. Щеше да му достави огромно удоволствие да каже на всички тия лицемерни лайна няколко горчиви истини.

Докато чакаше питието си и следващия оратор, се замисли за Кориган. Хелиър познаваше ченгетата, знаеше как работят, но у Кориган определено имаше нещо, което го смущаваше и го предупреждаваше да е по-внимателен от обикновено. Не биваше да се поддава на високомерието; трябваше да е съсредоточен и да се придържа към сценария. Сега не беше време за импровизации. Усещаше, че Кориган е опасен.

Мислите му бяха прекъснати от човек със смокинг и папийонка, който дразнещо почука по микрофона на малкия подиум.

— Дами и господа, посрещнете следващия оратор за тази вечер — Себастиан Гибран от „Бътлър и Мейсън Интернешънъл Файнанс“. Хората заръкопляскаха силно, но учтиво, а Хелиър вътрешно изпъшка. Слава богу, в този момент пристигна питието му. Той изпи половината на една глътка.

Гибран вдигна ръка, за да спре ръкоплясканията.

— Като повечето от вас — започна той, — не държа речи на обществени места, но за мен е особена чест, че съм поканен да говоря пред толкова влиятелни хора от нашата индустрия, събрани на едно място.

Възпитаните ръкопляскания заглушиха мръсотиите, които Хелиър бълваше под нос.

— Благодаря ви. — Гибран се поклони. — Благодаря. — Изчака ръкоплясканията да спрат. — През целия си съзнателен живот работя в областта на финансите, но никога не съм работил в по-трудни времена. Времена, когато създаването на собственост и богатство се смята за неморално не само от хората, погълнати от политиката на завистта, но и от жадните за власт политици, които държат да са на върха, но от които няма никаква полза.

— Отдавна, когато бил на прага на смъртта, един от най-богатите хора на света раздал всичко, което притежавал. Всичко. Когато го попитали защо, отговорил: „Няма по-голям грях от това да си най-богатият в гробището“. — Из ресторанта се понесе смях. Гибран продължи, преди смехът да е спрял: — Истината е, че е бил прав. Няма смисъл от богатството заради самото него. Това не е само моя лична идеология, но и идеологията на моята организация. Защо ли? Защото след като банковият сектор изостави цялата си предпазливост и разум в гонитбата на лична печалба, хората изгубиха вяра във всички, които имат, макар и далечна връзка с банките, а това включва и нас. Превърнахме се в лесни мишени за всеки, който иска да припише собствените си провали на чуждите грешки, и трябва да осъзнаем, че това е „прекрасният нов свят“, в който сега всички живеем. Вчера например бях на вечеря със съпругата ми и приятели и една жена направо ми каза, че проблемът с хора като мен е, че нямаме продукт и че единственото, което правим, е да печелим пари за нашите господари, които ни възнаграждават също с пари. С една дума, че не произвеждаме нищо. Че никога няма да изработим красива мебел или да образоваме някое дете. Че не строим къщи и не спасяваме живота на болните. Че не създаваме нищо и затова и самите ние нямаме никаква стойност.

Думите му накараха публиката да замълчи, всички чакаха да ги увери, че имат стойност и място в обществото. Хелиър осъзна колко е различен от всички останали: как самата мисъл, че могат да бъдат изключени от нещо, ги ужасява, докато той беше способен да го приеме, когато се наложи, и да го използва. Но дори и той беше завладян от речта на Гибран и се усети, че с нетърпение го чака да продължи. „Изучавай го — каза си той. — Наблюдавай представлението му и се учи. Наблюдавай смяната на тона и тембъра, докато говори. Изучавай паузите и телесните движения, и как оглежда помещението и търси зрителен контакт“. Ако някога се наложеше да произнесе реч, щеше да имитира Гибран, щеше точно да наподоби всичко.

— И така — продължи Гибран, — аз обясних на тази дама, че нашата същност е да създаваме продукт. Обясних й, че без хора като нас нямаше да има „Майкрософт Корпорейшън“. Блестящата идея на Бил Гейтс щеше да си остане просто идея. Бяха нужни пари, събрани от фирми като нашата, за да се осъществи. А фармацевтичните компании и лекарствата, които създават, за да спасят живота на милиони хора: щеше ли някоя от тях да съществува, ако нямаха пари, за да осъществят идеите си? Не, нямаше. Както нямаше да съществува никой друг недържавен бизнес, независимо дали става дума за компании, които печелят милиони от автомобили или за семейно предприятие за производство на пощенски картички. Главното, от което имат нужда, за да съществуват, е капитал. Да, това казах на онази жена. И добавих: никога повече не ми казвай, че нямам продукт. — И отстъпи половин крачка от микрофона, след като беше предизвикал бурни ръкопляскания.

— Обаче ние трябва да правим повече от това — продължи Гибран. — Няма смисъл да имаме малка отделна класа на свръхбогатите, ако останалата част на обществото се превърне в разочарована подкласа, която живее без надежда и амбиции. В сърцето си съм социалист, но смятам, че всички хора трябва да са еднакво богати, а не еднакво бедни. Едно правителство обаче никога не би могло да постигне това. Ръцете им са вързани от изборите на четири години и нуждата от краткосрочни успехи. Да се построи общество на бъдещето, в което да си заслужава да живееш, изисква време. Това отнема десетилетия, а не четири години, и затова трябва да поемем отговорност за неща, които прекалено дълго бяха оставяни на правителствения самоконтрол. Трябва да финансираме строителството на частни, но по джоба на всички училища, в районите, където искаме да има училища. В тях ще образоваме деца, които искат да се учат в нормална, свободна от безпорядък и разстройство среда.

Поспря, за да позволи ръкопляскания. Хелиър се оглеждаше и виждаше, че публиката все повече одобрява реториката на шефа му.

— Ще финансиране строителството на частни общински болници, където болните и ранените, които не са пострадали по своя собствена вина, ще могат да получат качествено лечение от специалисти, които ще бъдат освободени от бремето да лекуват пушачите, пияниците и затлъстелите. Трябва да финансираме и строителството на частни жилищни райони с тяхна собствена частна полиция, която ще получава пари, за да защитава семействата и домовете на хората, които живеят там. Райони, които ще бъдат в безопасност от нарушители на обществения ред и плячкаджии. Накрая всички ще поискат този по-добър начин на живот. Вече няма да искат да пращат децата си в лоши училища или възрастните си роднини в лоши болници. А чрез етичното използване на печалбите, застраховките и защитата на плащанията общественият сектор, който изсмуква и прахосва милиарди, ще стане излишен. Чрез финансиране частният сектор ще успее там, където всички правителства досега са се проваляли.

Ръкоплясканията, които гръмнаха в залата, накараха Хелиър да се засмее вътрешно на това как умело Гибран преметна публиката. Настроението му обаче се помрачи, защото осъзна, че става свидетел на превръщането на Гибран в достоен противник. Опасен противник. Сега вече имаше двама: Кориган и Гибран, но с кой от тях трябваше да внимава повече? Кориган беше очевидно и предсказуемо побеснелият бик, който щеше да се носи право срещу него, докато победи или не бъде победен. Обаче Гибран беше змията в тревата, готова да нанесе удар. Беше акулата, която плува дълбоко в спокойното море, докато не подуши кръв във водата. Да, щеше да се отнесе с внимание към заплахата, идваща от тях, но никога нямаше да се уплаши.

— Не бива да забравяте обаче — завърши шефът му речта си, — че подобни амбиции могат да бъдат осъществени само в нов климат на конкуренция, но и на сътрудничество. Разбира се, не можем да си позволим да създаваме картели, но истинският напредък не може да бъде постигнат от индивидуалните бизнеси, работещи за своите индивидуални интереси. Ключът е в сътрудничеството, но не забравяйте — можем да бъдем само толкова силни, колкото е силна най-слабата ни брънка.

Очите на Гибран, които досега се стрелкаха из тълпата, изведнъж се спряха на Хелиър и той почувства как прогарят кожата му, сякаш Гибран публично го дамгосваше като пасив. Потисна изкушението да се усмихне. Гибран се мислеше за умен, но току-що си беше показал картите и независимо какво щеше да се случи, той щеше да е готов за него. Да, щом дойдеше времето, щеше да е готов.