Люк Дилейни
Без милост (8)

8.

Събота сутринта

Полицейско управление „Шутърс Хил“

Шон стоеше на третия етаж пред кабинета на главен инспектор Алън Федърстън и го наблюдаваше през стъклото на вратата. Федърстън беше почти метър и деветдесет, с мощно телосложение, червенокос. Шон чакаше началството да свърши с телефонния разговор, преди да почука.

Федърстън най-после свърши и му махна да влиза. Шон седна, без да чака покана.

— Как напредваш с битовото насилие? Всичко ясно ли е? — Федърстън имаше малко детективски опит: израстваше в чиновете като акселератче, обаче беше стигнал тавана на възможностите си като главен инспектор, след като не беше успял или не беше поискал да стане от новия вид началници на Лондонската полиция. Беше с малко по-остри ръбове, отколкото трябва: мъничко по-откровен и прекалено подготвен, за да си цапа ръцете. След като бе осъзнал, че повече няма накъде да израсне, се беше прехвърлил в криминалната полиция.

Шон можеше да работи с него. Знаеше, че Федърстън е достатъчно хитър да не се намесва прекалено в начина, по който той провежда разследванията си, и че освен това ще му пази гърба.

— Не е толкова ясно, колкото би ни се искало — отговори Шон. — Вече не съм толкова сигурен, че става дума за домашно насилие. Прекалено много неща сочат в друга посока. Местопроизшествието не съответства на непланирано нападение. Някой е положил много усилия, за да не остави криминологични доказателства. Изглежда като преднамерено. Подозирам, че жертвата се е опитала да изнудва лицето, което я е убило.

— Доказателства? — попита Федърстън.

— Още не. Повече косвени, отколкото действителни, но имаме един заподозрян наум.

— Ще успееш ли да свършиш с този случай бързо? Да зарадваш висшестоящите?

— Може би — отговори Шон неубедително.

— Жертвата е хомосексуалист — отбеляза Федърстън с необичайна загриженост.

— Да — потвърди Шон.

— Значи трябва да приемем, че някои хора наблюдават разследването и само чакат възможност да ни обвинят, че сме хомофоби. Гледай да не дадем на медиите бухалка, с която да ни удрят.

— Разбирам — увери го Шон, докато се надигаше да си върви.

— Като стана дума за медиите, какво ще кажеш за апел? — попита Федърстън. — Например в някоя от криминалните рубрики по телевизията? Така ще си спестиш търчането и ще оставиш телевизиите да свършат хамалската работа.

— Още не. Трябва ми една седмица без медии. Да не издаваме информация какво се готвим да направим. И да си осигурим малко свобода на действие. Между другото, нямам време да се занимавам с медиите.

— Ако се стигне до това, аз мога да поема работата с тях. Зная, че не си падаш по медиите, но познавам неколцина в този занаят, на които мога да имам доверие.

— Високо оценявам предложението. Ако реша да използвам медиите, ти ще научиш първи. След няколко дни пак ще ти докладвам, а ако излезе нещо, и по-рано.

— Чудесно.

— Още нещо — помоли Шон. — Искам разрешение за двайсет и четири часово наблюдение на нашия главен заподозрян.

— Мъжът, който смяташ, че е бил изнудван от жертвата?

— Да.

— Имаш ли достатъчно доказателства, за да оправдаеш наблюдението?

— Мисля, че да.

— Чудесно. Прати ми данните на човека и причините и ще го разреша.

— Благодаря много — каза Шон, преди да излезе от кабинета. Знаеше, че Федърстън ще намери начин да направи искането му по-убедително, отколкото беше в действителност. Обаче ако работата се размиришеше, щеше ли главният инспектор да си рискува кожата, за да го спаси? Шон се съмняваше. Но пък кой ли би го направил?

 

 

Докато караше от Шутърс Хил към Пекам, телефонът му започна да звъни. На екрана не се изписа номер, което само засили любопитството му.

— Да?

— Инспектор Шон Кориган? — Той позна гласа. Беше Хелиър.

— Да, аз съм.

— Инспекторе, ще направя каквото искате. В два следобед ще съм в полицейското управление в Белгрейвия. Очаквам пълна дискретност — И прекъсна връзката.

„Чудесно — помисли Шон. — Избери, което искаш полицейско управление, но утре по това време вече ще разполагам с комплект твои отпечатъци, ДНК и твое заявление. Щом ги получа, ще е само въпрос на време, преди цялата паяжина от лъжи да започне да се разкъсва, преди алибитата да започнат да се рушат и доказателствата да сочат с обвинителен пръст“. Хелиър щеше да се пропука. Рано или късно щеше да рухне. Беше само въпрос на поддържане на натиска. На стягане на менгемето. На изстискване на истината. Беше единствено въпрос на време.

 

 

Шон и Донъли седяха в служебния „Форд Мондео“, паркиран на улица „Ейвъри Бридж“ в Белгрейвия. Виждаха идеално входа на полицейското управление, но бяха достатъчно далеч, за да не видят тях. Шон искаше да види Хелиър, докато се приближава, да види как изглежда, преди да се срещнат.

В два без двайсет Хелиър се появи на Бъкингам Палас Роуд. Отлично се вписваше в този богаташки район. Шон фокусира обектива на фотоапарата върху лицето му и натисна копчето. Апаратът с автоматично превъртане заработи, чуваше се само щракането на затвора.

— Малък подарък на проследяващите — подхвърли той на Донъли.

— Впрочем, кога започват? — попита сержантът.

— Веднага щом Федърстън уреди бумагите и даде разрешение.

— По-добре той, отколкото аз — въздъхна Донъли, като се сети за купищата документи, които трябваше да се попълнят, преди да започне действителното наблюдение.

Хелиър изглеждаше уверен. Беше с друг мъж, който носеше куфарче.

— Мамка му, знаех си, че ще доведе адвокат!

— И най-вероятно скъп — отговори Донъли.

Хелиър и адвокатът му влязоха в управлението.

— Да им дадем пет минути — предложи Шон. — За да се поизнервят.

— Съгласен — каза Донъли.

— Някакъв успех с криминалните досиета? — попита Шон.

— Не. Няма нищо нито в досиетата, нито в системата на разузнаването. Изглежда чист.

— Трудно ми е да повярвам.

— Може би си е сменил самоличността — предположи детективът.

— Това не би ме изненадало. Пръстовите му отпечатъци скоро ще решат този въпрос.

— Да тръгваме вече, а?

— Слязоха от колата и тръгнаха към участъка.

 

 

Седяха в помещението за разпити. Помещение за разпит на свидетели, а не на заподозрени. Шон и Донъли седяха срещу Хелиър и неговия адвокат, Джон Темпълман, от другата страна на масата.

Темпълман заговори пръв:

— Инспекторе, моят клиент има право да знае защо е бил накаран да дойде днес тук.

Шон отговори с усмивка:

— Казвате го така, сякаш господин Хелиър е заподозрян.

— Усещането е, че се отнасяте с него като със заподозрян. Повикан да дойде в полицейско управление. Разбира се, моят клиент иска да сътрудничи, но правата му трябва да бъдат спазвани. Ако е заподозрян, трябва да му бъде казано.

— Господин Хелиър не е заподозрян — каза Шон. — Тъкмо затова е в стаята за свидетели, а не в стаята за заподозрени. Ако господин Хелиър беше заподозрян, вече щеше да е арестуван.

— Не знам колко много или малко ви е казал господин Хелиър, господин… — Шон погледна визитката, която му беше дал адвокатът, — Темпълман, но от моя първоначален разговор с него знам, че е имал сексуална връзка с младия мъж, който беше открит убит преди няколко дни.

Шон знаеше, че Темпълман не му вярва. Сигурно беше осъзнал, че полицията подозира неговия клиент в убийството на Даниъл Грейдън, и щеше да направи всичко възможно, за да защити Хелиър. Но нямаше да дразни Шон, за да не ускори ареста му.

— Тук не става въпрос за сексуалната ориентация на моя клиент — намеси се адвокатът. — Инспекторе, вече не е незаконно да си гей. — Държеше се преднамерено предизвикателно. Знаеше, че най-добрият начин да защитаваш клиента си, независимо дали е виновен, или не, е да си нападателен срещу разследващите. Да не показваш желание за сътрудничество. Непрекъснато да нападаш.

— Господин Темпълман — отговори Шон, — не ми пука за сексуалната ориентация на господин Хелиър. Онова, за което ме е грижа обаче, е, че един млад човек е бил убит. Господин Хелиър е важен свидетел. Може би най-добрият, с когото разполагам. Искам пълно писмено заявление и криминологични проби за процеса на елиминиране. Освен това искам и пръстовите му отпечатъци.

— За свидетелско заявление и дума не може да става. За криминологичните проби сме съгласни. Разбираме нуждата да елиминирате моя клиент от това разследване колкото се може по-бързо.

— Ние не разследваме магазинна кражба, а убийство — намеси се Донъли. — Господин Хелиър ще даде писмено заявление, и то днес. — Гласът му беше съвсем спокоен.

— Моят клиент не е станал свидетел на никакви събития във връзка със смъртта на господин Грейдън. Той не може да предостави никаква полезна информация и затова няма да представи писмено заявление. Смятаме, че то няма да е полезно за полицията, а може да се окаже неудобно и вредно за моя клиент.

— Неудобно? — възкликна Донъли. — Не ми пука колко неудобно може да е. Може би искате да се срещнете с родителите на момчето? И да им обясните как вашият клиент го е повече грижа да не се почувства неловко, отколкото да помогне в намирането на убиеца на тяхното дете.

— Никакво заявление.

Шон разбираше, че Темпълман говори сериозно.

— Ще призова господин Хелиър да свидетелства пред съда, ако е нужно.

— Ако трябва да го направите, направете го.

— Чудесно.

Защо Хелиър не искаше да направи заявление? Шон не вярваше на глупостите за неудобство пред света. Хелиър просто не искаше да каже нещо, което полицията можеше да докаже, че е лъжа. Искаше да си държи устата затворена. Да се скрие зад своя скъп адвокат и говорител.

— Добре, значи без заявление — повтори Шон. — Съгласни ли сте за криминологични проби? — Гледаше Хелиър, но Хелиър мълчеше.

— Вече казах, че сме съгласни с криминологични проби — отговори Темпълман.

— И пръстови отпечатъци. За процеса на елиминация. — Шон зачака отговора. Надяваше се, че го е казал съвсем небрежно, уж между другото.

— Защо са ви пръстовите отпечатъци на моя клиент? — попита Темпълман. — Господин Хелиър ви е казал, че никога не е бил в апартамента на жертвата. Освен ако не намерите отпечатъци по тялото, което смятам за твърде малко вероятно, не виждам защо са ви отпечатъците на моя клиент.

Шон заговори бързо. Всяко забавяне би накарало Темпълман да застане нащрек, и което беше по-важно — и Хелиър.

— Не върху тялото, а върху пари, които намерихме в джоба на убития — излъга той. — Вашият клиент е плащал за секс. Така че освен ако не е използвал кредитна карта, парите може да са били на господин Хелиър. Банкнотите вече са обработени химически и успяхме да открием отпечатъци. Може да не са на клиента ви, но може да са на убиеца.

— Добре — каза Темпълман. — Клиентът ми е готов да предостави комплект пръстови отпечатъци за елиминиране.

Хелиър кимна, че е съгласен да го направи.

— Добре — каза Шон и се обади по телефона. След секунди влезе млад униформен полицай. — Това е полицай Зуков. Той ще ви отведе в лекарския кабинет, където ще ви вземат криминологичните проби. После ще ви вземат и пръстовите отпечатъци. Разбрахте ли?

Хелиър не отговори.

— Паоло, искам пълен комплект — каза Шон на полицай Зуков. — Плюс дланите и отстрани към китката.

Зуков кимна, погледна Хелиър и каза:

— Елате с мен, ако обичате.

Темпълман и Хелиър излязоха със Зуков и Донъли каза:

— Това е малко изсмукано от пръстите, шефе. Не знам да имаме някакви отпечатъци върху банкноти. Може да си имаме проблеми, ако някой разбере, че сме подмамили заподозрян да ни даде отпечатъците си.

Шон не се тревожеше.

— Майната им. Ще му мислим, когато му дойде времето. Точно сега искам отпечатъците му, ако случайно извадим късмет на местопрестъплението.

— Той изглежда прекалено уверен, че никога не е бил в апартамента на Грейдън — припомни му детективът.

— Да. Но ние имаме нужда да е направил една грешка, само една, за да успеем да го вкараме там. И тогава ще го пипна.

— Сигурен си, че е той, така ли?

— Колкото повече го гледам, колкото по-дълго съм до него, толкова по-сигурен съм. Има само едно нещо… — Шон не довърши мисълта си.

— Може би просто искаш да е той? — подхвърли Донъли. — Може би просто не ти харесват хлъзгавият тип и неговият скъп адвокат?

— Не — отговори Шон, без да го поглежда. — Просто чувствам вината му.