Патриша Корнуел
Южен кръст (9)

9.

Магазинът за порносписания и касети бе пълен с клиенти към осем и двайсет, когато Смоук паркира между един шевролет блейзър с двайсетсантиметров спойлер и изработени по поръчка гуми 39×18.5 и един нисък силверадо 2500. Изгаси двигателя и изчака да настъпи промеждутък сред потока от уморени, замаяни или оглеждащи се крадешком във всички посоки мъже, които излизаха от малкия секс магазин.

Накуцващ старец, облечен в гащеризон, се появи на вратата и се огледа встрани. Навярно действието на виаграта бе отшумяло и сега лицето му бе изпито, изтощено и параноично в сивкавата светлина на неоновите лампи. Той натъпка една кърпа в задния си джоб, провери дали дюкянът му е закопчан и докосна врата си отстрани, за да провери пулса си. С олюляваща се походка забърза към своето ел камино. Смоук изчака, докато колата заскърца по чакъла и зави по „Мидлотиан Търнпайк“. Знаеше пътя през гората толкова добре, че дори не включи фенерчето си, докато не стигна до скрития вход на своя клуб.

Свещите отдавна бяха изгаснали, всички се бяха разотишли, с изключение на най-новия член на бандата. Уийд седеше в собственото си повръщано на матрака, а ръцете и глезените му бяха завързани. Трепереше и хленчеше.

— Млъквай! — кресна Смоук и светна с фенерчето в ужасеното лице на Уийд.

— Не съм направил нищо — повтаряше Уийд непрестанно.

Смоук развърза бързо Уийд, като се държеше на възможно най-голямо разстояние и задържаше дъха си.

— Май трябва да ти нашибам задника — каза той, отвратен. — Ти си просто една тъпа страхлива путка. Да повръщаш така навсякъде и да ревеш като педал. Слушай какво ще ти кажа, мистър Пикасо, няма да мръднеш оттук, докато не изчистиш всичко.

 

 

Уест търчеше из къщата, прибираше, оправяше, изпъваше, изхвърляше кутии от пица и пържено пиле, тъпчеше мръсните чинии в миялната, а Найлс висеше на крака й и отказваше да я пусне.

— Махни ми се от пътя! — викна му Уест. — Къде ти е мишката? Иди си я намери.

Найлс не искаше и да чуе. Уест изтича в спалнята. Седна от лявата страна, където не спеше, и започна да се тръска, за да намачка кувертюрата. Удари няколко юмрука на възглавницата и намачка чаршафа. Хукна обратно към кухнята, извади две винени чаши от шкафа. Избърса ги от прах, сипа и в двете по няколко капки сок от боровинки и ги отнесе в спалнята, където ги остави върху нощните шкафчета. Захвърли на пода чифт спортни чорапи, които можеха да минат и за мъжки.

Беше останала без дъх, когато се втурна в кабинета си и затършува из чекмеджетата за някаква картичка или писмо, което да изглежда подозрително лично и да не е изпратено от Бразил, който й бе писал често в миналото, което вече бе забравено. Попадна на картичка от цветарски магазин, още с плика си, на който бе напечатано нейното име. Уест изтича в антрето и пусна картичката на малката масичка, така че да е пред погледа на всеки, който влезе в къщата.

 

 

Буба закъсняваше, а нощта бе без луна и звезди, които евентуално да му помогнат да се придвижи по-бързо. Нямаше избор, налагаше се да наруши ограничението за скоростта по „Комърс Роуд“. Нямаше време да се отдава на носталгия, докато отминаваше ресторанта за спагети, където бе водил Хани по случай празника на майката, въпреки че двамата нямаха деца. Буба не искаше деца, защото смяташе, че наследниците на фамилия Флак, особено тези с име Бътнър, са предостатъчно и няма нужда от още издънки на рода.

Буба пушеше и караше бързо край редицата от супермаркети, ресторанти и офиси, разположени по протежение на магистрала I-95. Беше започнало да вали и капките се просмукваха през цепнатината на покрива на джипа и се натрупваха точно под огледалото за обратно виждане, откъдето учудващо бързо капнаха върху таблото. Водната кула на „Лъки Страйк“ и върхът на знака на „Марлборо“ се извисяваха на хоризонта, независимо накъде завиваше Буба, и му напомняха, че производството на цигари, както и собственият му живот, продължават.

Буба започна да се гневи на Мускрат, защото бе отказал да се занимава повече с капещия му джип. Ядосваше се и на Хани, която не го бе изненадала особено приятно, когато накрая се бе прибрал вкъщи. Дори не му се бе извинила за безвкусните макарони със сирене и прегорената пица, затоплени набързо в микровълновата печка и поръсени с прекалено много от готовата смес от подправки и пармезан. Хани не се бе впечатлила, че кафето му бе хладко, желираната торта — размекната и топла и че с шоколадовия пудинг можеше да поправи асфалта на алеята.

Хани първо го бе засипала с подигравки, насочени срещу всички продукти на „Филип Морис“, а после бе преминала в хленчене, че Буба не може да избяга от нея, защото е скрила ключовете му за колата. Не можеше да разбере какво я е прихванало. Досега никога не му бе пречила да тръгва навреме за работа, въпреки че не можеше да знае, че Буба наистина закъснява, защото трябва да поеме втората половина от смяната на Тилър.

Сградата на „Филип Морис“ проблесна като бижу, идеално разположена сред потискащата сивота и непоносимата бъркотия, породена от натовареното движение и безкрайните ремонти по магистралата. Трите квадратни километра площ, върху които бяха разположени административните сгради и заводът, бяха безупречни. Обширните зелени площи често служеха като площадка за кацане на хеликоптерите на хората, които будеха страхопочитанието на Буба, макар че той рядко ги виждаше. Храстите бяха идеално оформени. Японски кленове, диви ябълки, брадфордски круши и дъбове бяха разположени в перфектна композиция. Всички имаха пищни зелени корони.

През годините у Буба се бе развило убеждението, че „Филип Морис“ са били изпратени на земята с мисия, която, като Божията воля, не е напълно ясна, а само загатната, дори и за добре заплатените, отбрани служители. Буба никога не бе попадал в сграда с толкова много лакиран паркет, блестящи стъкла и заобиколена от толкова разкошни градини.

Големи видеоекрани съобщаваха необходимата информация на работниците от всички краища на завода, а технологията, която се използваше, бе такава тайна, че дори Буба не разбираше повече от половината от това, което правеше всеки ден. Знаеше, че е нещо прекалено сложно, за да е творение от този свят. Беше измислил една теория, която бе обсъждал само с тези, които с течение на времето бяха привлечени в обществото на помагачите на извънземни кораби или ПИК.

Хората от ПИК вярваха, че четиринайсетте хиляди цигари, произвеждани всяка минута, двайсет и четири часа дневно, седем дни в седмицата, са всъщност малки енергийни пръчици, които са необходими на огромния пулсиращ двигател, който изстрелва космическите ракети през измерения, в чието съществуване човек може само да вярва. Тези енергийни пръчици са инертни, докато не се запалят, и е необходимо милиони хора да го направят, за да се причини колективното запалване, необходимо за поддържането на космическите кораби в движение с тяхната невероятна скорост през тайните измерения.

На Буба му изглеждаше напълно възможно доброто и обичащо всички хора съзнание да е преценило колко дълго ще издържи планетата, ако не се намеси „ТО“. От Третия закон на Нютон за действието и противодействието следваше логически, че трябва да има някаква зла сила, която харесва нещата такива, каквито са, и която иска те да се влошават още повече.

Така че колкото повече възпламеними енергийни пръчици се произвеждат и запалват на планетата. Злата сила става все по-отчаяна и раздразнителна. Тя изучава историята, за да види какво е помагало на целите й в миналото. Тя измисля разрушителните и деградиращи кампании за правата на непушачите, които незабавно довеждат до дискриминация, омраза, цензуриране и слава за лекарите. Разгръщащи се кампании против тютюнопушенето, съдебни дела, непосилни данъци и кървави спорове в Сената насърчават нови алчни и ламтящи за присъди и обезщетения войски да се включват в тази безсмислена война, наблюдавана от всички по Си Ен Ен.

Само хората от ПИК знаеха, че ако кампанията на злата агресия накара хората да спрат да пушат цигари, скоро няма да има изгаряне на енергия, освен от автомобилите, което не се брои. Производството на енергийни пръчици ще секне. Огромният двигател ще загасне. Извънземните ракети няма да имат избор, освен да променят курса си, за да не останат без гориво.

Буба продължаваше да мисли върху всичко това и съвсем се бе отнесъл, когато спря на портала и Фред, пазачът, отвори прозорчето си.

— Как я караш, Буба? — попита Фред.

— Закъснявам.

— На мен ми се струва, че си подранил. Нещо не изглеждаш на кеф.

— Днес даже не прочетох вестника, Фред. Не ми стигна времето. Как е тук?

Лицето на Фред помръкна. Той също бе от ПИК и двамата често разговаряха, когато Буба пристигаше с раздрънкания си джип и му показваше пропуска си за влизане.

— Видя ли видеостената в центъра, където показват котировките на индекса Дау Джоунс?

— Не минах оттам.

— Буба, става все по-зле — каза му Фред шепнешком. — Качи се до единайсет и деветдесет и три на пакет. Бог да ни помага.

— Не може да е вярно.

— Вярно е. Слушай какво ще ти кажа, говори се, че данъците и обезщетенията ще повишат цените още повече, до дванайсет долара на пакет, Буба.

— И тогава какво? — избухна Буба. — Черен пазар. Контрабанда. И какво ще стане с каузата?

— Ще й се отрази зле — съгласи се Фред и поклати глава.

— Точно така. Повечето от енергийните пръчици, особено марлборото, ще попаднат в чужбина. А това значи, че и ракетите ще се отправят натам, накъдето е пушекът — Далечния изток. И какво ще стане с Америка?

— Ще затъва все повече, Буба. Добре че вече съм минал шейсет и пет, мога да се пенсионирам и утре, ако поискам. Запазил съм си място в новата част на Холивудското гробище и знам, че и довечера да умра, мога да съм спокоен, че съм прекарал живота си на страната на доброто.

Фред си запали цигара „Парламент“ и поклати глава, като видя, че зад Буба вече се натрупва опашка от коли.

— Хората в наши дни не виждат по-далеч от носа си и си живеят много по-добре от нас двамата с теб, Буба, защото всички водят съдебни дела и забогатяват, като се преструват, че кашлят и си измислят болести. И питам те, Буба, ние ли сме пъхали проклетите цигари в устите им, ние ли сме ги карали да вдишват? Да не би да сме им връзвали очите, да сме ги нареждали до стената и да сме ги заплашвали с разстрел, ако не си запалят цигара? Ние ли сме ги насилвали да търчат да си купуват цигари по всяко време на денонощието? Ние ли накарахме Хъмфри Богарт да пуши във филмите си?

Убеждението колко нечестен и откровено престъпен е този подход накара Фред да побеснее. Опашката от коли вече стигаше почти до „Комърс Роуд“ и десетки други служители на „Филии Морис“ бяха на път да закъснеят за работа, докато Буба вече определено не бе подранил.

— Кажи ми, братко — включи се Буба, напълно съгласен с разсъжденията на Фред, — защо да не започнем да съдим заводите за преработка на отпадъци, защото те са виновни, че серем?

— Точно така.

— Защо не отведем Кей Еф Си в съда, защото можем да умрем от сърдечен удар, като ядем пържено пиле? — вдъхнови се Буба.

— Как е холестеролът ти между другото, Буба?

— Хани все ме врънка да отида на контролен преглед. Но откъде, по дяволите, да намеря време?

— Е, аз вече имам нов подход към тези неща — каза Фред. — Ако тялото ти казва: „Яж яйца“ или „Посоли си яденето“, то си има причина да ти казва тези неща, то изразява нуждите си. — Фред изгаси цигарата си. — Разбира се, ако ми се повиши кръвното, ще съдя чадъра в ръката на момичето от картинката на пакета със солта.

Буба изсумтя. Фред се разсмя толкова силно, че чак очите му се насълзиха. Започна да маха на колите наоколо. Шофьорите се паникьосаха и се втурнаха бързо покрай будката на пазача, надпреварвайки се за местата на паркинга.

 

 

Бразил също се паникьоса. Започна да му се струва, че нито той, нито някой друг ще успее да оправи новата интернет страница. Неслучайно бе умолявал Хамър да изчака с пускането на страницата, докато някой друг поеме работата на компютъра вместо Флинг.

Бразил имаше компютърна грамотност и всъщност доста добре се оправяше с инструкции и помощни файлове, за разлика от Уест, която нямаше търпение за подобни занимания или за операции, които не й се удават незабавно или които не проумява без чужда помощ. Но Бразил не можеше да отстранява компютърни вируси, а беше убеден, че сините риби са ужасно изригване, причинено от някаква убийствена нова разновидност на вирус, който се е промъкнал незабелязан, може би защото всички смятаха, че ако не използват заразени дискети, няма от какво да се притесняват. Как можеше да е проявил такава наивност? Такава небрежност, като знаеше съвсем добре, че вирусите могат да се предават по интернет и следователно страницата на управлението бе поставила в опасност цялата система на КОМСТАТ.

Сърцето на Бразил щеше да изскочи от гърдите му, докато караше своето БМВ Z3, модел „Космос“ V6. Кожата на седалките още миришеше на нова, по боята нямаше и драскотина, но въпреки това Бразил не обичаше тази кола така, както обичаше старото си БМВ 2002, което му бе останало наследство от баща му. Когато Бразил го бе покрил с брезента и го бе оставил в родния си дом в Дейвидсън, си бе казал, че това е най-доброто решение. Че е време да започне на чисто. Да загърби миналото си. Че може би е време най-после да се отдели от алкохолизираната си майка.

Минаваше през безкрайните кръстовища и еднопосочни улици на Ветрилото, избягвайки велосипедите, пешеходците и тълпите пред баровете, магазините и обществените перални. Беше ужасен, че му предстои да каже на Хамър истината за КОМСТАТ, а на всичко отгоре в квартала на Уест човек не можеше да си намери място за паркиране. Бразил нямаше късмет и изстена, когато видя, че и Хамър също кара напред-назад по тесните улички, опитвайки се да си намери място за паркиране. Тя очевидно нервничеше, ускоряваше и както винаги, когато не можеше да стигне някъде, бързаше прекалено.

Бразил паркира пред една пожарна помпа, изпреварвайки един мерцедес и един агресивно засилил се джип чероки само на косъм. Изскочи от колата си, отиде до джипа и вдигна ръка за поздрав. На кормилото седеше Шари Муди. Тя се намръщи и отвори прозореца си.

— Ей, аз бях тук първа.

— Няма значение — каза й Бразил.

— Има.

— Аз съм от ричмъндската полиция.

— Така ли?

— Да, полицай съм.

— Какво чудо!

— Няма нужда да бъдете груба, мадам.

— Полицаите не карат БМВ-та и освен това не сте с униформа — заяви му тя. — Писнало ми е от хора, които се опитват да ме заблудят и да заемат мястото ми за паркиране само защото съм жена.

Бразил извади служебната си карта и я показа, забелязвайки, че Хамър отново минава покрай него.

— Ние караме най-различни коли и невинаги сме с униформа — обясни Бразил на Шари Муди, чието място за паркиране бе заел. — Зависи по каква задача работим, а полът няма никакво значение, госпожо.

— Глупости! — озъби му се тя. — Ако бях мъж, нямаше да стоите тук и да ми се обяснявате.

— Напротив, щях.

— И какво искате в крайна сметка? Да ме глобите за неправилно паркиране ли? След като изобщо не съм паркирала? Знаете ли колко пъти ме глобяват само защото съм жена, а карам джип.

Бразил нямаше ни най-малка представа.

— Безброй пъти. А ако имах събърбан или, не дай боже, форд F350, досега да са ме пратили на електрическия стол.

— Няма да ви глобявам за нищо — успокои я Бразил. — Но се страхувам, че сте в необезопасена зона и ще ви помоля да се отдалечите заради своята собствена сигурност.

— Нео… каква зона? — изплаши се тя и заключи вратите на колата. — Нещо като наркопласьори с автомати да се разхождат из квартала?

— Необезопасена зона е нещо друго — опита се да запази спокойствие Бразил. — В този район има голям брой разбити или откраднати джипове.

— Оууу! — възкликна тя, осмисляйки думите му. — Четох за това във вестника.

— Така че вероятно няма да искате да паркирате джипа си тук, мадам? — каза й Бразил, а в този момент Хамър отново префуча по улицата, този път още по-бързо.

— Ами какво да кажа! — успокои се най-после мис Муди и забеляза колко симпатичен и мил е полицаят. — Благодаря, че ме предупредихте. Отскоро ли сте в този район? Мога ли да се свържа по някакъв начин с вас, ако ми трябва още информация за тези опасни зони и проблема с джиповете?

Бразил подаде на мис Муди визитната си картичка и я изчака да потегли. Забеляза в далечината Хамър, която отново пресичаше кръстовището. Направи й знак, че може да спре на неговото място, подкара отново колата си и успя да паркира на пет пресечки разстояние, близо до една доста западнала част на квартала, където хората по верандите веднага започнаха да изчисляват колко пари могат да изкарат от колата му, ако я продадат на някой сервиз за крадени коли.