Патриша Корнуел
Южен кръст (20)

20.

Спортният център, където паяците играеха баскетболните си мачове пред огромна тълпа, се намираше между частния паркинг, където Ърхарт бе спряла мерцедеса си, и обществения паркинг за простосмъртните — на не повече от две редици коли от пистата, където в момента Бразил бягаше за втори път през деня.

Беше късен следобед. Бразил бе прекарал часове наред, опитвайки се да се пребори с компютърната криза в КОМСТАТ, докато медиите продължаваха да раздухват злобни истории за рибния вирус и вандализма върху статуята на Джеферсън Дейвис. По електронната поща и от уста на уста в баровете, ресторантите и спортните клубове се разпространяваха коментари, в които личеше ниска интелигентност и ужасно лош вкус. В крайна сметка това стигаше и до ушите на полицията.

Най-после и на кукичката на полицаите се уловило нещо.

Чук-чук. Кой е тук? Полицията. Какво ни носиш? Нося рибки.

Джеф Дейвис оцветнокожен.

Черно, бяло и червено. Що е то? (Джеф Дейвис).

Бразил отчаяно се нуждаеше от малко почивка. Искаше да избистри мислите си и да отхвърли стреса. Последното нещо, което му трябваше в момента, бе да види как Лийла Ърхарт тъкмо излиза от спортния център и се отправя към черния си мерцедес, паркиран пред спортната зала. Бразил веднага разбра какво прави тя там и побесня.

Бързо напусна пистата и премина през изхода към паркинга. Стигна до колата тъкмо когато тя даваше назад. Почука на прозореца, макар че колата продължи да се движи. Ърхарт натисна спирачката, увери се, че вратите са заключени и отвори прозореца си само два-три сантиметра.

— Аз съм полицай Бразил — каза той и избърса лице с края на горнището си.

— Не разпознах — каза Ърхарт и го огледа, сякаш се канеше да го купи.

— Не искам да звуча грубо, но какво правехте в спортната зала?

— Събирах факти.

— Говорихте ли с Боби Фийли?

— Да.

— Не трябваше да го правите, мисис Ърхарт — каза Бразил.

— Трябваше някой да направи, а аз лично засегната и това ми ангажира мен. Нима вие, пришълци от Шарлът, не ни повтаряте постоянно да сме доброволна полиция за града? Ето, аз действам като така. Вие на колко сте години?

— Доброволната полиция не означава намеса в разследване.

Тя се бе втренчила в краката му.

— Много сте атлетичен — зафлиртува Ърхарт. — Аз имам личен треньор. Ако някой път искате да тренираме заедно, и двамата ни, няма да е зле, нали?

— Много любезно предложение. — Бразил се постара да се държи учтиво и почтително, както го изискваше професията му.

— Вие в кой салон ходите да тренирате? — Тя свали прозореца напълно, а погледът й лакомо обходи всяка част на тялото му.

— Трябва да тръгвам — каза й Бразил, докато тя оглеждаше чатала му.

— Колко често се тичате тук? — попита тя, без да спира да го оглежда. — Много сте изпотил. По цялото ви тяло има малки рекички и изглеждате, че ви е много горещ. Трябва да съблечете и да пийнете нещо разхладително. — Потупа по седалката до себе си. — Ела да сядаш, Анди. Тук никакви жеги. Имам плуващ басейн вкъщи. Можем да отидем да подскочим в него. Помисли си колко добре ти дойде, когато ти толкова горещо.

— Благодаря, мисис Ърхарт. — Бразил не можеше да се отърве достатъчно бързо. — Но сега трябва да тръгвам.

Той побягна. Прозорецът на колата се затвори с леко жужене, гумите изсвистяха сърдито и колата се стрелна напред.

В бързината Бразил прескачаше по две стъпала, влезе в спортния център на бегом и се втурна в баскетболната зала, където Боби Фийли тренираше отбранителни похвати и фаулираше въображаеми противници.

— Мистър Фийли? — попита Бразил от страничната линия.

Фийли се приближи с дриблиране към него и се разсмя:

— Какво става тук? Инквизиция? Или търсите стадиона?

— Аз съм от Ричмъндската полиция и разследвам вандализма на Холивудското гробище — обясни Бразил.

— Винаги ли ходите на работа, облечен по този начин? — Фийли опита стрелба с подскок, но топката дори не докосна коша.

— Просто бях излязъл да потичам, когато видях Лийла Ърхарт да потегля оттук.

— О, тя беше страхотна. Кога е пристигнала на нашата планета?

— Вижте, мистър Фийли…

— Викайте ми Боби.

— Боби, имаш ли някаква представа защо някой ще изрисува статуята да изглежда като теб? — попита Бразил. — Ако приемем, че не е твое дело.

— Не е. — Фийли правеше фалшиви пасове. — И въпреки че е много ласкателно да си мисля, че в историческо бяло гробище има статуя, изобразяваща мен, не мисля, че всъщност нещата са точно такива. Аз съм доста посредствен баскетболист и надали ставам за нечий кумир.

— А как си влязъл в отбора? — попита Бразил, като видя как Фийли пропусна още един кош.

— По-рано играех доста по-добре — обясни Фийли. — В гимназията бях истински звяр на игрището, така получих предложения от един куп университети и избрах Ричмънд. Пристигнах тук и всичко тръгна наопаки. Казвам ти, човече, започнах да се тревожа, че имам лупус, мускулна дистрофия или Паркинсон.

Фийли седна на баскетболната топка и подпря брадичката си с ръка, очевидно потиснат от тези разсъждения.

— Никаква полза, че нося екипа на Туистър Гардънър — продължи Фийли съкрушено. — Даже се чудя дали и това не влияе. Може би така се психясвам, защото всички гледат номера ми и си спомнят за него.

— Аз не съм от Ричмънд — седна до него Бразил. — А и повече се интересувам от тенис.

— Ами чуй това: Туистър беше най-добрият играч, който този университет някога е имал. Без съмнение сега щеше да играе в „Чикаго Булс“, ако не го бяха претрепали.

— Какво е станало? — попита Бразил, а нещо започна да се оформя смътно в съзнанието му.

— Катастрофа. Някакъв тъп пиян шофьор излязъл от платното си. Миналият август, точно преди да започне втори курс.

Бразил изпита истинска болка от чутото. Почувства гняв заради това как един такъв необикновен талант може да бъде унищожен само за секунди от някой, който решил да изпие няколко бири повече.

— Поне съм го виждал как играе. Може да се каже, че той бе моят кумир. — Фийли стана и протегна дългото си двуметрово тяло.

— Не е лесно да носиш екипа на кумира си — отбеляза Бразил и също се изправи.

Фийли сви рамене.

— Така е, ако искаш да си от големите.

— Може би трябва да поискаш да ти дадат друг номер — предложи Бразил.

Фийли го изгледа, недоумяващ. Лицето му се напрегна, а очите му блеснаха, ядосани.

— Какво каза? — попита той.

— Може би трябва да оставиш някой друг да вземе този номер — повтори Бразил.

Фийли примигна гневно, а челюстта му се стегна:

— В никакъв случай.

— Просто ти предлагам. Не разбирам защо искаш да го запазиш, щом ти действа потискащо. Просто го смени и може играта да ти потръгне.

— Никога!

— Просто го направи!

— Майната ти!

— Това ми се струва разумно — продължи Бразил.

— Никога не бих го направил!

— Защо не?

— Защото никой няма да го цени толкова, колкото го ценя аз.

— Откъде знаеш?

Фийли хвърли топката с всичка сила и тя влетя в коша, без дори да докосне обръча.

— Защото никой няма да уважава Туистър, да говори за него и да се възхищава от играта му така, както мен.

Фийли изтича бързо към топката, дриблира с дясната и после с лявата си ръка, подскочи и заби нов кош.

— И ще ти кажа още нещо. Никой няма да види тази фланелка мръсна или захвърлена в някой ъгъл. — Хвърли топката назад през главата си и отново уцели, а обръчът затрептя от удара. — Някой разглезен малък лигльо да дойде тук и да носи номера на Туистър, как ли пък не!

Той грабна топката, подскочи, заби нов кош, хвана я, сборичка се с някакъв въображаем противник, подлъга го и се измъкна, скочи с два крака и отново заби кош.

— Туистър има ли някакви роднини? — попита Бразил.

— Спомням СИ, че като имахме домакински мачове, идваше с някакво момче. Туистър винаги го слагаше да седне точно зад скамейката на отбора — отвърна Фийли, без да спира да стреля към коша. — Бях останал с впечатление, че това е по-малкият му брат.

 

 

Руби Синк бе дошла отново. Шумът от въздушните чукове и пневматични инструменти бе непоносим, а някой разбиваше с хилти гранит от Южна Джорджия. Ултразвуковата вана също работеше, а един кран бе вдигнал седемстотин и петдесет килограмов паметник, който бе нащърбен и позеленял от мъха.

Белият върмонтски мрамор бе много труден за обработка и вече не се използваше, а Флойд Ръмбъл бе претрупан от работа. Чувстваше се и пренапрегнат. Това бе един от онези дни, в които всичко се изсипваше на главата му. Гърбът го болеше, а синът му не можеше да мръдне от бюрото в офиса, защото секретарката бе в отпуска.

После се появи полковник Бейли, който страдаше от Алцхаймер и идваше за четвърти път тази седмица, за да поръча да бъде погребан с униформата си, а на паметника от сив мрамор да има гравиран някакъв патриотичен надпис. Всеки път Ръмбъл попълваше нов формуляр за поръчка, защото последното нещо, което би направил, бе да унижи някого.

Ръмбъл взе резеца и отново се захвана с изрязването на едно листо върху черен мрамор, мислейки за брокера Бен Нийтън, който бе починал внезапно от сърдечен удар, и за жена му, която бе прекалено съкрушена от скръб, за да избере сама надгробния паметник.

Затова Ръмбъл й бе предложил елегантния черен камък с довода, че мистър Нийтън винаги бе карал лъскави черни линкълни и винаги се бе обличал в тъмни костюми. Надписът: „Отиде си, но е в сърцата ни“, бе изписан върху гумена подложка, която се поставяше върху камъка. Ултразвуковата вана бе изрязала буквите за няколко минути, но Рамбъл винаги изработваше декоративните детайли — като клонки и цветя — на ръка.

Често опечалените, шокирани от загубата роднини молеха Ръмбъл да избере подходящ паметник и всички детайли. Впускаха се в разкази за живота на починалия, за това какви били последните му думи, какво е ял или облякъл в последния ден от живота си, какво смятал да направи на следващия ден. Винаги имаше нещо дребно, което бе останало несвършено, и то тормозеше най-близките.

Ръмбъл слушаше безкрайни подробности за това как съпругът не излязъл да вземе вестника, както правел обичайно, а съпругата му в момента приготвяла закуската и сандвичите за училище, като подвиквала на децата да побързат, за да не изтърват училищния автобус. Не успяла да му направи яйцата, както ги обича, нито могла да го попита какво иска за вечеря и в колко часа ще се прибере.

Руби Синк отдавна бе изчерпала търпението на Ръмбъл. Тя избираше надгробния си паметник още откакто сестра й бе починала преди единайсет години и бе типично за госпожица Синк да намине веднъж месечно, за да види върху какви нови неща работи Рамбъл. Първо си бе избрала ангел, после дърво, после обикновен надгробен камък от африкански гранит с украса от лилии, после се бе насочила към различните видове мрамор, но ги отхвърляше един по един като жена, която рови из дрешника си и се колебае коя рокля да облече. Първо искаше езерно зелено, после дъга, после бяло с тюркоазени нишки, халцедон, планинско червено и така нататък.

Бизнесът на Ръмбъл бе семеен от три поколения. Досега се бе справял с най-различни клиенти, но бе спрял да попълва поръчките на госпожица Синк още след третия път, когато бе променила избора си.

— Добър ден, Флойд — появи се госпожица Синк и го поздрави достатъчно високо, за да надвика гърма и стърженето на машините, шума на ултразвуковата вана, бръмченето на вентилаторите и грохота на компресорите.

— Сигурно е така — каза той.

— Не знам как понасяш този прахоляк тук. — Тя винаги повтаряше това.

— Всъщност той е полезен — отговаряше винаги и той. — Използват същата съставка в пастите за зъби. Все едно по цял ден си мия зъбите. Някога да сте виждали някой Ръмбъл с лоши зъби?

Той отчасти подхващаше тази тема, за да отвлече вниманието на госпожица Синк. Понякога успяваше. Днес обаче не се получи.

— Сигурно си чул. — Тя се премести по-близо, сякаш да му довери нещо тайно.

Седемстотин и петдесет килограмовият паметник висеше опасно във въздуха и Ръмбъл си мислеше колко трудно ще бъде възстановяването. Всички тези копия на старите майстори изискваха изцяло ръчна обработка, а нямаше как да започне работата по него, докато госпожица Синк бе и на километър от офиса му. Вероятно най-после окончателно се е спряла на нещо. Сигурно бе решила без капчица съмнение, че иска мек бял върмонтски мрамор, изваян ръчно.

Рамбъл започна да оглежда таблите с образците на различни надписи, за да си приготви необходимия му надпис в стил иврит върху бял мрамор сиера, а хората му продължиха внимателно да снижават повредения паметник към платформата.

— Нали си чул какво са направили на Джеферсън Дейвис? — попита го госпожица Синк.

— Чух нещо по въпроса.

Ръмбъл започна да подрежда образците. За да са прозрачни, трябваше да се пластмасови, но така постоянно се чупеха.

— Както знаеш, Флойд, аз съм в управителния съвет.

— Да, мадам.

— Най-належащият въпрос в момента е да се прецени доколко е повредена статуята, как може да се възстанови и колко ще струва.

Ръмбъл още не бе ходил до гробището, за да види статуята. Нито пък щеше да го направи, ако не му възложеха работата.

— Рисувано ли е върху мраморната основа или само върху бронза?

— Най-вече върху бронза. — Дори мисълта за стореното я вбесяваше. — Но е нарисувано и върху горната част на основата, за да изглежда като баскетболно игрище. Така че да, рисувано е и върху мрамора.

— Ясно, значи стои на баскетболно игрище. Какво друго?

— Ами най-лошото. Нарисували са му баскетболен екип, маратонки и всичко останало и са сменили расата му.

— Изглежда, имаме два проблема — каза Ръмбъл и изхвърли още една счупена буква от образците. — За да се поправи мраморът, ще трябва да го изстържа с длето и да направя ново полиране. Що се отнася до бронза, ако са маслени бои…

— О, такива са. Мога да ги позная. Не е обикновен спрей. Всичко е направено на дебел слой и с четка.

— Ще трябва да свалим боята, може би с терпентин, и после да нанесем ново покритие, например с полиуретан, за да не се получи окисляване.

— В такъв случай подробно ще проучим положението — обобщи госпожица Синк.

— Така трябва — съгласи се Ръмбъл. — Ще трябва да транспортираме Дейвис до моята работилница тук. Не мога да си върша работата насред гробището, където е пълно с хора. Това значи, че ще трябва да го вдигнем с кран, да го натоварим в камион и да го закрепим неподвижно.

— Може би ще трябва да затворим гробището, докато трае тази операция — обади се госпожица Синк.

— Поне по време на преместването. Но аз бих го направил, освен ако не се появят други идеи. И ви препоръчвам да поставите патрулираща охрана там.

— Ще накарам Лийла да се погрижи за това.

— Междувременно никой да не пипа статуята. Разбира се, ако ще наемете мен за поправката.

— Разбира се, че ти ще я извършиш, Флойд.

— Ще ми трябват ден-два, за да уредя преместването, и после още не знам колко.

— Всичко това сигурно ще струва доста — отбеляза крайно пестеливата госпожица Синк.

— Ще бъда възможно най-справедлив по отношение на цената.

 

 

Буба нямаше намерение да бъде справедлив. Чувстваше се прекалено травмиран и нещастен и не можеше дори да помисли за сън. Веднага щом детективът си тръгна с взетите отпечатъци и други доказателства. Буба се върна в работилницата. Почисти бързо и настървено, черпейки енергия от гнева, който напираше в него. Хафшелф не спря да лае, да обикаля и да подскача от земята на варела и обратно.

Този ден кармата на Буба не бе благосклонна към него. Беше си купил торба големи мраморни късове и бутилка флуоресцентно жълта боя. Опитите му да пробие дупка в мраморните парчета обаче засега бяха катастрофални. Парчетата постоянно се изхлузваха от стягата, а ако ги стегнеше по-силно, се сцепваха. Свределът на дрелката също се откачаше и накрая се счупи. Това продължи без признаци на подобрение, докато не му хрумна една умна идея.

Малко след три часа Хани надникна в работилницата със загрижено изражение на лицето.

— Скъпи, не си ял нищо цял ден — каза тя разтревожено.

— Нямам време.

— Скъпи, винаги имаш време да хапнеш.

— Не и сега.

Хани забеляза някакви останки от любимата си перлена огърлица върху работния тезгях.

— Скъпи, какво правиш?

Тя се осмели да направи няколко крачки навътре в работилницата. Перлите бяха разпилени и Буба разширяваше дупките им с тънка дрелка.

— Буба, какво правиш с перлите ми? Те са ми подарък от татко.

— Фалшиви са, Хани.

Буба пъхна черна корда в едната перла и върза дебел стегнат възел от другата й страна. Направи същото с още една перла, после взе двете корди, върза ги заедно, може би на десетина сантиметра под перлите, и бавно ги размаха над главата си като ласо. Хареса какво се е получило и продължи да прави още такива.

— Хани, връщай се в къщата. Това е нещо, което е по-добре да не виждаш, нито пък да споменаваш за него пред някой друг.

Очевидно смутена, тя се поколеба на прага.

— Не правиш нещо нередно, нали? — осмели се да попита.

Буба не й отговори.

— Скъпи, никога не съм те виждала да правиш нещо нередно. Винаги си бил най-честния човек, когото познавам, толкова честен, че хората постоянно се възползват от теб.

— Имам среща със Смадж у тях в шест часа и ще тръгваме за Съфолк.

Тя разбра какво значи това.

— Ще ходите в мочурищата ли? Моля те, не ми казвай, че ще ходиш там, Буба.

— Може да отида, а може и да не отида.

— Помисли колко змии има там — потрепери тя.

— Навсякъде има змии, Хани — каза Буба, който имаше остро развита фобия от змии, но смяташе, че никой не знае за нея. — Един мъж не може цял живот да се плаши от змиите.

 

 

Смадж си имаше своя собствена работилница, която бе много по-добре организирана от тази на Буба и бе оборудвана само с основните инструменти. Имаше работен тезгях, ъглошлайф, няколко вида триони, шублер, менгеме, ренде и вакуумпомпа. Смадж също не си падаше по змиите, но подхождаше към проблема с разум.

Времето бе необичайно топло за сезона. Мокасините му можеше да подгизнат в мочурищата, което значеше, че Смадж нямаше намерение да ходят на лов там. Саутхамптън бе много по-подходящ, макар и не за Буба. Смадж стоеше пред тезгяха и залепяше опашката на истинска гърмяща змия към една дълга гумена змия. Той раздвижи змията с проста кукичка, закачена към шестметров тънък шнур.