Патриша Корнуел
Южен кръст (6)

6.

Уийд отказа да прочете своето обяснение за рибата и накара госпожа Гранис да се съмнява, че изобщо го е написал. Това ужасно я разочарова, а останалите ученици от класа не знаеха какво да си мислят. Уийд винаги бе толкова изпълнителен и ентусиазиран, момчето — чудо в класа по рисуване. Сега изведнъж отказваше да говори и да се подчинява и колкото повече госпожа Гранис го караше да прочете домашното си, толкова повече той се заинатяваше. Накрая стана груб.

— Моя работа си е защо съм направил риба — каза и пъхна ръка под чина, да се увери, че раницата му е там.

— Имаше възложено домашно, както всички останали — каза госпожа Гранис твърдо.

— Никой друг нямаше риба. — Уийд погледна часовника.

— Заради това още повече ни се иска да чуем обяснението ти — не отстъпваше госпожа Гранис.

— Хайде, Уийд.

— Хайде, прочети го.

— Ей, не е честно. Ти чу нашите истории.

Беше 1:48. Петият час свършваше след три минути. Госпожа Гранис се чувстваше ужасно. Уийд се държеше невъзможно, седеше, стегнат на стола си, с наведена глава, сякаш очакваше да го набият. Съучениците му се суетяха в очакване на звънеца.

— Е — наруши тишината госпожа Гранис, — утре започваме с акварели и не забравяйте, че следващия час има специална програма.

Хенри Хамилтън бе звездата на бейзболния отбор и мразеше всичко, което го задържаше в клас след два часа. Той направи недоволна гримаса, изтрополи със стола си и въздъхна шумно. Ева Гречи направи същото, защото бе лудо влюбена в Хамилтън. Ранди Уайспфенинг също не бе очарован.

— Днес ще ни гостуват двама много важни полицаи, които са изпратени на работа в Ричмънд от Националния институт по правосъдието — обясни госпожа Гранис. — Бяха така любезни да дойдат и да поговорят с нас.

— За какво?

— За престъпността, предполагам.

— Писнало ми е да слушам за това.

— И на мен. Майка ми дори вече не чете вестниците.

— Татко смята, че трябва да започна да идвам на училище с бронирана жилетка.

Хамилтън се разсмя, измъквайки се от Уайспфенинг, който се опита на ужким да му сложи белезници.

— Не е смешно — укори ги госпожа Гранис.

Звънецът иззвъня. Всички скочиха на крака, сякаш имаше пожар.

— Да хукваме при ченгетата! — избоботи Хамилтън и заподскача на път към вратата.

Ева Гречи се смя прекалено дълго.

— Уийд — каза госпожа Гранис, — ела при мен за малко.

Той намусено се затътри към бюрото й. В стаята вече нямаше никой друг, освен тях двамата.

— За пръв път идваш без домашно — започна госпожа Гранис внимателно.

Той сви рамене.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Защото. — Той пак сви рамене, а в очите му напираха сълзи.

— Това не е отговор, Уийд.

Той примигна, извърнал лице настрани. Чувствата напираха в него. След един час трябваше да се срещне със Смоук на паркинга.

— Не ми остана време — отвърна, мислейки си за петте изписани страници в раницата.

— Изненадана съм, че не си намерил време.

Уийд не каза нищо. Беше отделил половината събота за това домашно и бе написал четири варианта, преди да го напише на белова с красив калиграфски почерк, който бе научил от един учебник и после бе модифицирал по свой запомнящ се, дързък, напълно уникален стил. Звънна вторият звънец.

— Трябва да тръгваме за аулата — каза госпожа Гранис.

Уийд усети как тя се вглежда в лицето му, опитвайки се да открие отговорите на въпросите, които я тревожеха. Уийд знаеше, че в този момент тя се моли да не се окаже грешка решението да допуснат Уийд толкова рано до последната степен на обучението по изкуства.

— Не ми се слушат никакви ченгета — заяви Уийд.

— Уийд! — Гласът й прозвуча непреклонно. — Ти ще седиш до мен.

 

 

Бразил паркира полицейската кола на паркинга пред входа на училището и въпреки че бе мърморил през целия път, всъщност се чувстваше щастлив да е тук и да усеща погледите на учениците около себе си. На Бразил не му хрумна, че високата му стройна фигура, облечена в униформа, прави впечатление на всички и че това е същото внимание, което го спохожда навсякъде.

Той никога не бе оценявал обективно физическите си качества. Отчасти това се дължеше на факта, че бе израснал като само дете на майка, която бе или прекалено потисната, или прекалено пияна, за да го възприеме като самостоятелна личност. Когато го погледнеше, тя виждаше в него омразния образ на съпруга си, когото бяха убили, когато Бразил бе само на десет години. В пристъпите си на гняв тя всъщност се нахвърляте върху мъртвия баща на Бразил, като го удряше и го умоляваше да не я напуска.

— Имаш ли представа накъде да вървим? — попита Уест, като затвори вратата на колата.

Бразил погледна листчето, което Флинг му бе подал.

— Влизаш и наляво — прочете той.

— Къде влизаш?

— Ъъъ. — Бразил прочете остатъка от написаното. — Не пише. Минава се през вратите направо към зеления коридор и през още врати по син коридор, докато се стигне до табло за обяви със снимки на него.

— Чудно!

— След това — завърши Бразил — аулата се вижда веднага.

— Това е конспирация, казвам ти, Анди. Нарочно са оставили Флинг за помощник на Хамър, за да я провалят.

— Не знам — отвърна Бразил, като отвори входната врата, задържа я, за да мине Уест, и след това я последва. — Бил е секретар и на бившия шеф, цели три години.

— Бившият шеф е бил уволнен за некомпетентност.

— А! — Бразил забеляза една симпатична млада учителка, която вървеше заедно с един ученик. — Извинете — обърна се той към нея с усмивка, — опитваме се да открием аулата. Аз съм полицай Анди Бразил и това е заместник-началничката на управлението — Уест.

— Разбира се — отговори госпожа Гранис ентусиазирано. — Ние сме тръгнали точно за срещата с вас. Аз съм госпожа Гранис, а това е Уийд. Можете просто да ни последвате. Съвсем близо е. Сигурна съм, че всички останали вече са се настанили и ви очакват.

— Какво ще кажеш ти? — попита Бразил Уийд.

— Нищо — отвърна му Уийд.

— Хайде — намеси се Уест. — Сигурна съм, че тук ви учат на много неща.

— Уийд е нашият най-добър художник — каза госпожа Гранис гордо и потупа момчето по рамото.

Уийд се отдръпна от нея, издал напред долната си устна в привидна враждебност, но едва се удържаше да не избухне в сълзи.

— Браво! — каза Бразил. — Кое ти харесва най-много в изобразителното изкуство?

— Всичко — отвърна Уийд.

— Така ли? Занимавате ли си със скулптура?

— Да.

— А графика?

— Да.

— Акварели?

— Тъкмо започваме.

— Папиемаше?

— Лесна работа.

— Импресионизъм? Харесваш ли Сезан, Le Chateau Noir?

— А? — Уийд погледна Бразил. — Какво казахте?

— Сезан. Той е един от любимите ми художници. Трябва да видиш картините му.

— Къде живее?

— Вече никъде.

Уийд се намръщи, като влезе след двамата полицаи и госпожа Гранис в аулата. Залата бе пълна, а учениците извърнаха глави и се зачудиха какво правят Уийд и госпожа Гранис с двамата важни гости. Уийд държеше главата си вирната и вървеше наперено с широките си, провиснали според модата панталони. Двамата с госпожа Гранис седнаха на втория ред, близо до другите учители. Бразил и Уест се качиха на сцената и седнаха на столове зад една масичка. Уест почука по микрофона и той избумтя.

— Чуват ли ме всички? — попита тя.

— Да — чуха се отговори.

— Дори и най-отзад?

— Да.

— Къде ви е пистолетът?

Всички се разсмяха.

— Добре, ще започнем с това — отговори тя. — Какво толкова искате да знаете за пистолетите? Да, аз имам пистолет.

— Какъв?

— Какъвто не харесвам — отговори тя. — Защото не харесвам никакви оръжия. Дори не ми харесва да съм полицай. И знаете ли защо? Защото ми се иска да нямаше нужда от полицаи и пистолети.

Двамата с Бразил говориха около двайсет минути. След това директорката, госпожица Лили, си проправи път до подиума, докато учениците още ръкопляскаха. Бразил се наведе и подаде на госпожица Лили микрофона. Директорката обяви, че желаещите могат да зададат въпроси.

 

 

Смоук се бе върнал в училището, след като се бе отбил за малко в „Сиърс“, откъдето открадна десет дистанционни за гаражни врати. Сега се изправи от мястото си в началото на десетия ред.

— Чудех се — заговори той високо и искрено — дали смятате, че някои деца се раждат лоши?

— Мисля, че е така — отвърна полицайката решително.

— Аз не бих желала да смятам, че е така — обади се госпожица Лили.

— Всички бихме искали да не е така — намеси се русият полицай. — Но същественото е, че в крайна сметка всички хора правят своя избор. Никой не принуждава никого да мами на контролното, да краде коли или да пребива хора.

Смоук продължи да стои прав в затъмнената зала, заслушан внимателно, с невинно и замислено изражение. Още не бе свършил.

— Но какво правите, ако някой е наистина лош и нищо не може да го промени? — попита той високо и уверено.

— Ще го приберем, където му е мястото — отговори полицайката категорично.

Учениците се разсмяха.

— Единственото, което можем да правим в такива случаи, е да защитаваме обществото от такива хора — добави русият полицай.

— Не е ли вярно обаче, че генетично лошите хора обикновено са по-умни и затова по-трудно ги залавят? — продължи с въпросите Смоук.

— Зависи кой се опитва да ги залови — каза русият полицай наперено.

Отново се разнесе смях и в този момент се чу звънецът. Смоук се измъкна от аулата пръв, през една странична врата, от която се излизаше направо на паркинга. На устните му заигра жестока усмивка, докато си представяше русия полицай и колежката му с големите цици и как той, Смоук, влиза в директна битка с тях. Тази мисъл го възбуди.

Усещането за сила се надигна в него и се разля по жилите му, докато вървеше към ескорта. Отключи го и седна зад кормилото. Възбудата му нарасна още повече, докато гледаше жълтите училищни автобуси и стотиците ученици, които излизаха от училището весели, оживени и забързани.

Смоук запали колата и подкара към определеното място на паркинга, като се изпречи на пътя на учениците, така че те трябваше да го заобиколят или да излязат през някой от другите изходи. В никакъв случай нямаше да се премести. Наоколо гърмяха гласове и други коли, но той седеше, загледан кога ще се появи Уийд. Смоук възнамеряваше да го използва по най-жесток начин и така да стане известен.

Искаше му се отново да се докосне, но устоя на желанието. Когато се лишаваше от нещо, ставаше по-силен. Можеше да направи всичко. Започваше да усеща лекия метален вкус в устата си, а енергията напираше от краката до главата му. Можеше да се концентрира и да постигне всичко.

Просто трябваше да си повтаря мислено отново и отново една и съща фантазия. Той е мръсен и изпотен на покрива на някаква сграда в центъра, държи в ръцете си автомат и успява да застреля половината шибани ченгета в града, зареждайки пълнител след пълнител, после стреля по хеликоптерите и изтребва войниците от националната гвардия.

Фантазията на Смоук рядко стигаше по-далеч от тази точка. Някаква рационална част от мозъка му осъзнаваше, че краят на този сценарий най-вероятно е доживотен затвор, но нищо не можеше да го отклони, щом го завладееше това помитащо и неустоимо желание, а и засега той не бе излизал извън границите на въображението си.

Когато Уийд дойде при колата, повлякъл раницата си, часът бе три и пет. Смоук не каза нищо, когато Уийд се качи, затвори вратата и оправи едната презрамка на гащеризона си. Смоук подкара, бавно проправяйки си път през паркинга. Зави по „Пъмп Роуд“ и не се отклони от него чак до Патерсън авеню. Уийд ставаше все по-нервен, постоянно облизваше устни и гледаше през страничното стъкло.

— Защо реши да задаваш въпроси на ченгетата? — събра най-накрая кураж да попита той.

Смоук не отвърна нищо.

— Не бяха лоши въпроси.

Смоук продължаваше да мълчи. Зави на изток по „Патерсън“. Увеличи скоростта. Усещаше страха на Уийд и собствения си гняв, който напираше като огън в гърдите му.

— Тия ченгета бяха адски тъпи — опита се да звучи уверено Уийд. — Хей, гладен ли си, Смоук? Не си изядох сандвича на обед. Искаш ли го?

Отново тишина. Смоук зави на юг по „Пархъм Роуд“.

— Хей, Смоук, защо не ми говориш? — Гласът на Уийд потрепери. — Направих ли нещо?

Дясната ръка на Смоук се стрелна и удари Уийд силно между краката.

— В колко часа ти казах да ме чакаш на паркинга? — извика Смоук, когато Уийд изпищя от болка и се преви на две, събрал ръце под кръстосаните си крака, и заби глава в скута си. — В колко часа, тъпо копеле?

— Три! — изплака Уийд, а сълзите рукнаха по страните му. — Защо направи това? Не беше нарочно — изхълца той. — Така е, Смоук.

— А в колко часа дойде при колата, смотльо? — Смоук сграбчи Уийд за яката. — В три и пет! — Удари го през лицето. Уийд пак изпищя. — Когато кажа три, това значи три, тъпчо!

— Не успях да се отърва от госпожа Гранис! — задави се Уийд, правейки ужасени изражения, защото Смоук го сграбчи за косата и му изскубна няколко кичура. — Извинявай, Смоук! Извинявай! Моля те, не ме бий повече!

Смоук го избута настрани и се разсмя. Наду компактдиска и запя заедно с рапъра, подчертавайки всяка дума. Пъхна ръка под седалката си и издърпа глока. Опря го в ребрата на Уийд и видя колко силно трепери малкият глупак. Уийд скри лице в дланите си. Пръдна и изхълца.

— Ако се напикаеш или насереш тук, ще ти скъсам задника! — заплаши го Смоук.

— Моля те, Смоук — замоли Уийд с изтънял и разтреперан глас. — Моля те, недей, Смоук.

— Вече ще правиш ли каквото ти казвам?

— Да, ще нравя всичко, което ми кажеш, Смоук. Обещавам.

Смоук върна пистолета под седалката си. Наду уредбата още по-силно и пак запя. Не говориха нищо повече. Смоук пресече реката към „Хугенот Роуд“, зави на няколко места и мина напряко към Форест Хил, избягвайки, където можеше, пунктовете за заплащане по магистралата. Уийд съвсем се бе смълчал. Бе изтрил очите си и бе продължил да стиска краката си. Така се беше свил, че маратонките му едва достигаха до пода. Смоук знаеше как да действа. Знаеше точно какво да направи, за да накара хората да изпълняват заповедите му.

— По-добре ли си вече? — попита Смоук, като намали звука.

— Да — отговори Уийд учтиво.

Вече бяха стигнали „Мидлотиан Търнпайк“ и минаваха улицата край немското училище.

— Знаеш ли какво означава клетва? — попита Смоук.

Сега се държеше нормално и спокойно, сякаш бяха излезли да хапнат по един хамбургер или просто да се помотаят.

— Не — промълви Уийд.

— Говори по-силно, не те чувам.

— Не знам какво означава — каза Уийд малко по-високо.

— Не си ли бил бойскаут?

— Не.

— Ами за да станеш, трябва да положиш клетва. Заклевам се в честта си да правя всичко, което с по силите ми, и така нататък. Това е клетва. Нещо, което обещаваш и ако го нарушиш, ще ти се случи нещо ужасно.

В тази част на „Мидлотиан Пайк“ бе пълно с магазини за авточасти и всичко необходимо за коли и камиони. Имаше един закрит ресторант за бързо хранене и книжарница за порнокасети и списания, пред която бе спряла една-единствена кола. Смоук зави по неасфалтирана странична уличка и прекоси някакъв паркинг с фургони за живеене, мръсните кални дворчета, пред които бяха осеяни с метални столове, саксии и порцеланови фигури. Мършави котки изтърчаваха и уплашено се шмугваха встрани от колата. Тракаха ветропоказатели, а паркираните фургони отразяваха слънчевите лъчи.

Завиха към разбития, буренясал паркинг пред мотела „Саутсайд“, който не работеше от години. Алеята, която водеше към входа му, бе преградена с вериги, външните части на климатиците бяха ръждясали, имаше изпочупени прозорци, от които се развяваха мърляви бели пердета. Хвойните бяха избуяли и обграждаха цели групи стаи, а тревата бе изсъхнала и осеяна с парчета стъкла. Смоук заобиколи мотела и паркира до един контейнер за боклук.

— Спомняш ли си, като минахме оттук миналата седмица? — попита Смоук. — Запомни първото правило — никой не паркира тук. Нали виждаш всички знаци „Влизането забранено“?

— Да — кимна Уийд и се огледа, изплашен.

— Е, ченгетата не наминават насам, но не искам да рискувам. Ако видят колата ти, може да ти създадат проблеми.

Той включи ескорта на скорост и се върна пак отпред, после подкара назад по пътя и спря край някакви фургони. Уийд мълчеше.

— Така, влизам — обясни Смоук, загаси двигателя и извади пистолета си. — Ще дойдеш от друга посока, защото тук живее само бяла измет и може да привлечеш вниманието. Може дори да се обадят на ченгетата.

— И какво да правя после? — попита Уийд, като слезе и се огледа крадешком.

— Можеш да дойдеш откъм „Фаст Трак“, „Джифи Тюн“ или гробището за стари коли, което и да е от тези места, после пресичаш гората и стигаш до мотела — каза Смоук, като напъха пистолета отпред в дънките си и го скри с фланелата си.

Вървеше бързо по черния път, а Уийд куцукаше зад него, доколкото можеше, защото очевидно го болеше. Смоук знаеше, че най-новият му подчинен се чуди дали няма да му пръснат мозъка зад мотела насред пустошта и нарочно го остави да се тормози от тази мисъл. Смоук разбираше добре страха. Чувстваше моментно удовлетворение, когато караше някого да страда. Беше научил това още като малко момче, когато виждаше паника в очите, когато усещаше ужаса в разтуптяното сърце на слабото същество, което изтезаваше до смърт.

Смоук имаше по-добър произход от мнозина. Родителите му бяха уравновесени хора с либерални възгледи, които никога не му се месеха, не се опитваха да го ограничават и не вярваха, че синът им е зъл по природа. Предпочитаха да му разрешават всичко, вместо насила да го вкарват в рамките на благопристойното поведение. Вярваха, че ако са справедливи и имат доверие, децата им ще направят правилния избор. По-големият брат и сестрата на Смоук бяха потвърдили правотата на тази философия. Те получаваха добри оценки в колежа, общуваха със свестни хора и имаха нормални амбиции.

Смоук винаги се бе различавал. По време на безкрайните периоди на наблюдение и срещи с психолози и социални работници в Дърам и в поправителното училище в Бътнър той не се бе оплаквал от семейството си или от нещо, което му се е случило или не. Не бе винил никого за това какъв бе станал, всъщност не искаше да дели заслугите за това с никого. Беше си поставил диагнозата психопат и се бе постарал здравата, за да стане истински психопат. Смоук не се съмняваше, че един ден светът ще научи името му.

В момента Смоук не тормозеше Уийд и той му бе благодарен, готов да изпълни всяка негова дума. Стъпваха по парчета от счупени бутилки и изпотрошени камъни. Макар и само на няколко пресечки разстояние от оживените магистрали и улици, мотелът бе напълно изолиран от няколкото акра гъста гора. Смоук се отправи към голяма плоскост шперплат, подпряна на стената зад един хвойнов храст. Присви очи и се огледа и ослуша. Отмести шперплата настрани и влезе през празната, изкривена алуминиева рамка на някогашна плъзгаща се стъклена врата.

— Кой раздава пиенето? — провикна се Смоук към момичето и трите момчета, които седяха в мръсната, миришеща на мухъл стая. — Имаме повод за празнуване. Уийд, запознай се с новото си семейство. Това е Дивинити, а тримата тъпанари са Дог, Сик и Бийпър.

— Това истинските им имена ли са^[1]? — не можа да се сдържи да попита Уийд.

— Това са робските им имена — отвърна Смоук.