Патриша Корнуел
Южен кръст (1)

1.

В историческия град Ричмънд, щата Вирджиния, където видните фамилии бяха на почит от войната насам, последният понеделник на март обещаваше да е хубав ден. Движението все още бе оскъдно както по централните улици, така и в Интернет. Пласьорите на дрога спяха, проститутките се прибираха изморени, пияните шофьори изтрезняваха, педофилите отиваха на работа, не се чуваха аларми, нито домашни кавги. Нямаше нищо ново и в моргата.

Историята на Ричмънд, разположен, според различните източници, върху седем-осем хълма, датира от 1607, когато малка банда английски завоеватели забили тук кръста в името на крал Джеймс. Неизбежно появилото се селище край водопадите по река Джеймс, наречено без особено въображение Водопадите, преминало през обичайните изпитания като средище на търговия и обект на военни нападения, преживяло антибританските настроения, революцията, беднотията, бичуването, скалпирането, подписването на безполезни договори и преждевременната смърт на много от жителите си.

Местните индианци открили огнената вода и махмурлука, разменяйки своите билки, минерали и кожи за секири, амуниции, платове, чайници и още огнена вода. Корабите превозвали нови и нови роби от Африка. Томас Джеферсън създал Монтичело, Конгреса и щатския затвор. Той основал Университета на Вирджиния, написал Декларацията на независимостта и бил обвиняван, че е баща на незаконородени мулатчета. Строели се железни пътни линии. Тютюневата индустрия процъфтявала и никой никого не съдел.

И така лека-полека животът в това спокойно място си течал безпроблемно до 1861, когато Вирджиния решила да се отдели от Съюза, а той не я подкрепил. Ричмънд не се справил добре в Гражданската война. След нея бившата столица на Конфедерацията кретала, както може, без роби и без мръсни пари. Останала сравнително предана на загубената си кауза, тя продължавала да развява бойното си знаме — Южния кръст, а жителите на Ричмънд навлезли в новото столетие и оцелели от следващите ужасни войни просто защото не били тяхна грижа — водели се някъде другаде.

Към края на двайсети век нещата в столицата съвсем се бяха влошили. Градът беше на второ място в страната по брой на убийствата. Туризмът западна. Децата започнаха да носят огнестрелно оръжие и ножове в училище и да се нараняват едно друго в училищните автобуси. В центъра не останаха нито жилищни домове, нито магазини — всички се преместиха в предградията и близките окръзи. Постъпленията от данъци съвсем намаляха. Управниците на града и членовете на градския съвет постоянно се караха. Дори величествената старинна резиденция на губернатора плачеше за нова водопроводна и електрическа система.

Общинските съветници продължаваха да удрят с юмруци по бюрата си и да се обиждат един друг, вместо да решават проблемите на града. Председателят на Комисията по транспорта излизаше да държи реч, носейки скрит пистолет. Крадливите цигани прекратиха странстванията си и започнаха да се заселват тук. Ричмънд стана нов дом и за пласьорите на наркотици, пътуващи по магистрала I-95.

Сега беше моментът да се появи една жена и да въдвори ред. Макар че никой не забеляза, когато градът назначи за пръв път в историята си жена за началник на полицейското управление. Тази понеделнишка сутрин жената бе навън и разхождаше кучето си. Нарцисите и минзухарите бяха разцъфнали, първите слънчеви лъчи тъкмо се плъзваха по хоризонта, времето бе нетипично топло за сезона. Птиците пееха в клоните на напъпилите дървета и началничката на полицейското управление, Джуди Хамър, се чувстваше в необичайно добро настроение и дори временно спокойна.

— Браво, Попай! — насърчи тя своя бостънски териер.

Това не бе особено ласкаво име за куче с огромни изпъкнали и ококорени очи.^[1] Но когато от Дружеството за защита на правата на животните бяха показали малкото кученце по телевизията и Хамър се бе обадила по телефона с желание да го осинови, то бе получило името Попай и не отговаряше на никакво друго.

Хамър и Попай се придвижваха доста бързо из възстановения неотдавна квартал „Чърч Хил“, съвсем близо до мястото, където първоначално бе възникнало селището и където първите английски заселници бяха забили кръста си. И кучето, и собственичката му отминаха бързо загубилите своя блясък резиденции с техните железни огради и веранди, скосени покриви и фалшиви мансарди, кулички, каменни трегери, дърворезби, цветни стъкла, веранди с ръчно изработени орнаменти, прозорци с фонтони, повдигнати по английски образец живописни мазета и дебели комини.

Изминаха улица „Ийст Грейс“ и стигнаха до мястото, където жителите на града често идваха да се любуват на красивата гледка. От едната страна на урвата беше радиостанция „Дабъл Ю Ар Ви Ей“, а от другата — къщата, в която живееше Хамър, построена в стил „гръцко възраждане от деветнайсети век“ от някакъв тютюнев магнат малко след края на Гражданската война. Хамър обожаваше старинните тухли, извитите корнизи, плоския покрив и гранитната веранда. Къщите със свое собствено минало я очароваха — в който и град да я отвеждаше работата й, Хамър винаги си избираше дом в сърцето му.

Отключи входната врата, изключи алармата, освободи Попай от каишката и набързо направи едно упражнение с кучето, давайки му команди за сядане, лягане и стоене неподвижно, като го награждаваше за всяка изпълнена команда. След разходката и тренировката за добро поведение Хамър остави Попай да си почине и както обикновено, седна в дневната да прегледа вестника и да се полюбува на панорамата от високи сгради с офиси, сградата на щатския конгрес, на медицинския колеж на Вирджиния и на Парка за биотехнологични изследвания към Държавния университет на Вирджиния. Някой бе казал, че Ричмънд се превръща в „град на науките“, място на просветление и процъфтяващо здраве.

Но докато шефката на полицията в града изучаваше сградите и улиците в центъра, тя не можеше да не забележи порутените и опушени стени, ръждясалите трамвайни релси и виадукти, изоставените фабрики и тютюневи складове с боядисани и заковани с дъски прозорци. Знаеше, че в центъра, недалеч от дома й, има пет сгради със самоволно настанили се бездомници и че в южната част на центъра има още две такива. За съжаление, ако човек не обмисляше дипломатично думите си и изричаше неприятни истини, в града щяха да настанат хаос и безредици и това щеше да е още едно доказателство, че гражданската война не е свършила и че Югът продължава да я губи.

Хамър седеше, загледана в града, който сякаш я подканваше да разреши привидно неразрешимите му проблеми. Утринното слънце грееше все по-ярко и тя се зачуди дали няма да ги изненада някой последен студен полъх на зимата. Дали и времето няма да постъпи като всичко останало напоследък — да се окаже последният акт на отчаяние, който да изтрие и малкото останала красота в ужасния й, напрегнат до краен предел живот. Съмненията обсебиха съзнанието й.

Когато сама бе помогнала на съдбата да я доведе в Ричмънд, Хамър бе отказала да си признае, че така може би бяга от собствения си живот. Двамата й сина вече бяха големи и се бяха отчуждили от нея много преди баща им, Сет, да се разболее и да почине предната пролет. Джуди Хамър храбро бе продължила живота си, обгръщайки се с обществените си задължения като с наметало на кръстоносец.

Тя напусна Полицейското управление на Шарлът, където се бе задържала толкова години и бе направила чудесата, издигнали я до шефския пост. Реши, че неин дълг е да отиде в други градове от Юга, където да започне отначало, да изгради всичко наново, да успее. Направи предложение на Националния институт по правосъдието, откъдето й позволиха да си избира проблемни полицейски управления из южните щати, да прекарва по една година във всяко и да обедини всички да си сътрудничат — „един за всички, всички за един“.

Философията на Хамър беше съвсем проста. Не вярваше в правата на полицаите. Знаеше твърде добре, че когато полицаите, инспекторите, лейтенантите и дори шефовете се отцепваха, за да действат самостоятелно, резултатът бе катастрофален. Броят на престъпленията се увеличаваше, а на разкритите от тях — намаляваше. Никой с никого не се разбираше. Гражданите, на които полицията трябваше да служи, пазейки ги от престъпниците, заключваха домовете си, държаха оръжието си заредено, не се интересуваха от съседите си, подиграваха се на полицаите и ги обвиняваха за всичко. Планът на Хамър за положителна промяна бе да се приложи нюйоркският модел за ограничаване на престъпността, известен още като КОМСТАТ, съкращение от компютърна статистика.

Този акроним представляваше просто определение на една идея, която бе много по-сложна от използването на съвременните технологии за проследяване повторяемостта в престъпленията и за набелязване на критичните райони в града. Според КОМСТАТ всеки полицай беше отговорен за всичко. Чинът и постът на полицая вече не можеха да служат за оправдание — на никого не бе позволено да не прояви интерес, да не знае отговора, да каже, че не може да направи нищо по даден въпрос, че по-късно ще провери, че не е чул, че е забравил, че тъкмо се е канел да прочете, че не се чувства добре, че в момента е говорел по телефона или че не е бил дежурен по това време. Всеки понеделник и петък Хамър събираше представителите на всички участъци и подразделения и ги разпъваше на кръст.

Очевидно бойният план на Хамър бе по северняшки образец, но както се стекоха обстоятелствата, когато тя го представи пред градския съвет на Ричмънд, членовете на съвета бяха прекалено погълнати от собствените си междуособици, интриги и боричкания за надмощие. По това време не им се стори никак лоша идеята някой друг да се заеме с проблемите на града. Така че Хамър бе назначена за шеф на полицейското управление за една година, като й позволиха да доведе със себе си двама способни млади полицаи, с които бе работила успешно в Шарлът.

Хамър предприе окупацията си на Ричмънд. Съвсем скоро започна да се натъква на съпротива, граничеща с обикновен инат. След това срещна откровена омраза. Градските патриарси желаеха и тя, и нюйоркският й екип да си заминат. Те не намираха за необходимо да научат нищо от Ню Йорк и като истински ричмъндци в никакъв случай не биха следвали примера на някакво си забутано градче като Шарлът, което имаше навика да измества ричмъндските банки и фирми от класацията на 500-те най-преуспяващи.

 

 

Заместник-началникът на полицията, Вирджиния Уест, не спираше да се оплаква и да мърмори, използвайки най-красноречивите изрази, докато, останала без дъх, продължаваше да тича по пистата на стадиона на Ричмъндския университет. Полегатите покриви на красивите готически сгради на университета едва сега започнаха да се очертават под първите плахи слънчеви лъчи. Всички студенти все още спяха дълбоко, с изключение на две млади жени, които тренираха къси спринтове.

— Няма да издържа още много — заяви Уест на полицай Анди Бразил. Бразил погледна часовника си.

— Още седем минути — успокои я той. — После може да ходиш.

Това бе единствената ситуация, в която тя му се подчиняваше. Вирджиния Уест бе заместник-началник на управлението в Шарлът, докато Бразил още учеше в полицейската академия и пишеше статии за „Шарлът Обзървър“. После Хамър ги бе взела със себе си в Ричмънд, така че Уест да оглави разследванията, а Бразил да се занимава с проучванията, връзките с обществеността и създаването на страница в Интернет.

Като членове на екипа на Хамър двамата сега бяха равнопоставени, но Уест се смяташе за по-старша и винаги щеше да си остане такава. Тя излъчваше по-голям авторитет, а той никога нямаше да постигне нейния опит. Тя бе по-точен стрелец и по-добра в ръкопашния бой. Веднъж дори бе застреляла заподозрян, макар че не се гордееше с това. Любовната й връзка с Бразил в Шарлът бе възникнала като нормално продължение на отношенията им на наставник и питомник. Той се бе влюбил и тя се бе поддала на чувствата му още преди той да заговори за тях. И защо не!

— Да виждаш някой друг да се самоизтезава по този начин наоколо? Освен онези момичета, които са или в лекоатлетическия отбор, или страдат от анорексия — продължи да се оплаква Уест, задъхана. — Никой! И познай защо! Защото това е адски тъпо. Вместо да си пия кафето и да чета сутрешния вестник, аз съм хукнала с теб.

— Ако спреш да говориш, ще възстановиш ритъма си на дишане — отвърна й Бразил, който бягаше без никакво усилие, облечен в тъмносиния си анцуг с емблема на шарлътското полицейско управление и с маратонки, които леко шумоляха при допира с червената гумирана настилка.

— И е крайно време да изоставиш този шарлътски анцуг — продължи тя, пренебрегвайки съвета му. — И без това ги дразним. Защо да им даваме повод съвсем да ни намразят?

— Не мисля, че ни мразят. — Бразил се опита да представи недружелюбното и неблагодарно отношение на ричмъндските полицаи в по-добра светлина.

— Мразят ни и още как.

— Е, никой не обича промените — отново опита Бразил.

— Ти явно си изключение — сопна му се тя.

Това бе завоалиран намек за слуховете, които Уест бе чула по-малко от седмица след пристигането им в Ричмънд. Според тях Бразил имал връзка с хазяйката си, богата жена, която живееше сама в „Чъру Хил“. Уест не бе питала за подробности. Дори не бе проверила дали е истина. Изобщо не искаше да знае. Просто бе престанала да минава покрай къщата на Бразил, камо ли да се отбива на гости.

— Харесвам промените, когато са за добро — отвърна Бразил.

— Точно така.

— Предпочиташ да беше останала в Шарлът?

— Определено.

Бразил ускори темпото си точно колкото да й покаже гърба си. Уест никога нямаше да му прости, че й бе казал колко много иска тя да дойде с него в Ричмънд, че я бе убедил да направи това, говорейки, както винаги, прямо и уверено. Беше я повлякъл на вълната на чувства, които той очевидно вече не изпитваше. Беше превърнал любовта в поезия, а сега някоя друга слушаше стиховете.

— Нищо не ме привлича тук — продължи Уест, която комбинираше думите така, сякаш затваряше врати и изграждаше огради около себе си. — Ами да бъдем честни. — Не би се захванала да замазва нещо, ако преди това не го е изстъргала напълно. — Тук е отвратително. — Размаха ръце. — Слава богу, че е само за една година.

В отговор той ускори темпото си още повече.

— Сякаш сме някакъв отряд бърза помощ за полицейски управления. Кого можем да заблудим? Само загуба на време. Не си спомням друг път да съм пропиляла толкова много време.

Бразил погледна часовника си, сякаш изобщо не я слушаше, и Уест си пожела да успее да забрави широките му рамене и красивия му профил. Ранните слънчеви лъчи придаваха златисти оттенъци на косата му. Двете студентки профучаха покрай тях, потни и без грам тлъстина по телата си, с изваяни мускулести бедра, които искаха да примамят погледа на Бразил. Уест се почувства още по-потисната. Почувства се стара. Спря и се наведе напред, опряла длани на коленете си.

— Край! — извика тя, докато се опитваше да си поеме дъх.

— Още четиридесет и шест секунди. — Бразил бягаше на място, сякаш бе в безтегловност, обърнат с лице към нея.

— Ти продължавай.

— Сигурна ли си?

— Бягай да гониш вятъра — помаха му грубо. — По дяволите! — Усети вибрациите на клетъчния телефон, закачен на кръста й.

Отдалечи се от пистата, към скамейките, встрани от атлетичните тела, които се отразяваха зле на самочувствието й.

— Уест — обади се тя.

— Вирджиния. Обажда се… — като през стена се чу гласът на Хамър.

— Госпожо началник? — отвърна й Уест високо. — Ало?

— Вирджиния… чуваш ли ме? — Гласът на Хамър пак се чуваше едва доловимо.

Уест притисна другото си ухо с ръка, опитвайки се да чуе.

— … Стига тъпотии… — намеси се някакъв мъжки глас.

Уест тръгна да ходи, опитвайки се да улучи положение, от което връзката да е по-добра.

— Вирджиния?… — Думите на Хамър пак заглъхнаха.

— … Можем да го направим, когато кажеш… обичайните правила… — пак се намеси мъжкият глас.

Говореше с провлечен южняшки акцент и звучеше като селяндур. Уест почувства моментална неприязън.

— … време е… убием… Трябва да… или да… резултата… — говореше селяндурът с грубоватия си диалект.

— Тъпото куче не си струва… оловото в патроните… — намеси се внезапно и другият. — Колко мангизи?…

— Зависи… няколко стотачки…

— … и никому, нито дума…

— … ако… някой… научи…

— … без покана…

— Какво? — прозвуча отново гласът на Хамър и пак заглъхна.

— … обаче с дог… не с твоя боклук!… Синият…

— Госпожо началник Хамър… — опита се да се намеси Уест, после рязко млъкна, осъзнавайки, че двамата мъже също може да я чуят.

— … негри… — пак се чу първият. — … и един не е достатъчно хитър да… блатата…

— … ясно… Буба… Ще покрием… одеяло…

— Добре, Смадж… чао… рано сутринта.

Уест слушаше шокирана как двамата мъже планират някакво убийство, продиктувано очевидно от расистки мотиви, престъпление от омраза, убийство, съпроводено и с обир. По чутото можеше да се заключи, че убийството ще бъде извършено рано сутринта. Уест се зачуди дали дог е жаргонното име на револвер булдог и дали синият означава, че е от синя стомана, за разлика от тези, които са от неръждаема стомана или никелирани. Явно двамата мъже смятаха да увият трупа с одеяло и да го потопят в блатата.

Мълчание.

— Лорейн… — пак прозвуча дрезгавият глас на Буба. — … При старите помпи… изгаси двигателя… и без фарове… да не събудим…

Мълчание и изведнъж пращенето прекъсна.

— Госпожо началник? — обади се Уест. — Госпожо началник? Чувате ли ме?

— Буба… — Пращенето се възобнови и се чу гласът на втория мъж. — Някой друг говори…

Мълчание, пращене, прещракване, прекъсната линия.

— По дяволите! — измърмори Уест, когато телефонът й напълно замлъкна.

 

 

Истинското име на Буба беше Бътнър Флак Четвърти. За разлика от толкова много безстрашни мъжаги, луди на тема пикапи, оръжия, барове с голи до кръста сервитьорки и южняшка история, той не бе възпитаван в този дух от малък. Беше израсъл в семейство на теолог, в северната част на „Джингър Парк“, квартал от западнали и загубили достолепието си стари имения, където обичаха да украсяват верандите си с оръдейни гюлета от времето на Гражданската война. Бътнър бе от стар род, в който мъжете винаги получаваха прякора Бът. Тази традиция умря с ерудирания баща на Буба, д-р Бът Флак Трети, защото той си даде сметка, че ако нарича сина си Бът, това би му създало само проблеми заради новото време и порядки.

Когато малкият Бът постъпи в първи клас, жаргонът, подигравките и обидите бяха неизменна част от действителността. Децата ги шептяха в клас, крещяха ги в училищните автобуси, драскаха ги на листчета от тетрадките си и после ги предаваха под чиновете или ги пъхаха в шкафчето на малкия Бът. Когато той пишеше името си, изписваше го Бът Флак. В дневниците учителите го вписваха Флак, Бът.

Погледнато отвсякъде, той се чувстваше ужасно, защото съучениците му измисляха все нови и нови прякори — Бут, Бът — бутчето, Бът — Път, Бът Флакона. Когато залягаше над уроците и стана отличникът на класа, започнаха да го наричат Бът Читанката, Зубрача, Бът Голямата глава.

За деветия си рожден ден Бът си пожела камуфлажна униформа и няколко играчки пистолети. По това време бе започнал да се тъпче постоянно. Прекарваше почти цялото си свободно време в горите, във въображаем лов на животни. Постепенно стана запален почитател на списания, в които имаше статии за военни, анархисти, оръжия, военни камиони, описания на сражения от Гражданската война или жени по бански. Събираше наръчници за елементарна поддръжка и ремонт на автомобили; инструменти; кабели; дреболии, необходими за оцеляване в пусти места или обитавани от мечки; риболовни принадлежности. Крадеше цигари и псуваше. Смени името си на Буба и всички започнаха да се страхуват от него.

Тази ранна понеделнишка сутрин той се връщаше с колата си от трета смяна в цигарения завод на „Филип Морис“. Беше включил и двете си радиостанции, мобилният му телефон се зареждате в извода на запалката, а от стереоуредбата звучеше диск на Ерик Клептън. Лъснатият му колт „анаконда“, 44-и калибър, от неръждаема стомана с двайсетсантиметров пълнител и мерник „Бушкел“ върху четвъртита основа беше пъхнат под седалката, така че да може да го достигне с едно движение.

Всевъзможни антени бяха закрепени върху червения му джип „Чероки“ 1990, за който Буба дори и не подозираше, че е от колите, които потребителският наръчник за употребявани автомобили препоръчваше да се избягват, нито пък че джипът е катастрофирал и е на 100000 километра повече, отколкото показва километражът. Буба нямаше причина да се съмнява в приятелчето си Джо „Смадж“ Бръфи, който му бе продал джипа миналата година само за три хиляди долара повече от препоръчваната в същия наръчник цена.

Всъщност точно със Смадж бе говорил Буба само преди няколко минути, когато се бяха преплели телефонните линии. Буба не бе чул какво си говореха двете жени, но бе разпознал „госпожо началник Хамър“ съвсем сигурно. Знаеше, че това означава нещо.

Буба бе възпитаван в духа на презвитерианската теория за предопределението. Божията воля, църковния език, тълкуванията на Библията и цветните роби на свещениците. И бе възроптал срещу всичко това. Напук на баща си, в колежа бе изучавал източни религии, но никой от подобни показни жестове не можа да изтрие догмите, запечатани в съзнанието му от ранно детство. Буба вярваше, че във всяко нещо се крие дълбок смисъл. Вярваше, че независимо от пречките и недостатъците на характера си, ако натрупа достатъчно добра карма или ако успее да постигне баланс между своите Ин и Ян, ще открие смисъла на живота си.

Така че когато чу името на началничката на полицията Хамър по клетъчния си телефон, изпита внезапен изблик на тъга, предчувствие за заплашващо го съдебно преследване, но и усещане за щастие и сила. Беше се превърнал във воин с мисия, за която винаги е бил предопределен, и всички тези чувства напираха у него, докато караше по магистралата към автосервиза на Мускрат, с надеждата той да открие защо предното му стъкло се мокри отвътре. Буба грабна микрофона на двупосочната си радиостанция и превключи на защитен канал.

— Едно вика две. — Опита се да събуди жена си Хани, докато караше по едно от четирите платна на „Саутсайд“ и навлизаше в града.

Не се чу никакъв отговор. Буба провери огледалата за обратно виждане. Зад него се преустрои кола на ричмъндската полиция. Буба намали.

— Едно вика две — опита отново.

Никакъв отговор. Някакво тъпо хлапе се опитваше да се пъхне с форд експлоръра си точно пред Буба. Той ускори.

— Едно вика две. — Буба мразеше, когато жена му не отговаря веднага.

Ченгетата още се движеха като опашка на Буба и той виждаше тъмните им очила в огледалото си. Отново намали. Нахалникът с експлоръра пак се опита да се намърда пред Буба, като този път бе включил и десния си мигач. Буба даде газ. Замисли се кое средство за свързване да използва и посегна отново към мобилния телефон. Промени решението си. Понечи да опита още веднъж да се свърже с жена си, но реши, че е безсмислено. Щом не бе отговорила първите два пъти, нямаше надежда. Майната й! Грабна микрофона на късовълновата си радиостанция, без да изпуска от поглед нито ченгетата, нито експлоръра.

— Хей, Смадж! — извика Буба на приятеля си. — Щом си на вълна, обади се.

— Две слуша — чу се задъханият глас на жена му по другата радиостанция.

Сега иззвъня и мобилният телефон.

— Извинявай… о, боже — каза Хани. — Аз бях… о, боже, чакай да си поема дъх… уф… гоних Хафшелф… не искаше да се прибере… проклетото куче.

Буба не й обърна внимание. Вдигна телефона.

— Буба? — обади се Гиг Дан, шефът му във „Филип Морис“.

— На линия съм, мой човек — провикна се Смадж по късовълновото радио.

— Две вика едно — настояваше Хани.

— Казвай, Гиг! — отвърна Буба по телефона. — Какво става?

— Ще можеш ли да дойдеш за втората половина на втора смяна? — попита го Гиг. — Тилър се обади, че е болен.

По дяволите, помисли си Буба. Точно днес, когато има толкова много работа и толкова малко време. Хич не му се щеше да отиде на работа още в осем и да работи дванайсет часа без прекъсване.

— Десет-четири — каза Буба на Гиг.

— Кога ще се появиш бе, човек? — не се отказваше Смадж.

Буба всъщност не харесваше лова на ракуни^[2]. Ловджийското му куче Хафшелф си имаше своите проблеми, а Буба пък се страхуваше от змии. Освен това Смадж винаги успяваше да убие повече. Буба май само пилееше парите си.

— Преди да се събудят гадините. — Буба се постара да звучи самоуверено. — Действай по плана.

— Десет-четири, приятелче — отвърна Смадж. — Всичко е точно.