Патриша Корнуел
Южен кръст (27)

27.

На заседанието в клуба Хамър започваше да губи спокойствие и да се впуска в ожесточен спор. Не бе закусила и доста неразумно бе изпила с кафето си един мултивитамин, две таблетки „Адвил“, две „Бъспар“^[1] и три калций с аромат на тропически плодове. Стомахът й започваше да се бунтува.

— Мисля, че трябва да погледнем нещата в цялост — настоя Хамър.

— Мисля, че точно там правим — отвърна й Ърхарт.

— В момента не говорим само за почитта си към паметниците и историческото гробище — каза Хамър, осъзнавайки, че подема взривоопасна тема.

— Не става дума само за почит, а за много по-широко разбиране — прекъсна я Ърхарт. — Холивудското гробище е символизъм на процъфтяващия възход на културата, който в средата на деветнайсети век е изстрелял нашия прекрасен град помежду двайсет и петте по-големи в Америка.

— Някой знае ли колко големи града е имало по онова време? — предизвика я преподобният Джаксън.

— А някой изобщо знае ли какво говори тя? — прошепна кметът Лам в ухото на Хамър.

— Поне трийсет и пет — предположи издателят Ийтън.

— Близо четирийсет. Южна Дакота е влязла в Съюза през 1859 — тихо се обади заместник-губернаторът Милър.

— Бих искала да довърша мисълта си — намеси се Хамър. — Исках да подчертая, че боядисаната статуя не е най-ужасното престъпление, което е било извършвано тук. — Тя погледна Ърхарт. — Мисля, че е по-добра идея да се съсредоточим върху бандите и увеличаващата се младежка престъпност, върху нежеланието на обществеността да съдейства на полицията и да поема отговорност за безопасността си. Което е основната причина да дойда тук днес.

— Но защо сте мислили, като дойде тук и не да участвате? — избухна възмутено Ърхарт. — И за протокола да се запише, че аз никога не била убедена, че ни е трябвало Шарлът да ни казва как да съсипем полицията или града си.

— Е, там със сигурност се оправят много по-добре от нас — отбеляза президентът на банка „Нейшънс“ Олбрайт, който бе работил в Шарлът, преди от централата на банката да го изпратят в Ричмънд.

— Днес не сме се събрали да говорим за Шарлът — раздразнено се обади кметът.

— Няма нищо лошо в това да се поучим от някой друг — каза заместник-губернаторът.

— Предлагам комисията по престъпността към кабинета на губернатора първа да проправи пътя в тази насока, Лийла — каза Хамър на Ърхарт, която гледаше златния си часовник „Ролекс“, украсен с диаманти, и ставаше все по-напрегната. — Вие сте в благоприятната позиция да можете да мобилизирате гражданите и градските управници. Вашият глас се чува.

— Работа е на отговорната полиция, не на гражданите да борят с престъпността. Вече знаете за как настоява комисията. Трябва наемат допълнителни сто полицаи. Трябват ни повече пешеходни патрули. Полицаите трябва да бъдат принудени, даже и да не искат да живеят с града, да карат полицейските си коли до къщи, за да се виждат те в кварталите по всичко време.

— А кой ще плати за всичко това? — пожела да научи кметът. — Винаги пропускаш тази страна на въпроса, Лийла.

Мобилният телефон на Хамър завибрира. Тя се извини, стана и се отдалечи от заседателната маса.

— Госпожо началник? — чу се гласът на Уест.

— В момента не мога да говоря — каза Хамър.

— Намирам се на „Мидлотиан Пайк“ 6807. Мисля, че трябва веднага да дойдете.

 

 

Белезниците около китките на Буба съвсем безцеремонно щракнаха. Стоманените зъби се забиха в кожата му. Климатикът в полицейската кола бе пуснат прекалено силно и червата на Буба веднага се разбунтуваха.

Знаеше, че е опасно да държи анакондата си 44-и калибър под седалката, но не си бе представял, че може да се забърка в такива големи неприятности. Наоколо бе пълно с полицаи, някои от тях — детективи. Само преди минути бяха минали две пожарни коли и една линейка, всичките с надути сирени, и се бяха отправили зад „Кмарт“. Заприиждаха репортери и дори един хеликоптер кръжеше във въздуха над главите им.

Полицай Бъджет стоеше отвън до колата и говореше със заместник-началничката, която бе идвала в къщата на Буба заради кражбата. Буба си спомни, че се казваше Уест. Тя постоянно хвърляше погледи към него с напрегнато лице и гневни очи. Беше сигурен, че тези пронизващи погледи са насочени към него, но не можеше да разбере защо. Не знаеше и защо на полицаите им бе притрябвала мръсната му риза.

Никой не му казваше нищо, освен че е обвинен в хулиганство първа степен за укриване на оръжие. Бъджет бе измъкнал колта изпод седалката и бе проверил колко патрона има в барабана му. С нарастваща паника Буба видя един камион паяк да се появява откъм „Мидлотиан“ и да спира край джипа.

Буба почука с окованите си ръце по стъклото. Бъджет го изгледа навъсено. Уест спря да говори. Буба почука отново. Бъджет отвори шофьорската врата и се наведе навътре.

— Какво? — попита Бъджет с възможно най-враждебния си глас.

— Трябва да отида до тоалетната — снижи глас Буба, защото не искаше Уест да го чуе.

— Да, да — каза Бъджет без никакво състрадание.

— Не мога да чакам повече — прошепна му Буба.

— Ще се наложи.

— Не мога — процеди през зъби Буба, опитвайки се да стисне крака.

— Много лошо. — Бъджет затръшна вратата.

 

 

Когато Хамър пристигна с тъмносинята си краун Виктория, един детектив и двама специалисти от лабораторията търсеха следи. Денонощно работещият банкомат бе ограден с жълта полицейска лента, други двама полицаи стояха на пост край един червен джип „Чероки“. Един полицай говореше с Уест край патрулната кола, в която беше арестуван заподозреният.

Хамър паркира в момента, когато синият пикап на съдебния лекар зави откъм „Мидлотиан“ и бавно подкара през паркинга на „Кмарт“ към мястото на престъплението.

— Госпожо началник — поздрави Бъджет.

— Какво става? — попита Хамър Уест.

— Бяла жена е простреляна в главата зад „Кмарт“. Открита е в 08:32 часа в колата си, а на задната седалка имаше бебе — момиченце, завързано в бебешко столче.

— Божичко! — възкликна Хамър. — Бебето добре ли е?

— Плачеше много силно, изглежда, има треска — отвърна Уест.

— На каква възраст е? — попита Хамър.

Тя се взря през прозореца на патрулната кола към заподозрения — бял мъж, с оредяла кестенява коса и пълно, почервеняло лице. Стори й се, че не изглежда никак добре.

— Бих казала, че е на по-малко от година — отвърна Бъджет. — От Службата за защита на децата току-що го откараха в болницата „Чипенхам“, за да проверят дали е добре, докато издирват близките му.

— Може би скоро ще се справим с това — обади се Уест. — В чантата на жертвата имаше бележка. Навярно е написана от майката. Пише за лекаря на бебето, чий го кабинет вероятно е на „Пъмп Роуд“. Бележката се отнася за болно бебе на име Лорейн. Уреждаме къде евентуално да бъде настанено бебето, ако не открием родителите му.

Хамър се взря в червения джип и забеляза лепенката със знамето на Конфедерацията. Видя, че вместо номер, колата имаше име — БУБ-А. Тя огледа по-добре заподозрения. Той беше без риза, само с камуфлажни панталони.

— Как е името на жертвата? — попита Хамър.

Бъджет прелисти бележника си.

— Руби Синк — отговори той. — На седемдесет и две години, адрес в Чърч Хил.

— Госпожица Синк? — прекъсна го Хамър, ужасена. — О, боже господи! Тя ми е съседка. Не мога да повярвам!

— Познавахте ли я? — изненада се Бъджет.

— Не много добре. Боже господи! Тя бе в управителния съвет на Холивудското гробище. Тъкмо говорих с нея за това.

— Исусе! — възкликна и Уест и хвърли унищожителен поглед към заподозрения в колата.

— Пак ли обир пред банкомат? — попита Хамър, усещайки как я обзема прекалено мрачно настроение.

— Знаем, че е изтеглила двеста долара в 08:02 часа — отговори Бъджет. — Открихме касовата бележка. Парите ги няма.

Нещата започваха да се наместват, макар и не без побутване. Хамър си спомни откъслечно дочутия разговор по клетъчния телефон между двама мъже, наречени Буба и Смадж. Двамата планираха да оберат и убият някаква жена. Бяха споменали името Лорейн и някакви помпи. Хамър бе предположила, че евентуалната им жертва е чернокожа. Но може би не бе доразбрала. Тя отново се взря в заподозрения.

— Кажете ми за него.

— Бътнър Флак Четвърти, викат му Буба — отвърна Уест. — Колкото и да е странно, двамата с Бразил ходихме в къщата му вчера, по сигнал за обир с взлом. Твърдеше, че голям брои оръжия са откраднати от работилницата му.

— Интересно — каза Хамър.

— Изглежда, той е паркирал тук по времето, когато е извършено убийството — добави Бъджет.

— Видял ли е нещо? — попита Хамър.

— Казва, че не е. Аз открих магнум 44-и калибър, скрит под седалката. От двайсетсантиметровите, с оптичен мерник. Наскоро е стреляно с него, четири патрона липсват. Плюс това аз го спрях може би около половин час по-рано на същото място, където се намира джипът в момента…

— Чакайте! — Хамър вдигна ръка. — Я започнете отначало.

— Знам, че звучи много странно — опита се да изясни Уест. — Но заподозреният е карал хаотично малко след седем сутринта и полицай Бъджет го е видял и го е спрял за проверка тук, точно където е джипът сега. Проверката не е открила нищо необичайно. Бил е глобен заради безразсъдно шофиране и освободен. По-малко от час по-късно жертвата е открита зад „Кмарт“.

— Чух съобщението по радиото и дойдох веднага — обясни Бъджет. — И виждам същия джип точно където съм го оставил, а заподозреният се крие на пода и оръжието му се вижда от пръв поглед.

— Значи той изобщо не е потеглил, след като ти си го спрял — каза Хамър. — Джипът е бил тук, когато жертвата с била ограбена при банкомата и после е била убита зад „Кмарт“.

— Така изглежда — отговори Уест.

— Как се държи той?

— Изключително разтревожен, плувнал в пот — отговори Бъджет. — Има кръв по фланелката. Ние поискахме да я изпратим в лабораторията, но му обяснихме, че не е длъжен да се съгласява. Той не възрази.

— Нещо друго, което да го свързва с убийството?

— Засега не. Не и докато не проверим дали куршумите, изстреляни в жертвата, са от неговото оръжие. Но честно казано, това е малко вероятно. Гилзите, открити в колата, са деветмилиметрови, изстреляни от пистолет.

— Много странно! — обобщи Хамър. — Изглежда, единственото, в което можем да го обвиним, е незаконно притежание на оръжие.

— Да, госпожо.

Хамър се взря отново в дебелия мъж на задната седалка на патрулната кола. Той отвърна на погледа й с поглед, пълен с покруса и изтощение.

— Е, не мисля, че имаме причина да го задържаме — заключи Хамър, много разочарована.

— Така е — съгласи се Уест. — Но не можем да бъдем напълно сигурни.

— Трудно ми е да си представя, че той е седял тук, докато са ограбвали жената, и не е видял нищо — гневно добави Хамър и отново се сети за откъслечно дочутия разговор между Буба и Смадж.

— Никой никога не вижда нищо — обади се Уест.