Патриша Корнуел
Южен кръст (31)

31.

Бразил никога не бе виждал губернатор Фьоер, затова не разпозна мъжа, който крачеше бързо към тях с Уийд по Мидвейл авеню.

Мъжът бе висок и представителен, с тъмен костюм на тънко райе. Бързаше и изглеждаше разтревожен. Бразил избърса потта от лицето си, но устата му бе толкова пресъхнала, че едва проговори.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Тъкмо се канех да те питам същото, синко — каза мъжът.

Бразил замълча за миг, защото гласът му се стори познат и се опита да го свърже с лицето пред себе си.

— О! — промълви той.

— Виждал съм снимката ви, разлепена по улиците! — възкликна Уийд.

— Двамата май доста сте обикаляли тук — каза губернаторът. — Какво ти има на брадата? — попита той Уийд.

— Порязах се, докато се бръснех.

Губернаторът се направи, че повярва на това.

— Как, за бога, сте се озовали тук? Ранени ли сте? Нямате ли подкрепление? Радиостанцията ви не работи ли? — Губернаторът обсипа с въпроси Бразил.

— Работи, сър.

Думите на Бразил излизаха някак провлечено, сякаш дъвчеше нещо лепкаво. Езикът му бе необичайно тромав. Звучеше, сякаш е пиян, и се зачуди дали не халюцинира. Може би нищо от това, което виждаше, не се случваше в действителност.

— Хайде и двамата да пийнете вода и да се скриете на сянка — предложи им губернаторът.

Бразил бе прекалено изтощен и обезводнен, за да успее да реагира адекватно.

— Трябва да ви предупредя, че придружавам арестант — измърмори Бразил на губернатора.

— Това не ме притеснява, освен ако не притеснява вас — отвърна губернатор Фьоер. — Шофьорът ми е от щатската полиция.

Джед стоеше до лимузината и се усмихваше. Той отвори Задната врата, за да се качи губернаторът, и после кимна на Бразил и Уийд да направят същото.

— Джед, имаме вода, нали? — попита губернаторът.

— Разбира се, сър. Студена или не?

— Няма значение — отвърна Бразил.

— По-добре студена — обади се Уийд.

Бразил се чувстваше замаян от внезапния хладен полъх на климатичната инсталация и вида на широките меки кожени седалки. Той седна на пода и кимна на Уийд да направи същото. Губернаторът ги изгледа недоумяващо:

— Какво правите?

— Много сме потни — извини се Бразил. — По-добре да не цапаме тапицерията.

— Глупости. Седнете си нормално.

Климатикът приятно прониза пропитите им от пот дрехи. Джед отвори стъклената преграда и подаде назад стек от шест ледени бутилки минерална вода „Евиан“. Бразил веднага пресуши две от тях, като едва успяваше да си поеме дъх между глътките. Ледената вода прониза синусите му и стигна до върха на главата. Той се наведе от внезапната болка и разтри чело.

— Какво има? — попита, разтревожен, губернаторът.

— Заболя ме главата от внезапната смяна на температурата. Ей сега ще се оправя.

— Много е неприятно, сам го знам.

— Ъхъ.

— И на мен ми става така, когато пия пепси прекалено бързо — обади се Уийд.

Гласът на Джед прозвуча по интеркома:

— Накъде да карам, сър?

— Къде да ви откараме? — попита губернаторът Бразил. — Вкъщи? В управлението? В затвора?

Бразил потърка чело. Изля малко вода върху една салфетка и внимателно почисти раната на Уийд и изсъхналата кръв по врата му.

— Какво решихте? — попита губернаторът.

— Честно казано, губернатор Фьоер, не сте длъжен да го правите. Не мога да ви създавам толкова усложнения — отговори Бразил.

Губернатор Фьоер се усмихна:

— Как се казваш, синко?

— Анди Бразил.

— Като момчето от Ню Йорк, дето пише статии за младежката престъпност ли?

— Да, това съм аз.

Губернаторът се изненада приятно.

— А ти кой си? — попита той Уийд.

— Уийд.

— Това истинското ти име ли е, синко?

— Защо всички все това ме питат? — На Уийд му бе писнало да обяснява.

— Предполагам, че е най-добре да ни оставите в управлението, сър — каза Бразил.

— Мини край полицейското управление — каза губернаторът на Джед. — И се обади на секретаря ми. Кажи му, че няма да успея, за каквото там е в програмата ми.

 

 

Времето бе спряло за Пати Пасман, докато седеше в мрака върху металния под на полицейската камионетка. Подът бе студен и лепкав от засъхнала урина. Ръцете й все още бяха стегнати зад гърба, а глезените — един за друг. Крайниците й бяха схванати. Трепереше от студ и си представяше как някой от краката й хваща гангрена и го ампутират, а после тя съди полицията.

Везните на уязвимия химически баланс в организма й най-после бяха постигнали равновесие. Чувстваше се изтощена и някак сломена, но сега мислеше бистро и спокойно. Съвсем точно знаеше какво прави Роуд в момента. Никой нямаше право да я затвори в ареста, докато не е попълнен рапорт с поне една причина да бъде арестувана. Сега кучият син се опитваше да измисли всички възможни обвинения и сигурно за всяко обвинение попълва отделен рапорт, защото колкото повече време се бави, толкова повече щяха да я държат, завряна в тази камионетка като пуйка в хладилник.

Пасман започна да се извива и влачи по пода, докато открие място, където да може да се облегне. Променяше позата си на всеки няколко минути, за да облекчи поне малко болката от белезниците и схващането в раменете.

— Моля ви, побързайте! — извика тя в тъмнината, а от очите й рукнаха сълзи. — Толкова ми е студено. Боли ме! Моля ви! Защо се държите толкова гадно! — Жената избухна в ридания, които никой не чу и които не биха развълнували никого дори и в претъпкано помещение.

Никой не се интересуваше от нея. Никой никога не се бе интересувал от нея.

Първата грешка в живота на Пати Пасман бе, че се бе родила момиче в семейство, в което вече имаше шест момичета. Родителите й бяха невероятно разочаровани, че и последният им опит да се сдобият с момче се бе оказал напразен. Пасман бе прекарала детството си в напразни опити да компенсира това разочарование.

Тя биеше сестрите си, наричаше ги грозни, тъпи и плоскогърди. Чупеше играчките, изтръгваше ръцете и краката на куклите, рисуваше неприлични рисунки, пърдеше, оригваше се, плюеше, не пускаше водата в тоалетната, държеше се безчувствено, тъпчеше се с бонбони, прибираше си двайсет и петте цента, които й даваха за дарение на неделната служба в църквата, избухваше, дразнеше кучето, играеше си на войници или на чичо доктор с другите момичета от квартала и отказваше да свири на пиано. Правеше всичко възможно, за да се държи като момче.

С годините поведението й започна да се смекчава, само за да открие, че толкова дълго се е отричала от пола си, че е прекалено изостанала от другите жени в женските качества и умения и че никога няма да ги настигне и няма да успее да се нареди дори на опашката. Не бе годна за нищо и никой не й обръщаше внимание, освен Моузес Фароу, който я покани на състезанието по борба, защото, както й обясни, докато вървяха към спортната зала онази вечер, той се възбуждал от дебели жени с малки зъби.

След мача двамата ядоха лазаня, чеснови хлебчета, салата и сиренена торта в „При Джо“. Докато се прибираха в спортния му шевъл, модел 69-та с 425 конски сили, Мозес я спря на едно място над града.

Всичко, което Пасман знаеше за целувките до този момент, бе научила от филмите. Тя не бе подготвена за големия дебел език с мирис на чесън, който се пъхна в устата й. Бе шокирана, когато Моузес пъхна ръце в деколтето на шифонената й блуза, търсейки заветната земя. В тази ужасна нощ той наруши и десетте Божи заповеди, направи с нея каквото пожела, избута нагоре и измачка розовата й сатенена пола и всичко това само защото тя не се бе родила момче.

Пати Пасман трепереше от студ и нерви, когато камионетката се раздвижи и потегли напред. При всеки завой тя се изтърколваше настрани като дърво, носещо се по течението из река. Стори й се, че пътуват цяла вечност. Най-после камионетката спря.

— Сади порт едно, отворете! — съобщи мъжки глас.

Пасман чу как желязната врата се надига бавно, със стържене. Камионетката потегли и след малко пак спря. Вратата се затвори със същото стържене. Отвориха задната врата на камионетката и Пати видя отвън един полицай, който дъвчеше дъвка.

Той имаше доста неугледен вид, коремът му висеше над униформения колан като превтасало тесто за пица, изскочило от тавата. Едното му око бе лешниково, а другото — кафяво, посивялата му коса бе зализана назад, а от ушите и ноздрите му стърчаха косъмчета като четки за рисуване. Шофьорите на камионетки бяха последната дупка на кавала сред полицаите, мързеливи безгръбначни същества, които Пасман бе започнала да презира.

— Айде, слиъй! — каза й той. — Измъквай се.

Пасман примигна от полулегналата си поза на пода и каза:

— Не мога.

Той цъкна с език.

— Няма да помръдна, докато не освободите поне глезените ми — заяви решително тя.

Роклята й се бе вдигнала доста високо по дебелите бедра, но тя не можеше да я издърпа надолу. Полицаят я зяпаше. Пати Пасман осъзнаваше, че ако пак избухне, само ще им даде повод да я държат по-дълго окована.

— Моля ви, откопчайте глезените ми, за да мога да сляза — повтори тя.

— Каза ли моля достатъчно любезно?

Досега си мислеше, че разпознава гласа, сега бе сигурна.

— Ти си 452-и — каза му.

— Явно съм известен. Сега ще ти махна държача от краката, но само да си посегнала да направиш нещо, ще си стоиш вързана до утре.

Тя не знаеше името му, но със сигурност позна гласа му. По радиостанцията чуваше стотици гласове на хора, които не познаваше по физиономия. 452 и откачи пластмасовия държан от глезените й и тя усети как чувствителността в краката й се възвръща под формата на хиляди иглички. Примъкна се до вратата на камионетката, от което полата й се вдигна още по-нависоко, почти до кръста. 452-и я зяпна, мляскайки с дъвката си. Пасман протегна крака и успя да стъпи на земята до камионетката.

452 и натисна някакво копче и вратата към ареста се отвори. По пътя към килията спря пред сейфа за пистолети, отключи го с един ключ, който висеше на ключодържателя му, и остави там пистолета си. Извади друг ключ, съвсем миниатюрен, и отключи белезниците от ръцете й.

— 452-и — изимитира гласа му Пасман. — Казвай, 452-и. Аз съм 10–7 на Парк 2600. Десет-4, 452-и. Това значи отбиване в „Робин Ин“ за обяд. Ъ… 10-4…

— Ти! — 452-и бе шокиран и дълбоко засегнат. — Това си ти! Кучката от централата!

— А ти си тъпанарят, който все се крие да играе идиотски електронни игри — Тетрис Плюс, Кю Бърт, Пак Ман, Богъл! — обвини го Пасман.

— Какво, какво? — заекна 452 и.

Пасман не го оставяше.

— Всички знаят — продължи тя, докато заместник-шериф Рефлодж пое рапортите за арест от 452-и и започна да претърсва Пасман.

— Май нещата са се обърнали срещу теб, момиче — каза Рефлодж. — Сигурно са се отнасяли много лошо с теб вкъщи, за да се държиш сега така.

Пасман не го слушаше.

— Всички диспечери ти се смеят! — продължи атаката си тя. — Мислиш се за голям умник, ама никой не ти се връзва.

— Хайде, успокой се — каза заместник-шерифът, докато вадеше осем монети от по четвърт долар от джобовете на полата й.

Той притисна пръстите на Пасман към тампон с мастило, за да снеме отпечатъците й върху специалното картонче. Направи й полицейските снимки в профил и анфас. Попита я за пълното й име и дали използва някакви прякори или други имена. След това я заключи в килията. Тя не бе много по-голяма от шкафче за багаж на гарата. Една твърда пейка за сядане, малък квадратен прозорец на вратата. За обяд й дадоха рибни хапки, сирене и черешово желе.

 

 

Кабинетът на мировия съдия се намираше на първия етаж на управлението, след гишето за информация и съвсем близо до ареста.

Още нямаше четири часът следобед. Винс Титъл не се чувстваше доволен нито от работата, нито от живота си. Не бе трудно да обърне поглед назад и да види къде бе сбъркал пътя. Беше се поддал на изкушението. Бе продал душата си за служба в кабинет, който бе не много по-голям от гише за продажба на билети.

Титъл невинаги бе намирал живота си толкова ужасен. Допреди четири години се бе радвал на добра кариера като фотограф в моргата. Гордееше се с умението си да прави идеално оразмерени снимки. Боравеше като магьосник с осветлението и скоростта на обектива. Произведенията на изкуството му стигаха до съда. Там ги разглеждаха прокурори, адвокати, съдии и съдебни заседатели.

Главният съдебен лекар го обожаваше. Също заместниците и техниците от лабораторията. Обвиняемите го мразеха. Титъл изпитваше страстно желание справедливостта да побеждава и точно тази жажда за справедливост го бе довела до сегашното положение. Пътят към ада бе започнал, когато Титъл стана член на Мъжкия бартерен клуб, който обединяваше стотици хора с умения, таланти и способности, които Титъл невинаги притежаваше. Той правеше семейни снимки, снимки за коледни картички, календари, запечатваше на лента абитуриентски и абсолвентски балове и разменяше уменията си за виртуални пари минус десетте процента комисионна за клуба.

От този момент нататък Титъл почти спря да пазарува по обичайния начин. Можеше да отиде да снима някоя сватба, от която да изкара хиляда виртуални долара, които, от своя страна, виртуално да изхарчи за поправка на покрива си. Титъл бе пристрастен към фотоапарата си. Започна да прави толкова много снимки, че скоро стана виртуален богаташ и точно така се запозна със съдията Никълъс Ендо, който в момента бе във война със съпругата си и бе на път да загуби.

Съдията Ендо смяташе, че госпожа Ендо има връзка със зъболекаря си, Бул Ърхарт, и искаше да докаже прелюбодейството. Титъл никога нямаше да забрави какво му бе казал съдията Ендо една вечер, докато пиеха бърбън в клуба.

— Винс, ти имаш виртуално всичко, което човек би желал — каза съдията и плати пет виртуални долара за питието, което си бе съвсем истинско. — Но има едно нещо в този клуб, което не можеш да си купиш, и се обзалагам, че много добре знам какво е то.

— Какво? — попита Титъл.

— Ти си влюбен в съдебната зала. Обичаш закона — продължи съдията. — Но да снимаш трупове е отегчително. Не може да не е. Сигурно винаги е било, Винс.

Титъл бавно разбърка леда в бърбъна си. Истината го нарани дълбоко.

— Хайде, хайде. — Съдията се наведе над масата и каза с тон, който напомни на Титъл на „пис-пис, котенце“: — В края на краищата, Винс, какво предизвикателство може да е да заснемеш черен дроб върху везна, мозък на дъска за дисекция или черва, урина, жлъчен сок, белег от ухапване, рана от забита брадвичка в нечий тил?

— Прав си — смути се Титъл и направи знак на сервитьорката. — Още по едно за моя сметка.

— Какво да е този път, захарче? — попита сервитьорката.

— Същото. Имате ли „Букърс“?

— Не ми се вярва. Но доколкото знам, мистър Мак го зарежда в своя ресторант. Там има по-добър бар.

— Значи ще отидем там — отсече съдията Ендо. — Най-добрия бърбън. Разтърсва те до пръстите на краката. Винс, може следващия път, като има премиера на нов филм, ти да снимаш мистър Мак с някоя звезда, а? В ресторанта му е пълно със знаменитости. Вземаш му двеста виртуални долара за снимките и после си купуваш „Букърс“ с тях.

— Добре — съгласи се Титъл.

Разговорът им се проточи в този дух още доста време, преди съдията да мине по същество.

— Мисля, че от теб ще излезе чудесен мирови съдия, Винс — заяви той, като изпускаше дима от контрабандно внесената си кубинска пура. — Винаги съм го смятал. — Направи кръгче от дим.

— Това би било голяма чест — каза Титъл. — Бих се радвал да имам възможност да наказвам лошите. Винаги съм искал.

— Какво ще кажеш тогава за една сделка?

— Винаги съм готов за добра сделка.

Съдия Ендо обясни, че иска снимки, неоспоримо изобличаващи госпожа Ендо в изневяра. Не го интересуваше дали със зъболекаря или с някого друг. Не го интересуваше как ще се справи Титъл. Съдията Ендо просто държеше да запази къщата си, колата, кучето и искаше порасналите му деца да застанат на негова страна.

— Няма да е лесно — каза съдията, стиснал мускулите на челюстта си. — Знам, че вече съм опитал всичко, което може да се измисли. Но ако се справиш, ще се погрижа за теб.

На следващия ден Титъл отиде на работа, както обикновено. Скоро откри, че госпожа Ендо действа толкова просто, че действията й са невероятно сложни за проследяване. Бул Ърхарт имаше четирийсет и три кабинета в окръг Ричмънд и още двайсет и два в Норфолк, Питърсбърг, Шарлътсвил, Фредериксбърг и Бристъл, Тенеси.

Два пъти седмично госпожа Ендо си записваше час за преглед за късния следобед в различен кабинет и под различно име. Когато обиколеше всичките, започваше пак от първия. Променяше акцента си, цвета на косата, прическата, експериментираше с грим, очила и различни по стил дизайнерски дрехи.

Седмици наред Титъл не постигна нищо. Двойката прелюбодейци действаше прекалено внимателно и хитро. Точно когато Титъл се канеше да се откаже, откри една врана, която се бе блъснала в прозореца на кухнята му, без да забележи стъклото, и бе умряла от сблъсъка. Всъщност Титъл само можеше да предполага, че се е случило по този начин. Но това му подсказа една идея. Той прибра мъртвата птица във фризера и боядиса фотоапарата и триножника си в жълто.

Късно следващия следобед Титъл проследи госпожа Ендо до зъболекарски кабинет номер седемнайсет на „Стейпълс Мил Роуд“, близо до „Ъкропс“, и се настани с триножника си близо до паркинга, преструвайки се на землемер. Беше пет и половина. Единственият кабинет, в който светеше, бе този в ъгъла, но прозорците му бяха покрити с щори. Титъл остави госпожа Ендо и д-р Ърхарт да понапреднат с това, което правеха, и насочи двестамилиметровия обектив към прозореца на кабинета.

Извади замръзналата врана от джоба на сакото си и я запрати в прозореца, където тя се удари с ужасяващ трясък в стъклото. Щорите внезапно се вдигнаха. Голият зъболекар застана на прозореца и се огледа във всички посоки. Накрая забеляза бедната птица на земята. Голата госпожа Ендо притисна ръка към устата си и поклати глава от жалост към птицата.

Двамата не обърнаха никакво внимание на землемера, който се отдалечаваше с яркожълтите си инструменти. Разводът приключи изключително благоприятно за съдията Ендо. В замяна той уреди назначаването на Титъл, както бе бартерното им споразумение.

Усещането за вина у мировия съдия Титъл се засилваше с всяка изминала година. Ставаше все по-потиснат и изплашен, когато съдията Ендо го навестяваше от време на време да му напомни за услугата и за това, че тайната на размяната трябва да си отиде с тях в гроба. Мирови съдия Титъл не бе казал никому за сделката, която бе превърнала мечтата му в реалност.

Той призна греха си само пред Господ и се закле да изкупи вината си. Титъл спря да прави снимки. Напусна бартерния клуб. Съобщи за заниманията на членовете му на Комисията, следяща нелицензираната продажба на алкохол. Издаде съседа си, който се бе включил към кабелната телевизия, без да е платил. Разобличи жената, която се опитваше да пробута купони с изтекъл срок в супермаркета. Винаги си признаваше, когато бе допуснал грешка. Държеше се смирено и работеше упорито.

Мирови съдия Титъл стана известен с нулевата си поносимост към престъпниците, глупаците, закоравелите малолетни престъпници и тъпите ченгета. Възхищаваха му се, че винаги защитава справедливостта и истината и че никога не бе осъдил несправедливо обвинен човек. Това бе и добре, и зле за полицай Отис Роуд, който не бе извършвал арест от двайсет години. Когато Роуд прелистваше Наказателния кодекс на Вирджиния, търсейки какви обвинения да повдигне срещу Пати Пасман, беше убеден, че мирови съдия Титъл ще постанови присъда от доживотен затвор без право на телевизия, помилване или някакви други облекчения.

Титъл тъкмо си наливаше нова чаша кафе от кафемашината, когато полицай Роуд застана до прозореца му.

— Трябва да обсъдим с вас една бърза присъда — каза Роуд.

— Какво ви кара да мислите, че мога да ви обърна внимание точно в този момент?

— Ами не ми изглеждате зает, затова.

— Всъщност съм — каза Титъл през малкия отвор в бронираното стъкло. — Би трябвало да те накарам да поседиш ей там час-два, но вече се канех да си тръгвам. Така че да приключваме по-бързо.

Титъл бутна металното чекмедже, с което се подаваха документите. Роуд постави тестето с формуляри за арестуване. Титъл ги издърпа и започна да ги преглежда. Мълча няколко минути, докато Роуд го гледаше през стъклото.

— Полицай? — най-после заговори Титъл. — Някога да сте чували за натрупване на обвинения?

— Разбира се — каза Роуд, който реши, че това е нещо като квотите и прие, че съдията му прави комплимент.

— Употреба на полицейската радиостанция по време на извършване на престъплението — започна да изрежда обвиненията Титъл. — Възпрепятстване на правосъдието. Обектът съзнателно възпрепятства полицая от изпълнение на задълженията му.

Титъл продължи със следващото обвинение:

— Употреба на обидни изрази.

— Трябваше да я чуете — възмутено се обади Роуд.

— Неприлично поведение на обществени места. Съпротива или възпрепятстване при изпълнение на правна процедура. — Титъл надникна над очилата си. — Престъпление срещу личността?

— Тя ме сграбчи. — Лицето на Роуд почервеня.

— Облада ли ви анално?

— Не, сър.

— А през устата?

— Не, но какви ги говореше!

— Това обвинение не се отнася за нещо казано, полицай. Какво следва — зверщина?

— Да! Тя се държеше като звяр! Ужасна беше!

— Полицаи Роуд — каза Титъл непреклонно, — това обвинение се отнася за човек, който прави секс с животни. Което надали е възможно обвинение в случая. — Той хвърли този рапорт за арест в кошчето за унищожаване на документи. — Да видим. — Продължи: — Поддържане, местопребиваване или посещение на неблагопристойно място.

— Тя не ме пускаше — поясни Роуд.

— Това се отнася за място като сграда, а не за част от тялото — изрече бавно и поучително Титъл, като хвърли и този рапорт в кошчето. — Влизане в чужда собственост с цел повреждане или унищожаване.

— Точно така. Тя докосна моя собственост, сър.

— Каква собственост, полицай Роуд?

— Ами срамните ми части, сър. Опита се да ги осакати.

И този рапорт отиде в кошчето при останалите.

— Навлизане в забранена територия след изрична забрана — продължи да чете Титъл.

— Казах й да спре.

— Тежко сексуално насилие. Как пък се стигна до това?

— Ами все в срамните части се целеше — напомни му Роуд.

— Това обвинение означава опит за изнасилване.

— Какво щяхте да правите на мое място?

— Сексуален тормоз, изнасилване — това отпада като причина за арест. — Титъл започваше да се ядосва. — А, ето още. Тук имаме заплахи към губернатора и семейството му.

— Тя каза: „Ще намеря губернатора, жена му, децата или роднините. И тогава ще съжаляваш!“

Роуд извърна поглед. Сега вече не се чувстваше сигурен в това обвинение. Всичко вече му изглеждаше неясно и объркано. Титъл смачка рапорта на топка и го захвърли на пода.

— Устни заплахи. Телесни повреди, причинени от арестувания. Нападение и побой. Телесни повреди, нанесени с особена жестокост. Тежки телесни повреди.

Титъл мачкаше всеки лист и го хвърляше в кошчето.

— Стрелба, наръгване с нож с цел осакатяване и убийство. Неизпълнение на заповеди, целящи опазването на мира. Държавна измяна. Държавна измяна?

— Арестуваният се опълчва срещу прилагането на законите от представител на изпълнителната власт — цитира Роуд. — Като нападна мен, тя поде война срещу държавата.

— Вие имате нужда от психотерапевт.

— Нали съм гражданин на тази държава? — настоя Роуд.

— Защо стана така, че тази жена ви е сграбчила за гениталиите, полицай Роуд? — Титъл никога не бе виждал през живота си такъв идиот. — Да не би да се с появила изневиделица? Беше ли провокирана? Да не е изоставената ви любовница?

— Тя се опита да ме спре да не я глобявам за неправилно паркиране — обясни Роуд.

— Нещо не разбирам.

— Ами глобявал съм я вече няколко пъти.

 

 

Бразил предвидливо помоли губернатор Фьоер да ги остави на една пресечка от участъка, за да избегнат сцена, която би била трудна за обяснение, ако не и невъзможна.

— Ще трябва да те отведа в болницата на медицинския колеж — каза Бразил на Уийд, докато вървяха по тротоара. — После ще се обадим на майка ти да дойде да те вземе. Сигурно не искаш да останеш в ареста цяла нощ.

— Искам — каза Уийд.

Бразил забеляза, че Уийд е много разтревожен и постоянно се оглежда, сякаш се страхува, че някой го следи.

— Изобщо не мога да те разбера — продължи Бразил. — И знаеш ли защо? — Отвори двойната стъклена врата откъм паркинга до управлението. — Защото не ми казваш всичко, Уийд. Премълчаваш разни неща.

Уийд не каза нищо. Бразил взе една полицейска кола и се обади на диспечерите накъде тръгва. Двамата с Уийд седнаха в чакалнята на спешното отделение на медицинския колеж, където не можеха да се погрижат за Уийд, ако не присъства поне един от родителите му. Майка му не отговаряше на телефона вкъщи и не бе на работа. Баща му косеше трева някъде и също не отговори на обаждането на Бразил. На всичко отгоре радиостанцията на Бразил нямаше обхват в болницата. Той се чувстваше откъснат от света, сърдит, безпомощен и нещастен.

Накрая се наложи Бразил да уреди съдебно разрешение на Уийд да му бъде оказана лекарска помощ, което щеше да разреши проблема, ако в този момент не бяха докарали пострадалите от катастрофа с някакъв училищен автобус. В спешното отделение не се намери никой, който да обърне внимание на Уийд преди единайсет вечерта, когато една сестра почисти раната и сложи върху нея анкерпласт.

— Нищо не разбирам — каза пак Бразил, докато пътуваха обратно към управлението. — Сигурен ли си, че имаш майка?

Този въпрос нарани Уийд. Бразил го усети.

— Тя почти не вдига телефона, особено когато спи, а тя най-често спи денем.

— А иначе защо не вдига телефона?

— Защото татко все й се обажда. Говори й разни гадости. Не знам защо го прави, а пък сме длъжни да му дадем номера си, дори и ако го сменим, защото понякога ходя при него.

Спряха на паркинга зад сградата и Бразил поведе Уийд към полицейското управление. Минаха покрай гишето за информация. Уийд сякаш не се интересуваше къде го водят, но настроението му ставаше все по-лошо.

— Ти знаеш нещо — каза му Бразил. — Знаеш нещо много важно. Толкова важно, че си се изплашил, ужасно си се изплашил.

— Не съм се изплашил от нищо.

— Всички се плашим от нещо — успокои го Бразил.

Край тях минаваха затворници с белезници, водеха ги към килиите, а те мърмореха, залитаха, дърпаха се, някои бяха със слънчеви очила и елегантни дрехи, мнозина бяха друсани или пияни. Въздухът миришеше на потни тела, алкохол и марихуана. Бразил зави надясно по коридора и мина през още една двойна врата. После отвори някаква врата, водеща в малка стая с бюра, вградени в стените, и грозни зелени тапицирани пейки, целите на петна.

Бразил отиде до телефона и набра номера на пейджъра, който търсеше. На масата имаше старо радио и Бразил го включи на 98.1. Седна върху бюрото и погледна Уийд.

— Кажи ми.

— Нямам какво да казвам. — Уийд седна на една пейка.

— Защо реши да изрисуваш статуята?

— Така ми хрумна.

— Някой накара ли те да го направиш? Някой от Щуките?

— Не знам за никакви Щуки.

— Глупости! — каза Бразил. — А откъде се е взел номерът, татуиран на пръста ти?

По радиостанцията съобщаваха за убийство при банкомат и отначало новината и името на жертвата не достигнаха до съзнанието на Бразил заради умората и отчаянието.

— … потвърдена самоличността на седемдесет и една годишната жена от Чърч Хил, Руби Синк…

— Чакай! — Бразил усили звука.

— … Изтеглила пари от банкомата, ограбена и застреляна в собствената й кола. Бандата, известна като Щуките, е поела отговорност за убийството. Това е същата банда, която пое отговорност за вандализма върху статуята на Джеферсън Дейвис в Холивудското гробище…

Бразил не можеше да си намери място. Закрачи гневно, със стиснати юмруци. Беше объркан, не можеше да повярва, отново и отново си представяше Руби Синк и кога му се бе обадила за последно.

— Не! — извика той. — Не!

Удари с юмрук по стената и ритна кошчето за боклук. То се търкулна по пода и от него се изсипаха хартии, кутии от пържено пиле и опаковки от сандвичи.

— Как може някой да направи това на една беззащитна жена!

Последният им разговор отекваше в съзнанието му. Чуваше гласа й. Той я бе използвал, за да накара Уест да ревнува. Бразил стисна юмруци толкова силно, че ноктите му се забиха в дланите. Сграбчи Уийд за раменете.

— Ти ги познаваш! Сигурен съм! — каза, побеснял, той. — Те са убили някого, Уийд! Една жена, която познавах. Човешко същество с име и семейство и сега хората, които са я обичали, трябва да изживеят същото, което ти си изпитал при загубата на Туистър!

Уийд го гледаше, шокиран.

— Такива чудовища ли искаш да защитиш?

Бразил пусна Уийд и пак закрачи из стаята. Опита се да се овладее. Целият се бе разтреперил, а сърцето му биеше толкова силно, че го усещаше във врата си.

— Опитах да ви го кажа по компютъра — тъжно промълви Уийд.

— Да ни кажеш какво? Какво?

— Картата с рибките.

Бразил още не разбираше.

— По Интернет. Карта с щуки по нея — обясни Уийд.

— Щуки като рибки ли? — започна да се осъзнава Бразил.

— Ъ-хъ. Освен това направих фигура от папиемаше за часа по рисуване Опитвах се да кажа на някого къде се намират.

— Чакай малко. — Бразил си издърпа един стол и седна. Рибките на картата — това са местата, където Щуките имат клубове?

Уийд кимна:

— Зад мотел „Саутсайд“. Зад една голяма гора.

— Ходил ли си там?

— Не исках. Кълна се. Но Смоук ме накара насила и даже ме удари. — Уийд не смееше да вдигне поглед.

— Кой е Смоук?

— Той влезе в гаража и взе всичкото оръжие. Накара ме да ида с него и да му държа калъфките. Сигурно ще ме затворят заради това и всичко друго, но вече ми е все едно, защото ако изляза оттук, полицай Бразил, Смоук ще ме убие. Знам го. Той и сега ме търси. Затова ви казах да ме затворите.

— Знаеш ли истинското име на Смоук?

— Не, просто Смоук. Никога не съм чувал друго име.

— От вашето училище ли е?

— Ъ-хъ.

— И не знаеш името му?

— Той е последна година, а аз не познавам никакви единайсетокласници, освен тези от часовете по рисуване, а Смоук не ги посещава. Нито пък е в оркестъра.

— Много ли проблеми си има в училище?

— Дори не бях го забелязал, преди той да ме потърси. Един ден дойде при мен в стаята за репетиции на оркестъра. Попита искам ли да ме кара с неговата кола на училище сутрин. Нещо ми подсказваше да не му противореча. А в следващия момент вече говореше за оръжие, за Щуките и че никой в училище не заслужава да бъде Щука, освен тези, които той избира. Каза, че имал да прави много важни неща.

— Каза ли ти какви са тези важни неща?

— Постоянно повтаряше, че всички ще научат за него. Че ще стане по-известен от Туистър. В училищната витрина с наградите още има снимки на брат ми, сигурно така е разбрал за него.

— Мисли, Уийд! — Бразил опря длани върху раменете му. — Какво планираше Смоук, което да го направи известен? Може би нещо лошо?

— Мисля, че иска да застреля много хора.