Патриша Корнуел
Южен кръст (19)

19.

Хамър бе изключително чувствителна по отношение на расовите проблеми и бе изучила подробно всичко, свързано с Ричмънд. Знаеше, че не много отдавна чернокожите не са били допускани в определени клубове, нито пък да живеят в някои квартали. Не са можели да използват игрищата за голф, тенискортовете и обществените басейни. Нещата се променяха бавно и в много отношения — съвсем измамно.

Клубовете започнаха да приемат молби за кандидатстване от чернокожи и в някои случаи от жени, но друг въпрос бе колко време трябваше да измине, преди тези молби да бъдат одобрени. Чернокожите можеха да избират квартала, където да живеят, но можеше само да се предполага как се справят с отношението на съседите си. Когато първият чернокож губернатор на Вирджиния се бе опитал да се премести в един от скъпите квартали, желанието му просто бе пренебрегнато. Когато на Монумент авеню бе издигната статуя на Артър Аш^[1], това едва не предизвика нова война.

Хамър се чувстваше притеснена и загрижена, докато двамата с административния й секретар Флинг пътуваха към Холивудското гробище, за да проверят щетите и да преценят дали описанията на извършеното са преувеличени. Не бяха. Хамър спря край „Дейвис Съркъл“, откъдето боядисаната бронзова статуя се виждаше добре на фона на магнолиите и вечнозелените дървета. Мраморната основа бе оградена от знаменца на Конфедерацията и от жълта полицейска лента.

— Изглежда, сякаш дриблира с топката и няма намерение да я отстъпи на никого — отбеляза Флинг. — Но има доста надут и горделив вид.

— Такъв е бил — каза Хамър.

Тя потисна изблика си на смях, колкото и да й бе трудно да го направи. Статуята на Дейвис по традиция бе описвана като излъчваща усещане за надменност и гордост. Той бе облечен в типичните дрехи на джентълмен от Юга и по невероятен начин неизвестният художник бе превърнал дългото палто в провиснала тениска и широки гащета до коленете. Панталоните на Дейвис бяха станали мускулести крака, обути в спортни чорапи. Ботите бяха превърнати във високи найкове.

Хамър и Флинг слязоха от краун викторията и почти в същото време се чу приглушеният рев на един черен мерцедес 420Е, който се появи зад тях. Лимузината с тъмни стъкла и кожена тапицерия заобиколи колата на Хамър и спря точно пред нея.

— По дяволите! — възкликна Хамър при вида на Лийла Ърхарт, която взе нещо от предната седалка на мерцедеса и отвори вратата си. — Къде е преводачът?

Въпреки че Ърхарт бе родена в Ричмънд, тя бе прекарала по-голямата част от детството си във Виена, Австрия, където баща й, д-р Хауъл, изтъкнат музикален историк, години наред упорито бе работил над неофициална психологическа биография на нежния и чувствителен Моцарт и неговия страх от тромпети. По-късно семейството се преместило в Югославия, където д-р Хауъл бе изучавал подсъзнателното влияние на музиката върху династията Неманджич. Немският бе първи език на Лийла Ърхарт, следван от сърбохърватски и чак тогава английски. Тя не говореше добре нито един от тях, а използваше някаква странна смесица от трите езика, която би могла да бъде сравнена с буламач.

За момент Ърхарт остана неподвижна, като вкаменена при вида на статуята, с леко отворена от шока уста. Бе облечена в жълти дънки „Ескада“, широка жълта раирана блуза с „Е“ на джоба, черен колан с месингови пеперуди и обувки в тон с колана. Въпреки че Хамър обикновено се обличаше в „Ралф Лорън“ и „Дона Каран“, тя разпознаваше дизайнерските дрехи и се досети, че пеперудите са отпреди няколко сезона. Това я накара да изпита поне малко удовлетворение, макар и недостатъчно.

— Това ще прави бунт! — възкликна Ърхарт, като се приближи към статуята с фотоапарат „Канон“ в ръка. — Нищо като това не е случвало преди това.

— Не бих отишла толкова далеч в твърденията си — отбеляза Хамър. — Не толкова отдавна някой бе изрисувал и статуята на Робърт И. Лий.

— Това различно беше.

— Вярно, не бяха го превърнали в негър баскетболист — съгласи се Флинг. — Не казвам, че не биха опитали, но той е на кон, с меч в ръка, и то насред Монумент авеню, където човек неизбежно би забелязал, ако някой се навърта край статуята. Пък и не виждам как би могло да стане. Не могат да направят и статуята на Артър Аш на Монумент авеню, защото държи ракета, а всички други са на коне. Освен ако не играят поло.

— Искам да знам как правите по въпроса? — обърна се към Хамър Ърхарт, а в същия момент внезапен порив на вятъра размърда дърветата и развя знаменцата край статуята. — И къде са били полицаите ви, когато някой вандал има изява тук като Микеланджело в Сикстинска капела?

— Гробището е частна собственост — напомни й Флинг.

— Ако на моята частна собственост се извърши серийно убийство, това пак ли е… как му викахте? — попита възмутено Ърхарт.

— Не, ако сме сигурни, че става въпрос за сериен убиец — отвърна й Флинг.

— Истината е — намеси се Хамър, — че ние патрулираме край гробището.

— Още по-зле — озъби се Ърхарт. — Със сигурно сте били някъде на другаде снощи.

— Патрулната кола е много претоварена в този район, Лийла. Постоянно постъпват сигнали — обясни й Хамър. — Когато обажданията засягат живи хора, те очевидно имат приоритет.

— Сякаш не знам така! — запази възмутения си тон Ърхарт.

— Понякога е объркващо кое е под наш контрол и кое не — опита се да изясни пълното си объркване Флинг. — И, мисис Ърхарт, това, което исках да подчертая, е, че не трябва да приемате случилото се така надълбоко, защото може да е резултат от напълно случаен избор, продиктуван от отдалечеността на мястото.

— По-лесно е казва така — каза Ърхарт.

Хамър се чувстваше, сякаш говори с извънземни.

— Ами Боби Фийли? — надигна обвинителен глас Ърхарт.

— Работим много усилено в тази насока, Лийла — отвърна Хамър.

— Той играе с номер дванайсет — продължи да упорства тя. — Това трябва значи нещо.

— Разследваме това много сериозно — увери я Хамър, чието лично мнение беше, че обновена, статуята изглежда много по-добре.

— Сигурно има куп подготвени алибита и вие веднага сте го приели за наистина. — Ърхарт не се предаваше.

— Мисля, че снощи не се е чувствал добре и въобще не е излизал — обади се Флинг. — Има свидетели.

Хамър изгледа ядосано Флинг, който току-що бе разкрил поверителна информация, свързана със случая.

— Е, ще обсъдим това на моето събрание. И между другото наложи се да го преместим за седем сутринта, Джуди. — Ърхарт започна да прави снимки на статуята. — В заседателната зала на клуба. Ако не знаеш къде е, ще те попитат на вратата, когато си оставяш палтото.

— Малко е топло за палто — вметна Флинг.

 

 

През последния век предците на Лийла Хауъл Ърхарт бяха полагани за вечен покой във величествени семейни гробници и парцели, увековечавани с обелиски и урни, благословени от кръстове, охранявани от ангели от карарски мрамор или кучета от закалена стомана, а имената им бяха изписвани със сложни метални украси.

Бе всеизвестно, че семейното й дърво включваше съпругата на Джеферсън Дейвис, Варина Хауъл, въпреки че генеалозите засега не бяха успели да проследят кръвната линия на Ърхарт до някой географски район, близо до Мисисипи, където бе родена мисис Дейвис.

Ърхарт се чувстваше травмирана и лично засегната. Приемаше вандализма съвсем лично и не можеше да не сметне, че актът е насочен директно против нея. Следователно считаше за свое право сама да издири чудовището, което го бе извършило, и да се погрижи затворът да остане негов приют до края на живота му. Не й трябваше полицията. Каква ли полза имаше от нея?

Това, което й помагаше най-много, бяха връзките, а Ърхарт имаше по-богата мрежа от връзки, отколкото интернет. Беше омъжена за д-р Картър „Бул“ Ърхарт, зъболекар — милионер и предполагаем потомък на конфедерационния генерал Франклин „Бул“ Пакстън. Бул Ърхарт бе сред дарителите на университета на Вирджиния и бивш негов възпитаник. Бе в почетния управителен съвет. Бе дарил стотици хиляди долари и рядко пропускаше някой баскетболен мач на университетския отбор.

Така че за Лийла Ърхарт не бе никакъв проблем да се обади на главния треньор на паяците — Бо Равал, и да разбере точно къде може да открие Боби Фийли. Казаха й, че той най-вероятно е в спортната зала. Тя зави по „Боутрайт“ и стигна до района на университета. Паркира на частния паркинг, където спираха членовете на баскетболния клуб, когато имаше мачове. Спря мерцедеса под ъгъл, заемайки място за две коли, достатъчно далеч от по-евтините автомобили, които можеха да одраскат вратите й. Тръгна решително по стъпалата към залата.

Фоайето бе празно и й навя спомени за множество спечелени и загубени мачове, които Ърхарт бе изгледала с досада. Накрая бе отказала да придружава мъжа си по баскетболни и футболни мачове. Престана да гледа спорт и по телевизията. Бул можеше сам да си носи бирите и да си прави пуканки в микровълновата печка. Можеше да си щрака с дистанционното колкото си иска, да превключва, да се прави на Бог, да контролира и дори да предизвиква нещата, но на нея не й пукаше.

Тупкането на баскетболната топка зад затворената врата, звучеше самотно и решително. Ърхарт влезе в баскетболната зала и видя как Боби Фийли тренира изпълнение на наказателни удари. Беше висок, както можеше да се очаква, с изваяни мускули, обръсната глава и златна халка на ухото — като всички останали баскетболисти. Кожата му блестеше от пот, сивата му фланелка бе съвсем мокра на гърба, шортите му висяха до коленете и се развяваха, когато се движеше, Фийли не обърна никакво внимание на Ърхарт и отново опита да вкара кош, но топката отскочи от ръба на обръча.

— По дяволите!

— Извинявай — обяви присъствието си Ърхарт.

Фийли бавно задриблира с топката и я погледна.

— Ти ли си Боби Фийли?

Тя пристъпи в рамките на игрището с обувките си с високи токове и месингови пеперуди.

— Това не е добра идея — каза той.

— Моля?

— Обувките ви.

— Кой не им е наред?

— Не са маратонки.

— И твоите не приличат на маратонки.

Той продължи да дриблира, намръщен.

— А какво са?

— Баскетболни кецове — отвърна тя.

— А, падаме си по точните изрази. Добре — каза Фийли, който имаше само шестици по английски. — Но все едно, не може да ходите тук с тези обувки. Трябва или да ги свалите, или да отидете някъде другаде.

Ърхарт изхлузи обувките си и се приближи до него по чорапи.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита Фийли, като дръпна топката настрана с вдигнати високо лакти, сякаш стоеше пред опасен противник.

— Твоят номер дванайсет — каза Ърхарт.

— О, стига с тази история! — възкликна Фийли и пак започна да дриблира. — Какво значи това? Да не мислите, че си нямам друга работа? Че ще тръгна да рисувам в гробищата като някой първокурсник?

Той прокара топката между краката си, отскочи, но пак не улучи коша.

— Това не са обикновени рисунки, каквито правят по гарите и в метрото. Не е „Вик“ или „шмук“, каквито обичат да рисуват.

Фийли спря дрибъла си и изтри потта от челото си, опитвайки да си преведе думите й.

— Сигурно имате предвид „Писъкът“ — предположи той. — Като в картината на Едуърд Мънч. А „шму“ е жаргонен израз за тъпанар. „Шмук“ не е особено прилична дума, макар че незапознатите с иврит обикновено не го разбират.^[2]

— А рисунка със спрей? — попита тя възмутено.

— Какво за него?

— Може ти отишъл и нарисувал екипа си с номер дванайсет върху мой прародител.

— Роднина сте на Джеф Дейвис?

Фийли изтича и стреля. Топката отскочи от таблото зад коша.

— Роднина съм на Уини — заяви Ърхарт.

— Като в Мечо Пух?

— Не, на Варина й викали Уини.

— Да не си е падала по меда?

— Държите вулгарно и грубо, мистър Фийлър.

— Фийли.

— Напълно ме възмущава, че хората от твое поколение не уважават нищо, което станало в минало. Истината е, че не е свършило, даже и да е започнало, преди вие да се родите. Както е очевидно, аз съм тук.

Фийли се намръщи.

— Защо не ме наберете отново, нещо връзката е много лоша.

— Не — отказа тя.

Той пъхна топката под мишница.

— Какво съм ви направил?

— И двамата знаем какво направил.

Той изпрати топката под ъгъл, но тя отново мина под мрежичката на коша.

— Съжалявам, но не съм правил нищо на статуята на мистър Дейвис, макар че, честно казано, крайно време бе някой да го постави на мястото му.

— Как смееш!

Фийли й отвърна с широка усмивка. Продължи да дриблира ту с едната си ръка, ту с другата, докато не улучи крака си.

— Съден за измяна, но така и не осъден. Първият и последен президент на Конфедерацията, ха! — Не успя в още един опит за наказателен удар. — Ако се замисли човек, ще го съжали. Ужасни железопътни линии, никаква флота, никакви фабрики за барут, нито корабостроителници, камо ли оръжия и всичко останало. Конгресмени, които се дърлят като кучета и котки. Лий се предава, без да вземе съгласието на Дейвис. — Фийли хукна след топката си. — Джеф Дейвис се озовава в пълна безизходица и свършва като застрахователен агент в Мемфис.

— Лъжа! — Ърхарт бе вбесена.

— Пълна истина, госпожо.

— Къде бил снощи? — попита тя безцеремонно.

— Точно тук, тренирах. — Изстрел от средата на игрището, който дори не близна коша. — Не съм ходил в гробището и всъщност никога не съм бил там.

Той пак хукна след топката и започна да я върти около средния си пръст.

— Правиш ми неприлични жестове ли? — не разбра Ърхарт.

Топката падна. Фийли опита отново. Подхвърли я зад гърба си и пак не уцели коша.

— По дяволите! — ядоса се той.

— Ти съвсем не даваш уважение — извика Ърхарт разгневено. — И може да си имаш алиби, дълго до небето, но то няма да ти спаси.

— Вижте, мисис Ърхарт. — Фийли пъхна топката под мишницата си. — Нямам нищо общо със статуята. Но със сигурност възнамерявам да отида да я видя.

 

 

Много хора в Ричмънд бяха решили същото. Клей Кичън никога не бе виждал такава дълга колона от коли, които не са дошли на погребение. Никога през двайсетте си години предана служба не бе наблюдавал подобно неуважително поведение.

Хората бяха весели и в приповдигнато настроение. Бяха отворили прозорците на колите си и се радваха на нетипично топлата пролет. Слушаха рокендрол, джаз и рап.

Кичън и Уест си проправяха път с камиона на Кичън и успяха да избегнат задръстването, като влязоха в гробището откъм Лий авеню. Уест погледна през прозореца си и замалко да изгуби полицейската си сдържаност. Едва не се изпусна да каже „ега ти работата“.

— Спрете тук — каза тя на Кичън. — Не искам хората да ме видят, че слизам от камиона ви.

Кичън я разбираше чудесно. Уест бе в цивилни дрехи и макар че не му обясни нищо, той бе прочел достатъчно книжки. Знаеше много добре какво става. Престъпниците често се връщаха на местопрестъплението, особено ако бяха пиромани, ако искаха да се извинят или ако са забравили да си вземат нещо за спомен. Кичън бе разговарял с полицаи, патрулиращи из гробището в по-ненатоварените дни. Бе чувал най-различни истории.

Спомняше си историята за мъжа, който наръгал жена си хиляда пъти и после спал с мъртвото й тяло дни наред, носел й закуска в леглото, гледал телевизия заедно с нея и й разказвал за доброто старо време. Разбира се, това не бе пример за връщане на местопрестъплението, тъй като мъжът изобщо не го е напускал, уточняваше Кичън. Знаеше със сигурност, че преди няколко години на Север една жена накълцала мъжа си с банциг и няколко дни по-късно се върнала, за да изгори парчетата в задния двор. Един съсед проявил оправдана подозрителност.

 

 

Тълпата напираше все по-близо до статуята и заплашваше всеки момент да се пъхне под ограждащата полицейска лента или дори да я разкъса. Ситуацията бе взривоопасна заради стотиците хора, желаещи да видят отблизо статуята. Много от тях бяха пили и вероятно продължаваха да пият.

— Три — обади се на повикването диспечерката Пати Пасман. — Десет-осемнайсет ли съобщавате?

Уест се опита да овладее раздразнителността си. От всички страни я бутаха. Освен това Пасман винаги питаше повторно за съобщеното от Уест, а сега има наглостта да се интересува дали ситуацията е спешна. Не, може да ми обърнеш внимание, когато намериш време — едва не й се сопна Уест. — Тъкмо дотогава ще са ме прегазили.

— Три, 10–10. В момента.

— Три, какво е точното ти 10-20?

— Точно до статуята съм — процеди Уест.

— Хей! Кое е това гадже с радиостанцията? — извика някакъв мъж.

— Тук си имаме и ченгета под прикритие!

— ФБР!

— ЦРУ!

— Ехооо!

— Искаш ли да ми вземеш отпечатъците, сладурче?

Мирисът на алкохол се усещаше все по-силно, телата се притискаха и ухилени лица се пулеха срещу Уест. Вече едва можеше да диша. Бутаха я, блъскаха я, смееха се от всички страни. Уест пак включи радиостанцията си и изведнъж забеляза малката синя рибка, нарисувана върху основата на статуята, точно под лявата маратонка на Джеферсън Дейвис. Някакво момче се промъкна зад полицайката и се престори, че посяга към пистолета й. Уест го вдигна във въздуха за колана и го подхвърли леко встрани като малка торба боклук. То се разсмя и избяга.

— Три, 10-18! — извика Уест, докато се взираше в рибката, а мислите й препускаха трескаво.

— До всички полицаи в района на Холивудското гробище, полицай се нуждае от подкрепа — съобщи спокойно Пасман.

— Отстъпете назад! — извика Уест на тълпата. — Отстъпете назад веднага!

Тя се допираше до полицейската лента, а подивялата тълпа продължаваше да напира напред.

Уест извади сълзотворен спрей и го размаха. Хората наоколо спряха, за да преценят обстановката.

— Какво ви е прихванало, по дяволите? — извика Уест. — Веднага отстъпете!

Тълпата се отдръпна леко, на лицата се изписа колебание, но юмруците оставаха свити, потта се стичаше по телата, а въздухът пулсираше от нажеженото насилие, готово да избухне.

— Някой ще ми обясни ли какво се опитвате да направите? — извика Уест отново.

Някакъв младеж с тениска „Томи Хилфигър“ и шапка с козирка, широк, провиснал панталон с един навит и един спуснат крачол заговори от името на тълпата.

— Никой не ни иска тук — обясни той. — Може и от вас да зависи, кой знае! После един ден се случва нещо такова и вие почвате да биете.

— Няма да има никакво биене — решително му отвърна Уест. — Как се казваш?

— Джеръм.

— Тези хора тук май те слушат, Джеръм.

— Не познавам никого, но май е така.

— Искам да ми помогнеш да ги накараме да се успокоят — каза Уест.

— Добре.

Джеръм се завъртя и погледна тълпата.

— СПРЕТЕ! — извика той. — ВСИЧКИ ВЕДНАГА СЕ ДРЪПНЕТЕ НАЗАД И ОСТАВЕТЕ МАЛКО МЯСТО ЗА ТАЗИ ДАМА!

Всички го послушаха.

— Сега слушайте! — Джеръм бързо навлезе в новата си роля. — Работата е, че искате да видите какво е тук, нали?

— Давай! — викна една жена.

— Мислите ли, че ни искат тук?

— Не, мамка му! — отвърнаха му в хор.

— Мислите ли, че някой иска да идваме тук?

— Неее! — отвърна тълпата.

— Мислите-да-идете-до Холивуд-там-никой-няма-да-ни-пусне-в шибаното-гробище-с тревата… — започна да нарежда в рап ритъм Джеръм.

— Никога!

— Памет-никът-като-памет-ник-ми-казват-колко-пъти-трябва-да-отида-да го-видя-да го-пипна-да-го шитна-щото-всичко-се-продава-квото-и да-правиме-момчетата-ще-идат-в-Холивуд.

— И-МАЦКИТЕ-ВЪВ-ХОЛИВУД!

— Мацките-и-пичове-всички-в Холивуд — поправи се Джеръм.

— Никъв-шанс-във-Холивуд — отвърна с рап тълпата.

— Благодаря, Джеръм — каза Уест.

— Никъв-шанс-във-Холивуд! — Тълпата вече нямаше спиране.

— Джеръм, достатъчно!

— Кажете го пак, братя! — Джеръм се въртеше и танцуваше, като размахваше ръце.

— НИКЪВ-ШАНС-ВЪВ-ХОЛИВУД!

— НИКЪВ-ШАНС-ВЪВ-ХОЛИВУД!

В далечината отекнаха сирени на полицейски коли.