Патриша Корнуел
Южен кръст (21)

21.

Смадж качи преносимата кучешка колибка отзад в своя напълно натоварен за лов на ракуни додж „РАМ“.

— Качвай се, Трийбъстър! — заповяда той на кучето си.

Петнистата мъжка хрътка нетърпеливо скочи в камиона и влезе в колибката си. Трийбъстър бе специално обучаван за ловно куче и вършеше нещо само когато стопанинът му тръгнеше на лов. През останалото време само ядеше. Трийбъстър бе шампион от състезанието за ловни кучета. Лаеше пронизително и силно — имаше идеален глас като за ловно куче, освен ако човек не ходеше на лов в планините, където се изискваше малко по-висок тембър.

Смадж се гордееше с Трийбъстър и го хранеше с гранулирана храна „Секстън“, която поръчваше чак от Кентъки. Трийбъстър имаше малки лапи като на котка, силни мускулести крака, ушите му стигаха до върха на носа, имаше добра захапка и размахваше опашката си като сабя. Не такова куче Смадж бе препоръчал на Буба да си купи чрез обявите в списание „Американски ловец“.

Буба бе сигурен, че е направил страхотна сделка с Хафшелф. Кучето вече бе обучено от треньор и бе печелило челни места на много състезания. Буба купи хрътката за три хиляди долара, без дори да я е виждал, без да знае, че е тренирана да преследва койоти, елени, мечки и диви котки. Но особено добра бе в надушването на броненосци или в откриването на опосуми.

Буба паркира черокито си на алеята пред къщата на Смадж. Свали преносимата кучешка колиба и я натовари в камиона на Смадж. Хафшелф спря да лае и започна бясно да размахва опашка.

— В колибата! — нареди той на кучето си.

Буба метна гумените си ботуши, прожектора, каската с лампа, ръкавиците и промазаното яке, преносимия телефон, компаса и автоматичния нож. Остави раницата си на пода пред седалката. Беше пълна с най-различни неща, включително сандвичи със сирене, набор за първа помощ, колт анаконда и разни дреболии.

— Май си се приготвил като за снежна буря — отбеляза Смадж, докато изкарваше камиона от алеята.

— Никога не се знае какво може да стане с температурите по това време на годината — отвърна му Буба.

— Доста е топло. Буба. Не знам дали има смисъл да ходим при мочурищата, там сигурно е пълно със змии.

Буба се престори, че не му пука, но всъщност целият настръхна.

— Можем да го обсъдим в „При Лорейн“.

 

 

Караха през фъстъчени полета, участъци с ниска растителност и тъмни отрязъци прясно изорани ниви. В този район нищо не се бе променяло от години, освен радарната инсталация на Националния метеорологичен център. Тя приличаше на високотехнологична водна кула и бе породила всевъзможни суеверия сред собствениците на съседните парцели, които не желаеха подобно нещо да се намира в близост до градините им.

Буба също винаги изпитваше странно чувство, когато куполът на радара се появеше над върховете на дърветата. Нямаше съмнение, че с инсталацията се проследяваха формиращи се буреносни облаци, отчиташе се скоростта на вятъра и се осигуряваше национално покритие на службата, следяща за опасност от появата на торнадо. Но Буба вярваше, че инсталацията има и друго предназначение. Използваха я и извънземните. Може би чрез нея се свързваха с кораба — майка, в която и гънка на времето или измерение на реалността да се намираше той. В крайна сметка извънземните бяха изпратени на Земята от някого и имаха нужда по някакъв начин да се свързват с дома си.

По-рано Буба би споделил тази теория със Смадж, но това време си бе отишло безвъзвратно. Той погледна приятеля си и изпита огорчение. Когато минаваха покрай Параклиса на младия Исус в Пражката църква. Буба съвсем не изпита желание да подложи и другата си буза. После подминаха и Погребалния дом „Първайанс“ и Буба бе налегнат от мрачни мисли за издръжливостта на Смадж. Навлязоха в Саутхамптън и Буба се замисли, че всъщност Смадж го бе използвал от момента, в който бяха станали приятели.

Точно след езерата бе ресторантът „При Лорейн“, който предлагаше „Бързо и любезно обслужване“, а неоновият знак отпред рекламираше „ПЪР ЕНИ СКА Д РА И ОМ З 13.25“ и една мигаща стрелка сочеше към малката кремава постройка с червени первази. Паркингът на ресторанта по-рано бе използван като бензиностанция за камиони и все още имаше купища чакъл и останки от островчетата, където бяха стояли колонките за бензин и дизел. Точно зад сградата минаваше железопътната линия и когато Буба и Смадж паркираха и тръгнаха към заведението, се чу как по релсите загърмя влакът от Норфолк.

„При Лорейн“ бе любимо място на ловците. В периода, когато стрелбата бе забранена, посетителите намаляваха, но Мъртъл, касиерката, нямаше нищо против това. Тя смяташе, че ловът е имал смисъл в миналото, когато са плащали по двайсет долара за убито животно. Когато цената бе паднала до осем долара, вече не си струваше труда. Каквото и да убиеха ловците, обикновено го оставяха в горите.

Мъртъл винаги се радваше да види Смадж и Буба. Те ловуваха заради удоволствието да пораздвижат кучетата си. Убиваха само ако трябваше да насърчат кучетата отново да се втурнат напред и да ги заблудят, че ако успеят да заклещят животното, стопаните им ще го убият. Мъртъл не помнеше колко пъти ловците се бяха появявали в заведението с камуфлажни дрехи, изпръскани с кръв. Мъжете пушеха и дъвчеха тютюн. Поръчваха си кани горещо кафе, пържени скариди и раци „колкото можеш да изядеш“, големи плата и месно руло.

Масите бяха с пластмасово покритие и с нарисувани бинго номера. Буба и Смадж си избраха Б4, на която стоеше веселият надпис: „Върнете се съвсем скоро“. Буба веднага затършува в малката плетена кошничка с комбиниран сос, сос Уорчестър, табаско, захар и пакетчета желе, за да провери дали няма някоя останала вафличка. Вентилаторът на тавана се въртеше бавно. Смадж и Буба погледнаха специалитетите на деня, изложени точно до една табела, на която пишеше: „Запазваме си правото да откажем обслужване“.

— Хайде да извадим всичко на масата, Буба — каза Смадж и свали шапката си. — Колко носиш?

— Колко искаш? — Буба се постара да звучи нахакано и уверено, но вътрешно трепереше.

— Петстотин. — Смоук наблюдаваше внимателно реакцията на Буба.

— Вдигам на хиляда — заяви той.

— Носиш ли ги, приятелче, или само на теория?

— В джоба ми са.

Смадж поклати глава.

— Тази твоя кучка я бива да преследва пилета и кози. Видяла е истински ракун само на картинка. Не може да плува както трябва, само лае, и то ако не се мотае в краката ти. Хафшелф не си струва и оловото, с което да я гръмнеш, Буба.

— Ще видим — каза Буба, а в този момент се появи Мъртъл с тефтерче в ръка.

— Момчета, решихте ли вече?

— Чай с лед, пържени скариди и раци — поръча Буба.

— Една порция или „колкото-можеш-да-изядеш“?

— Колкото мога.

Мъртъл се засмя.

— А Смадж?

— Същото.

— Вие, момчета, не създавате никакви проблеми — усмихна им се тя, изчисти няколко трохи от масата им и тръгна към кухнята.

— Накъде тръгваме? — попита Буба.

— Ще започнем от кръстовището на 620 и 40 ей там, отсреща — посочи Смадж. — После наляво и навътре. Има само черни пътища, гори и потоци. Проверих как е при мочурищата, но ти не би искал да ходиш там точно сега. През деня става доста топло и вече е пълно със змии. Вечер, като захладнее, и човек ги настъпва като паднали клонки.

Буба трудно си поемаше дъх.

— Добре ли си, приятел? — попита Смадж.

— Алергията. Забравих да си взема хапчетата.

— Там, където ще отидем, навярно няма да има толкова много змии — продължи Смадж. — А ако видим змия, просто ще я отминаваме. Те се плашат от хората повече, отколкото ние от тях.

— Кой го казва? — не се сдържа Буба. — Да не би някоя змия да го е обяснила? Все едно да се казва, че кучетата имат усещане за време. Някой да е питал Хафшелф дали това е вярно? Слушал съм истории за змии, които се пъхали в крачолите на панталона. Да не би да го правят от страх?

— Добър пример — отвърна замислено Смадж. — И аз съм чувал същото. Чувал съм и за змии, които преследват хората, и за кобри, които изплюват отровата си в очите ти, макар че не знам дали е вярно.

 

 

Дивинити се опита да успокои Смоук и да го извади от опасното настроение. Но когато станеше такъв, нямаше смисъл да му говори, защото той само щеше да си го изкара на нея.

— Сладурче, просто не искам да ти се случи нещо лошо — направи последен опит тя, докато той караше бясно по Мидлотиан, отдалечавайки се от дупката, която наричаше клуб и където имаше достатъчно оръжие като за цял полицейски участък.

— Само да го пипна и е мъртъв! — закани се Смоук.

Ву-Танг пееше „Жестоко наказание“ и Смоук усили радиото.

— Какво му казах? — Смоук изгледа сурово Дивинити.

— Каза му да нарисува статуята — промълви тя, без да изпуска ръцете му от поглед, за да е сигурна, че той няма да замахне към нея.

— Казах му да я нарисува като да я съсипе, да я скапе. — Смоук сграбчи кормилото още по-силно. — Знаех си, че трябва да остана и да го контролирам. По дяволите! Мамка му! А той да вземе да нарисува шибаната синя рибка и сега целият свят си мисли, че статуята има нещо общо с рибния вирус! А за нас какво остава? Кой ще разбере, че това е дело на Щуките?

— Май никой няма да научи. — Дивинити се бе смразила от ужас, очаквайки звяра в Смоук да изскочи всеки момент.

— Е, аз обаче ще оправя тая работа. И знаеш ли как?

— Не, сладурче — каза Дивинити и погали врата му.

— Не ме пипай — избута я настрани Смоук. — Опитвам се да мисля.

 

 

В момента в залата на новинарите бяха останали само тази странна порода репортери, които спяха денем и тръгваха на работа в мрачните часове на нощта. Артис Руп не се придържаше към никакъв график.

Чувстваше се пълен с енергия и почти побъркан, докато продължаваше да дълбае около теорията си за черния пазар на цигари, рибния вирус и същата синя рибка, нарисувана върху основата на статуята в гробището. Нямаше никакъв напредък в разследването. Руп преподреждаше старата информация и го знаеше много добре. Не се случваше нищо, освен безкрайните престрелки между наркопласьори и кавгите в градския съвет.

— По дяволите!

Облегна се назад на стола си, протегна се и изпука врата си наляво и после надясно.

— Имаш ли нещо за следващото издание? — извика му нощният редактор Аутло.

— Работя по материала — отвърна Руп.

— Колко е дълго?

— Колко място ми даваш?

— Зависи какво ще пристигне по телеграфа — отговори Аутло.

Руп тъкмо се канеше да признае, че всъщност няма нищо интересно, когато телефонът иззвъня.

— Руп — обади се той.

— Как да съм сигурен?

— А?

— Как да съм сигурен, че говоря с Руп? — повтори сърдит мъжки глас.

— Какво е това, някакъв майтап ли? — Руп понечи да затвори.

— Аз съм човекът със сините рибки.

Руп мълчеше. Бързо отвори бележника си.

— Някога да си чувал за Щуките?

— Не — призна си Руп.

— А кой, мислиш, нарисува проклетата статуя? Какво мислиш, че значи шибаната рибка на основата?

— Щука? — Руп слушаше въодушевен. — Рибката е щука?

— Точно така.

— Бяха направили предположение, че е рибата на нашия щат, пъстърва — обясни Руп.

— Не е никва пъстърва и по-добре внимавай, защото в този град стават много неща, които са дело на Щуките.

— Значи може да се каже, че Щуките са банда?

— Не, глупако, ние сме момичета скаутки.

— Значи мога да нарека Щуките банда в статията си. Кой сте вие? — попита предпазливо Руп.

— Най-лошият ви кошмар.

— Все пак?

— Шефът. Аз съм такъв, какъвто реша, и правя каквото си поискам. Шибаният ви град още нищо не е видял. И може това да го напечатате с червено. Запомни. Щуките! Пак ще чуеш за нас.

— Но защо баскетболист? Нарисуваната рибка има ли нещо общо с компютърния вирус?…

Чу се сигнал свободно. Руп се обади на полицията.

 

 

До този момент маси Б3, Б6, Б2 и Б1 също се бяха включили в разговора на Буба и Смадж.

— Чуйте какво ми се случи на мен — обади се един възрастен мъж с гащеризон. — Намерих една в тоалетната чиния. Вдигнах капака и тя си стоеше там, навита на кълбо, а езикът й се стрелкаше навън-навътре.

— О, божичко! — възкликна една жена на другата маса. — Как може да се е озовала там?

— Мога само да предположа, че е искала да се разхлади, защото беше много горещо.

— Змиите са студенокръвни. Нямат нужда от разхлаждане.

— Може да е изпълзяла от канала.

— А аз бях излязъл с лодката си една сутрин, преди изгрев, на лов за патици и изведнъж една водна змия цопна в лодката, точно върху крака ми, не ви занасям. Беше ужасно дебела. — Той направи широк кръг с пръсти.

— Аксел, винаги като разказваш тази история, змията става все по-дебела.

— И какво направи? — попита Смадж, а Буба седеше мълчалив и с посивяло лице.

— Ритнах проклетията с всичка сила. Изхвърча над главата ми, като се гърчеше, и усетих как докосна косата ми, преди да цопне във водата.

— А при нас една се бе завряла в хладилната стая — присъедини се към разговора Мъртъл.

Тя си издърпа един стол и седна, сякаш нямаше значение дали някой иска да вечеря.

— Това бе най-ужасната случка в живота ми, казвам ви. Явно е била отвън на припек, когато Бийн отишъл да вземе нова бъчвичка с туршия. Сигурно е минал точно до проклетата гърмяща змия, без да я забележи. После предположихме, че когато Бийн е отворил вратата на хладилника, змията се е пъхнала вътре и така се озовала заключена там. И после аз отивам на следващата сутрин да взема бекон и в момента, когато отварям вратата и влизам, чувам някакво тракане.

Разтреперана, тя спря и затвори очи. Всички бяха притихнали, ужасени, и попиваха всяка дума от историята.

— Е — продължи Мъртъл, — аз се заковах на място. Огледах се и отначало не видях нищо, но после пак чух тракането. Вече се бях сетила кой издава такива звуци. Искам да кажа, че гърмящите змии си гърмят по един много особен начин, не можеш да го сбъркаш, а аз чух точно същия звук откъм бидоните с картофена и зелева салата. — Отново направи пауза.

— Къде беше? — не издържа мъжът с гащеризона.

— Обзалагам се, че си е хапвала някой плъх отзад.

— Няма никакви плъхове в хладилната стая — бързо се защити Мъртъл.

— Тогава къде, по дяволите, се беше пъхнала, Мъртъл? — обади се Смадж.

— Ей на толкова разстояние от мен. — Мъртъл показа с пръсти петнайсетина сантиметра.

Всички ахнаха.

— Беше се увила точно до четката за миене на пода, а опашката й стърчеше и тракаше непрестанно.

— Ти какво направи? — попитаха от всички страни.

— Ами тя ме ухапа — каза Мъртъл. — Точно тук, на левия прасец. Стана толкова бързо, че не усетих нищо и после змията изчезна през вратата яко дим. Лежах една седмица в болницата и кракът ми така се наду, че се чудеха дали да не го отрежат.

Цареше гробно мълчание. Мъртъл се изправи.

— Храната ви сигурно е готова — каза тя и се отправи към кухнята.

 

 

Руби Синк се опитваше да се свърже с Лийла Ърхарт от часове, но всеки път, когато телефонът й се включваше на изчакване и след това се свързваше, някой просто прекъсваше линията, без да се обади.

Тревогата и усещането за самота обикновено отвеждаха мис Синк в кухнята, където обаче нямаше за кого да сготви, освен за симпатичния млад полицай, който бе наел една от множеството къщи, които тя даваше под наем. От доста време се канеше да го покани на гости, но все нямаше време да сготви истинска вечеря.

Едно бе да прави курабийки, съвсем друго — пържено пиле и запечени зеленчуци. Многобройните управителни съвети и асоциации изцяло запълваха времето й. Цяло чудо бе, че изобщо успяваше да приготви нещо на бедното момче. Набра номера на пейджъра му и остави телефона си, като предположи, че той разследва някое престъпление.

 

 

Пейджърът на Бразил иззвъня точно когато той чукаше на вратата на Уийд. Не му бе отнело много време да открие в указателя с адресите в града, че в малката къща зад болницата „Енрико Доктърс“, където Бразил бе оставил Уийд предната вечер, живеят семейство Гардънър, не Джоунс.

Когато Руп се обади на полицията, че някаква банда, наречена Щуките, е поела отговорност за вандализма в гробището. Бразил веднага разбра, че Уийд навярно се е забъркал в нещо сериозно и опасно.

Бразил почука отново, но никой не отвори. Нощта бе тъмна, нямаше луна. В къщата не се чуваше никакъв шум и на алеята нямаше спряна кола.

— Има ли някой тук? — почука силно на вратата Бразил.

Уест покриваше задната врата и след няколко минути тишина дойде отпред.

— Той знае, че го търсим — каза Уест и прибра деветмилиметровия си „Зиг“ в кобура на рамото си.

— Може би. Но не можем да сме сигурни дали се е досетил, че знаем кой е брат му.

Двамата вървяха заедно към необозначената служебна кола. Бразил светна с фенерчето си, за да види цифрите, изписани на пейджъра. Извади телефона си и набра номера. Мис Синк отговори веднага.

— Анди?

— Здравей! — каза Бразил подчертано мило, като си мислеше за картичката от цветарския магазин в антрето на Уест.

— Ще затворим временно гробището — каза му мис Синк.

Уест отключваше вратата си прекалено бавно. Бразил бе сигурен, че тя иска да разбере с кого говори той.

— Мисля, че идеята е добра.

— Ще трябва статуята да се премести в работилницата, което не е лесна задача, като се има предвид колко тежи. Така че, докато не я изнесем от гробището, управителният съвет реши да забрани достъпа за всички, освен за погребения, разбира се.

— В колко часа? — попита Бразил с приглушен глас.

— Какво? — попита мис Синк. — Почти не те чувам.

— Сега ли?

— О! — Мис Синк звучеше объркана. — Питаш дали сега гробището е затворено?

— Да.

— Разбира се. Обичаш ли печени зеленчуци?

— Дразниш ме — прошепна Бразил, а Уест рязко отвори вратата си.

— Моля? Не, не праз, други зеленчуци, каквито се слагат обикновено. Е, може би младите хора не си падат по такива старомодни ястия. Нито по пържено пиле.

— О, обожавам го! — каза Бразил, като заобиколи колата и се качи.

— Знаеш ли каква е тайната? — Настроението на мис Синк се бе подобрило значително.

— Чакай да отгатна. Мед.

Уест рязко потегли, като форсира двигателя.

— Точно така! — възкликна мис Синк. — Как позна?

— Опитвал съм и друг път. Нямам търпение да го пробвам пак.

— Ето, това е приказка — зарадва се мис Синк. — Ще ти се обадя допълнително да се уговорим конкретно.

— Разбира се. Трябва да свършвам.

Уест караше, все едно мрази колата и е решила да я накаже.

— Аз поне не провеждам лични разговори в работно време! — възкликна тя.

Бразил замълча. Взираше се през прозореца си. Пое си дълбоко дъх и въздъхна. Хвърли един поглед към Уест, изпълнен едновременно с еуфория и пронизваща болка. Тя ревнуваше. Сигурно още изпитваше нещо към него. Той не можеше да понесе мисълта, че й причинява болка. Едва не й каза истината за мис Синк. Но после си спомни за картичката от цветарския магазин и си каза: В никакъв случай.

 

 

Буба не бе в добро настроение, докато Смадж караше в мрака и колата се тресеше от неравния път. Имаше звезди, но светлината им бе съвсем мъждива. Буба се упрекваше, че изобщо е тръгнал. Чувстваше се ужасно. Усещаше, че му се гади.

— Още не сме уговорили правилата — заяви Смадж весело.

— Мисля, че се разбрахме да са както винаги — отвърна Буба потиснато.

— Не, мисля, че трябва да добавим клауза за декласиране — предложи Смадж. — След като залагаме толкова много и е състезание само между нас двамата.

— Не разбирам — каза Буба, а подозренията му се усилиха.

— Да кажем, ако Хафшелф, както винаги, започне да лае през две-три дървета от това, на което е ракунът. А той винаги прави така. Може да решиш, че е по-добре да сложим край, отколкото да стоим в гората цяла нощ. Същото се отнася и за мен.

— Значи ако аз се декласирам, ти печелиш хиляда долара, и обратно. Ако и двамата не открием нищо, никой не печели — обобщи Буба.

— Точно така, приятелю. Ще търсим сто и двайсет минути с по пет минути почивка между частите, с обичайните правила.

Когато Смадж най-после паркира камиона на някакъв черен път, Буба изобщо не можеше да се ориентира къде се намират. Смадж слезе, но остави фаровете да светят, за да се огледат наоколо. Двамата седнаха, обуха ботушите си и облякоха якетата.

— Забравих джобното си ножче в колата — измърмори Буба.

Той се качи обратно на седалката си, далеч от погледа на Смадж, и бръкна в раницата си за перлите, които бе приготвил. Напъха ги в джоба си. Взе и колта си анаконда 44-и калибър. Не смяташе, че това е подходящо оръжие за дадената ситуация, но не му бе останало нищо друго. Всичко останало бе откраднато. Пъхна огромния револвер в колана с найлонов кобур марка „Бианки“, така че якето му да го скрива напълно.

— Готови ли сме? — попита Смадж.

— Да започваме — отвърна му Буба нахакано.

Двамата пуснаха кучетата си от колибите и те веднага започнаха да ръмжат и да лаят, размахвайки опашки, а Буба и Смадж ги дърпаха за дебелите каишки.

— Добро момиче! — Буба погали Хафшелф зад дългите, копринено меки уши.

Буба обичаше кучето си, независимо от недостатъците му. Тя приличаше на дългокрак, красив бийгъл с изненадващо мека козина. Обичаше да ближе Буба по ръцете и лицето. На Буба никак не му се искаше да я размъква из тези гори. Ако я ухапеше змия или ако я разкъсаше някой ракун, Буба нямаше да го преживее.

Смадж бе извадил хронометъра. Буба галеше Хафшелф и я насърчаваше този път да открие някой ракун.

— Старт! — извика Смадж, преди Буба да се е изправил.

 

 

Уийд тича по тъмната улица „Къмбърланд“, докато не приближи надлеза при I-195. От двете му страни имаше гъсти дървета и храсти, оградени от висока телена ограда.

Той прекоси затревения участък, оглеждайки се крадешком наляво и надясно, после се хвана за оградата, през която не се виждаше нищо заради гъстата растителност от другата й страна. Какво значение, ако паднеше от пет метра върху движещите се коли? Какво му оставаше в живота, ако Смоук го откриеше?

Уийд се изкатери по оградата и отблъсквайки клоните, които се навираха в лицето му, предпазливо се спусна от вътрешната страна. Задържа дъх, когато краката му докоснаха земята, и сляпо се запромъква между избуялите треви и храсти, пазейки лицето си с високо вдигната ръка. Озова се на някаква полянка, където различи фигурата на човек, седнал по средата. В мрака проблясваше запалената му цигара. Сърцето на Уийд се сви уплашено.

— Кой е там? — прозвуча някакъв враждебен глас. — Не се опитвай да направиш нищо. Виждам в тъмното и вече знам, че си дребен и невъоръжен.

Уийд не знаеше какво да каже. Нямаше накъде да избяга, освен ако не се опиташе да прескочи стената и да се приземи на магистралата.

— Какво става, момче, езика си ли глътна? — попита мъжът.

— Не, сър — любезно отговори Уийд. — Не знаех, че тук има някой. Веднага ще си тръгна.

— Няма къде да отидеш. Затова си тук нали?

— Да, сър.

— Можеш да спреш с това „да, сър“. Казвам се Пиджън.

— Не може това да е истинското ви име^[1]. — Уийд се осмели да се приближи леко.

— Вече не си спомням истинското си име.

— И защо са ви измислили такъв прякор?

— Защото ям гълъби. Когато успея да хвана някой, разбира се.

Стомахът на Уийд се преобърна.

— А ти как се казваш и защо не дойдеш по-наблизо, за да те видя по-добре?

— Уийд.

— Не може това да е истинското ти име — изимитира го Пиджън.

— Точно такова е.

Уийд беше гладен и жаден, а постоянният грохот на движещите се по магистралата коли го стряскаше. Нощта бе станала доста хладна и на Уийд му беше студено само по дънки и фланела. Пиджън си запали нова цигара и Уийд зърна лицето му в светлината на пламъка.

— Много си стар — каза Уийд.

— По-стар съм от теб, със сигурност. — Той пое дълбоко цигарения дим и го задържа в дробовете си.

Уийд пристъпи още по-близо. Пиджън миришеше, сякаш се разлага жив.

— Щом прекараш известно време тук, започваш да виждаш в тъмното, забеляза ли? Сигурно е заради фаровете на колите отдолу — каза Пиджън. — Не ми изглеждаш на много повече от десет.

— Четиринайсет — отвърна Уийд възмутено.

Пиджън бръкна в торбата си и извади недояден сандвич с риба. Устата на Уийд се напълни със слюнка, но и усети, че му се гади. Пиджън пак бръкна в торбата и извади двулитрова бутилка пепси, която бе наполовина празна. Захвърли фаса си встрани.

— Искаш ли? — попита Пиджън.

— Няма да ям или пия нищо, извадено от кофа за боклук — заяви Уийд.

— Откъде знаеш, че е от боклука?

— Защото съм виждал хора като теб да ровят из кофите за боклук. Размъкват се насам-натам с колички от супермаркети и не живеят постоянно никъде.

— Аз живея тук — каза Пиджън. — Това не е никъде. Я ела насам! Ще ти покажа нещо.

Уийд се опита да не обръща внимание на миризмата и се приближи до одеялото, където седеше Пиджън. Пиджън бръкна в джоба на оръфаното си войнишко яке и показа на Уийд торбичка, пълна с нещо.

— Бисквити с фъстъчено масло — довери му Пиджън с дрезгавия си глас. — Не са от боклука. Дадоха ми ги в бедняшката кухня в центъра.

— Заклеваш ли се? — попита Уийд, а стомахът му се молеше най-после да получи нещо.

Пиджън кимна.

— Имам и една неотваряна бутилка с вода. Пак от бедняшката кухня. Мисля, че мога да ги поделя с едно малко момче, което се е загубило.

— Не съм се загубил — каза Уийд.

 

 

Буба пък се бе загубил напълно. В мига, когато пуснаха кучетата, Хафшелф бе поела през гората в една посока, докато Смадж и Трийбъстър бяха тръгнали в съвсем друга. Кучетата търчаха из храстите поне десетина минути, преди Хафшелф да излае три пъти.

— Удар, Хафшелф! — извика Буба.

Шумът откъм посоката на Смадж стихна. Буба се втурна с всички сили, чупеше клони, прескачаше дънери и локви, за да намери пътя си обратно. Добре че лампата на каската осветяваше пътя му. Изпод краката му се чуваше пращене и чупене и Буба се надяваше, че ако наблизо има змия, ще се стресне от този шум и ще избяга. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите и той не можеше да си поеме дъх, когато приближи мястото, откъдето се чуваше Хафшелф.

Тя бе опряла предните си лапи на един бор, лаеше с пълно гърло и размахваше опашка, когато Буба се появи. Не се съмняваше, че тя е подушила мястото, където ракунът е бил преди известно време, вместо да открие къде е в момента, или че просто си е харесала някое дърво, на което има ракун, колкото и захарни пръчки — в айсбергите. Буба освети с фенера си клоните на дървото от горе на долу, разочарован, но не и изненадан.

Извади две боядисани с флуоресцентна боя перли и ги размаха над главата си. Запрати ги високо нагоре и облекчен забеляза, че те се закачиха на клоните, някъде по средата на дървото. Буба ги освети с фенера си и те блеснаха във флуоресцентно жълто, точно като очи на ракун. Сърцето на Буба се изпълни от възторг, а Хафшелф продължи да лае срещу нищото. В този момент дотича Трийбъстър, следван от Смадж.

— Дърво, Хафшелф — извика Буба.

— Как ли не! — каза Смадж, опитвайки да си поеме дъх.

— Виж сам.

Буба освети с фенера си яркожълтите очи между тъмните клони на дървото.

— Ако там, горе, има ракун, как така Трийбъстър седи спокойно и не лае? — учуди се Смадж.

— Това си е твой проблем, приятелю — каза Буба. — А не можеш да кажеш, че не го виждаш.

— Виждам го — трябваше да се съгласи Смадж. — Проклетото животно със сигурност е горе, макар че е застанало много странно. Сякаш е настрани.

Буба извади картона си за записване на резултатите.

— Сто точки, че го откри, и още сто двайсет и пет, че го подплаши да се качи на дървото — каза той и записа точките в погрешната колона.

Смадж мълчеше, намусен. Двамата вързаха кучетата на каишките и тръгнаха през гората. След пет минути Смадж отново пусна хронометъра и двамата освободиха кучетата. Трийбъстър се изстреля, сякаш подушваше нещо. Хафшелф измина не повече от трийсетина метра в гората, когато стигна до едно поточе и излая три пъти.

— Удар, Хафшелф! — нададе бойния си вик Буба.

Трийбъстър също излая три пъти по-отдалече.

— Удар, Трийбъстър! — извика Смадж.

Двамата мъже хукнаха след кучетата си. Буба едва не се спъна в един стърчащ корен, залитна и кракът му хлътна в някаква дупка. Стараеше се да не мисли за змии. В главата му се въртеше, че ако Смадж разбере как го мами, може да реши да го изостави в тази затънтена гора и ловците щяха да открият скелета му години по-късно.

Хафшелф продължи да лае пред плиткото поточе. Буба я вдигна и я пренесе от другата страна на водата, където я остави пред един дебел дъб.

— Лай тук! — каза й Буба.

Хафшелф не му обърна внимание.

— Хайде, момичето ми — помоли я Буба.

Хафшелф седна и провеси език. Буба въздъхна. Бръкна в джоба си и извади нов чифт перли и един сандвич със сирене. Хафшелф веднага залая и заподскача, защото Буба размаха сандвича пред носа й. Кучето полудя. Буба се протегна и напъха сандвича в една дупка на дървото. Хафшелф започна да подскача и да лае, а Буба захвърли нов чифт очи в клоните на дървото.

Това продължи по този начин, докато останаха двайсет минути от състезанието. Буба бе натрупал деветстотин точки. Смадж нямаше няколко. Беше спрял да говори четиридесет и пет минути по-рано. Беше престанал да гали и да потупва кучето си.

— Май може да обявим финала — предложи Буба. — Няма как да ме настигнеш в резултата, Смадж.

— Още не сме свършили — каза му Смадж.

 

 

Беше останал един последен шанс Буба да бъде декласиран преди края на състезанието. Смадж си каза, че няма избор, докато вървяха из гората през последната петминутна почивка.

Смадж тихо бръкна в раницата си и извади гумената змия, като притисна тракащата опашка, за да не вдига шум, докато я развива. Запрати змията над главата на Буба. Тя падна на около пет метра напред.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Буба изплашен.

— Кое? — престори се Смадж и леко дръпна конеца на змията, за да я накара да затрака.

— О, божичко! — възкликна Буба, застана абсолютно неподвижен и освети с фенера си една огромна гърмяща змия, която се виеше и го приближаваше с голяма скорост. — Аууууууу! — изпищя той, залута се накъде да побегне, после бързо разкопча якето си, а змията продължаваше да се носи по петите му, тракайки зловещо.

— Бягай! Бягай! — извика Смадж, който също тичаше, за да мести змията в желаната посока.

Буба рязко се извърна, стиснал с двете си разтреперани ръце анакондата 44-и калибър. Стреля няколко пъти, змията се разхвърча на парчета във въздуха, а Смадж се скри зад едно изсъхнало дърво, промъкна се, приведен, през храстите, изтърколи се на брега на един поток и цопна вътре.