Патриша Корнуел
Южен кръст (12)

12.

Бразил вървеше по улицата, изнервен и ядосан, а се притесняваше и дали ще намери БМВ-то си, където го бе оставил. Изкушаваше се да се върне обратно в къщата на Уест и да настоява за обяснение.

Вярно беше, че връзката им в Шарлът бе доста сложна заради различията помежду им. Тя бе по-голяма от него и с повече опит. Имаше власт. Характерът й бе пълна противоположност на неговия. Но тя се бе държала като негов наставник, когато той още пишеше полицейската хроника във вестника и обикаляше улиците нощем като доброволен сътрудник на полицията. Тогава бе написал най-добрите си репортажи. С тях дори бе спечелил награди.

Бразил бе решил да стане истински полицай като баща си и Уест го бе окуражила. Беше му помагала и го бе обичала дори и когато споровете им прерастваха в бури. А щом се сдобряваха, изживяваха най-прекрасните си моменти заедно. Бразил не можеше да си мисли за нея, без в главата му да нахлуят спомените за всяко докосване, за вкуса на целувките им. Не можеше да разбере защо се бе променила толкова рязко и когато я бе попитал, тя не му даде никакво обяснение. Държеше се, сякаш никога не са били любовници, сякаш не са били дори близки приятели. Не бе настоявал, защото смяташе, че това просто потвърждава дълбоко вродения му страх, че той не заслужава ничия любов. Никой в живота му не бе опровергал това. Баща му бе умрял, когато Бразил бе още момче. Майка му не обичаше дори себе си, камо ли някого друг. За известно време Уест бе запълнила ужасната празнина в живота му. Бразил усети, че мрази този неизвестен Джим. Как смееше да й изпраща цветя!

 

 

Смоук заповяда на Сик, Бийпър, Дог и Дивинити да държат Уийд под око, за да е сигурно, че няма да отиде някъде другаде и по този начин да провали плановете им за нощта.

Така че Щуките потеглиха с колата на Дог — понтиак леман, производство 69-а година, и започнаха да обикалят „Уест Кари“, търсейки безуспешно пияното копеленце.

— Жадна съм — заяви Дивинити.

— И аз — провикна се Бийпър.

— Хайде, Дог, направи твоя номер! — нареди Дивинити.

Дог не искаше да го третират като куче, което прави номера. Но никога не изразяваше мнението си. Просто действаше по инерция и се подчиняваше.

— Какво да е този път?

— Чакай да реша — замисли се Дивинити. — Нещо ледено. Например ледена „Майкълоб“. Писна ми от Будвайзер и всички други глупости, които имат един и същ гаден вкус. Освен това като пиеш нещо ледено, ти става леко на главата.

Тя се мислеше за много забавна и обичаше да се смее на остроумията си. Дог спря пред един супермаркет и с фалшивата си карта за самоличност купи шест бири „Майкълоб“, докато Бийпър и Сик създаваха изкуствена суматоха в магазина, като Бийпър се преструваше, че се подхлъзва на пода, а Сик му помагаше да се изправи. В това време Дивинити обикаляше покрай рафтовете с по-дребни стоки и пъхаше всичко, което харесаше, в голямата си платнена чанта.

— Като го намерим, ще се позабавляваме — каза Дог, който се бе сетил за Уийд, докато потегляха от паркинга. — Тоя никак не ми харесва.

— Защото може да рисува, бебче, а ти нищо не можеш да правиш — каза Дивинити.

Дог усети как се озлобява.

— Трябва да понаучи това-онова за живота — продължи той. — Да се научи на уважение.

— Ти пробвай да го учиш на уважение и Смоук ще ти съдере задника и ще го даде на някой питбул — предупреди го Дивинити, докато отпиваше от бирата.

— Майната му на Смоук! — Дог зави по улица „Уест Кари“. — Хич не ме е страх от него.

Това не бе вярно. Дог не бе Дог до предната Коледа, когато тъкмо бе навършил петнайсет. Търсеше да си купи малко крек и бе попаднал на Дивинити и Смоук в един търговски център. Смоук продаде на Дог две дози, после извади пистолет, прибра си крека обратно и не върна парите на Дог.

— Хей, дай си ми парите, щом няма да ми дадеш дрогата — запротестира Дог.

— Само ако си ги изработиш — отвърна му Смоук.

Смоук накара Дог да заплаши една жена с пистолет и да я обере. Дог се върна с четирийсет и седем долара и ги даде на Смоук. Тогава той му каза нещо, което Дог никога нямаше да забрави.

— Сега си мой. Моя собственост. — Прицели се с глока си между очите на Дог. — Сега си мой роб. Знаеш ли защо?

Дог отвърна, че не знае.

— Защото си адски тъп. Грам мозък нямаш в главата си. Толкова си тъп, че дойде тук да купуваш крек и ограби една бедна стара жена, сигурно си я изплашил до смърт, нищо чудно да е получила удар. Ако умре, ще си извършил убийство. А аз мога да кажа това на ченгетата.

— Не можеш. — Дог бе напълно объркан. — Не можеш да го направиш.

Смоук се разсмя, а Дог и Дивинити побързаха да направят същото. Дог получи прякора си и стана Щука. Започна да бяга от училище толкова често, че постоянно го наказваха с временно изключване, което му позволяваше да продължава да отсъства и което бе много объркващо за него. Всичко бе толкова оплетено, че когато Дог започнеше да задава въпроси и да повтаря, че не е искал да ограбва никого, че не е искал да разбива коли или да влиза с взлом в ресторанти, Смоук ставаше зъл.

Той знаеше как да нарани Дог и да го сплаши веднъж завинаги. Смоук не би се поколебал да убие. Дог го бе виждал как нарочно прегазва с колата си разни животни, котки или кученца, застанали на тротоара или встрани от пътя. Смоук дори се хвалеше, че е убил човек в Северна Каролина, където бе живял по-рано.

Разправяше, че е влязъл, без да му мигне окото, в дома на някаква куца старица и я наръгал петдесет пъти само защото искал да покара пикапа й, пригоден за инвалиди. Твърдеше, че после го изоставил в някаква канавка и се върнал в къщата, взел, каквото си струвало да бъде откраднато, направил си сандвич и го изял, докато се взирал в мъртвото, окървавено тяло. После разрязал дрехите й. Смоук казваше, че старицата била толкова грозна, че я понарязал още, на места, където не би трябвало дори да поглежда. Разправяше, че и баба му живеела с тях, докато един ден не я цапардосал в лицето и тя решила да се изнесе. Преди това му помрънкала за последно, но повече не чул гласа й.

Смоук твърдеше, че бил арестуван заради убийството на сакатата дъртачка, но веднага щом навършил шестнайсет, го освободили и никой, освен семейството му, не знаел какво е направил, нито можело някога да научи, защото така било по закон. Дог знаеше, че няма да мине много време и Смоук пак ще убие някого. Изпитваше нужда да го прави, а Дог не искаше Смоук да утоли нуждата си върху него.

— О, божичко! — извика Дивинити неочаквано, докато си отваряше нова бира. — Гледай какво бижу. Ох-ох!

— Трябва да търсим Уийд — припомни й Бийпър.

— Как ли не! — сопна му се Дивинити. — Спирай веднага, защото аз слизам.

 

 

На улица „Уест Кари“ алармата, която звънеше в главата на Бразил, се усили до степента на пожарна сирена. Трима тийнейджъри и едно момиче с вид на проститутка се суетяха около колата му, сякаш се канеха да я изтърбушат.

Момчетата се смееха, заставаха в обичайните тежкарски пози, облечени с широките си провиснали дънки, с един навит и един спуснат крачол, големи фланели „Чикаго Булс“ и шапки с козирки, обърнати назад. Момичето бе облечено с къса тясна черна пола и черна тениска с голямо деколте. Всички изгледаха Бразил нахакано, а той им отвърна със същото.

Бразил тръгна право към колата си, с ключа в ръка. Имаше закрепен колт мустанг към глезена, под крачола на избелелите си дънки. Беше в лошо настроение още преди да види какво става с колата му. Сега вече бе бесен и опасен.

— Това твоята кола ли е, сладур? — попита момичето.

— Ъхъ — отвърна Бразил.

— Откъде я взе?

— От магазина на БМВ на „Уест Роуд“ — отговори Бразил с хитра усмивка. — Там има голям избор.

— О, така ли? — възкликна момичето. — Добре, красавецо, това не ме интересува, защото аз си избрах тази.

 

 

Дивинити се чувстваше като говорител на бандата. Първо, тя не бе толкова пияна, колкото останалите. Второ, собственикът на колата бе адски хубав и тя нямаше нищо против да се позабавлява с него.

— Слушай, сладур — пристъпи тя към него, — защо не заведеш малката Дивинити на разходка с твоята суперкола?

Тя пристъпи още по-близо. Красавецът се отдръпна. Другите трима също се доближиха. Красавецът стоеше до вратата на шофьора, а бандитчетата го бяха наобиколили.

— Какво има, сладур? — Дивинити прокара пръсти по гърдите на красавеца. — Оооооо! Какъв мъж! Ох-ох!

Тя притисна и двете си ръце към мускулестите му гърди и хареса това, което напипа.

— Не ме докосвай! — каза й красавецът.

Бийпър се навря в лицето на красавеца.

— Какво й каза, тъпанар такъв?

— Казах й да не ме докосва. А ти се махай от лицето ми, скапаняко! — каза красавецът, без да повишава глас.

— Не ми се пречкай — каза Дивинити на Бийпър. — Той е мой.

Бийпър отстъпи встрани. Дивинити желаеше отново да докосне красавеца. Поиска й се той да докосне гърба й. Тя се наведе леко и допря гърдата си до ръката на Бразил.

— Как ти се струва това, сладур? — измърка. — На мен много ми харесва.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика Дог, сграбчи я за лакътя и я издърпа назад.

— Ей, човече! — заобикаля нервно и Сик. — Ако Смоук те види, ще ни изтрепе всичките — почти изпищя той.

Само Бийпър не каза нищо. Беше му писнало Дивинити да се фука с тялото си, сякаш бе някаква кола уникат, която всички искат да покарат.

— Пусни бялото момче — каза й Бийпър.

— Хайде просто да вземем колата му и да се махаме оттук — обади се притеснен Дог, като се оглеждаше и постоянно облизваше устни.

— Няма да ви дам колата — заяви им красавецът. — Още не е изплатена.

— Не е изплатена! — извика Дивинити. — Не е изплатена! Е, сладур, добре че ни каза, щото не бихме искали да крадем кола, която не е изплатена!

Сик, Дог и Бийпър се включиха. Те се разсмяха и закикотиха, запревиваха се и заприклякаха, а панталоните им провиснаха още повече, оставяйки още по-голяма част от боксерките им непокрита.

 

 

Дивинити отново докосна Бразил. Тя миришеше ужасно, а и дъхът й бе много неприятен. Пръстите й се плъзнаха по гърдите му и когато тя се притисна към него и потърка слабините си към неговите, той рязко я избута.

— Няма да ме докосваш, освен ако не съм ти позволил — заяви й Бразил с най-властния си тон.

— Кучи син! — изсъска тя. — Никой не отблъсква Дивинити.

Бръкна под късата си пола и извади тънък автоматичен нож. Той бързо се отвори и дългото стоманено острие проблесна под неравномерната светлина на уличната лампа.

— Слушайте, трябва да се омитаме — каза малкото хлапе с щръкнала коса и злобно изражение.

— Прибирай шибания нож веднага! — викна глуповатият.

— Махай ми се от пътя! — сопна му се Дивинити. — Вие, тъпоумници, си тръгвайте веднага! Имам да свърша една работа и ще се повозя в тази хубава нова кола.

— Ако те оставим, Смоук ще ни убие — заяви на право глуповатият.

— А ако не изчезнете, аз ще ви убия! — заплаши Дивинити.

Тримата побягнаха и се скриха зад ъгъла на улица „Робинсън“. Дивинити насочи ножа към гърлото на Бразил и започна да се приближава.

— Мислех, че искаш да останем насаме — каза спокойно Бразил, сякаш нищо не го бе изплашило, нито би могло да го изплаши. — Но това не е много добро начало.

— Не се ебавай с мен — предупреди го Дивинити с мек, но заплашителен тон.

— Мислех, че точно това искаше — да се еба с теб.

— Когато свърша с теб, сладурче, вече няма да можеш да ебеш нищо.

Бразил насочи дистанционното за вратата на БМВ-то си и ключалката щракна и се освободи.

— Някога качвала ли си се на такава кола? — попита той, а ножът й отново проблесна на светлината на лампата.

Бразил знаеше, че може да сграбчи ръката й, преди тя да успее да го наръга, но щеше да успее да го пореже, може би дълбоко. Измисли друг план. Отвори вратата на колата.

— Какво ще кажеш?

Дивинити не се сдържа да огледа вътрешността, тъмните меки кожени седалки и дебелата тапицерия на пода.

— Качвай се — предложи Бразил.

Тя се колебаеше.

— Какво има? Страхуваш се да не те видят с мен ли? — попита Бразил. — Страхуваш се, че гаджето ще ти направи нещо?

— Не се страхувам от нищо — рязко отвърна тя.

— Може би не изглеждам както трябва, а? Или не съм облечен модерно?

Той седна странично на шофьорската седалка. Свали полото си и го захвърли отзад. Дивинити се втренчи в голите му гърди. Струйки пот се стичаха по гладката му кожа. Бразил взе една бейзболна шапка с емблемата на „Брейвс“, която беше върху таблото, и си я сложи с козирката назад.

Дивинити се ухили и отпусна ножа.

— И без това съм с маратонки — повдигна левия си крак Бразил. — Така че само остава да навия единия си крачол, след което да се качиш при мен, скъпа. И после ще препускаме по улиците цяла нощ.

Дивинити започна да се кикоти. Разсмя се още по-силно, когато Бразил се протегна надолу и започна да навива десния си крачол. Изведнъж Дивинити ахна от изненада, защото най-неочаквано Бразил бе насочил колт мустанг между очите й. Ножът изтрака на тротоара. Дивинити побягна. Един стар сив леман се появи с ръмжене иззад ъгъла и спирачките му рязко изпищяха. Задната врата се отвори и Дивинити се пъхна вътре. Бразил стоеше насред улицата с пистолет в ръка и с разтуптяно сърце.

Поколеба се дали да не ги последва, но прецени, че е по-добре да остави нещата така. Леманът изчезна толкова бързо, че Бразил не успя да види номера, само зърна, че е с означението за Вирджиния. Качи се обратно в колата си и подкара по „Уест Кари“ към дома си.

 

 

Първия път, когато леманът бавно премина по улицата, гърнето му се влачеше, предизвиквайки ужасен шум, като изпод колата прехвърчаха искри, сякаш някой се опитваше да запали улицата.

Уредбата бе надута толкова силно, че звукът й причини раздираща болка в главата на Уийд и той запуши ушите си с ръце, докато лежеше в канавката, където успя да се скрие навреме. Бе надзърнал между бурените и различи четиримата, които подскачаха в ритъма на рапа в колата. Едната от фигурите се извърна и той видя, че е жена, която пие нещо от бутилка. Уийд ужасен осъзна, че в колата са Дивинити, Бийпър, Сик и Дог и че вероятно го търсят.

Втория път, когато Уийд чу ужасния вой на издъхналия двигател, дрънченето на гърнето и бумтенето на уредбата в далечината, минаваше десет. Той изтича встрани от улицата и се прикри зад една колона на къщата на някой богаташ, който живееше в огромна тухлена резиденция с големи бели колони.

Щуките изчезнаха надолу по пътя. Уийд изчака поне още пет минути и чак тогава излезе от скривалището си. В следващия момент почти безшумно се появи малка спортна кола и Уийд бързо се притисна до стената на къщата, но дългите светлини на колата бяха включени и осветиха Уийд като нощна пеперуда, кацнала на някой прозорец.