Патриша Корнуел
Южен кръст (30)

30.

Губернаторът Майк Фьоер говори без прекъсване по телефона в колата си през последните петнайсет минути, за късмет на Джед, който бе направил пет погрешни завоя, бе минал по една пешеходна алея, като по този начин бе изгубил и двата необозначени шевролета на охраната, и едва тогава бе попаднал на улица „Чери“, която минаваше покрай Холивудското гробище. Джед и тук успя да обърка пътя, подмина гробището и се озова пред парка на Орегон Хил, където направи обратен завой, пое неправилно по улица „Спринг“ и стигна до „Пайн“, където се намираше „Мама Зу“ — най-добрият италиански ресторант в тази част на област Колумбия.

— Джед? — прозвуча гласът на губернатора по интеркома. — Това не е ли „Мама Зу“?

— Така изглежда, сър.

— Не ми ли каза, че са го затворили?

— Не, сър. Казах ви, че е затворен в онази вечер, когато искахте да доведете тук съпругата си по случай рождения й ден — оправда се Джед, чийто редовен номер бе да казва, че някой ресторант или магазин е закрит, преместен или в ремонт, ако губернаторът искаше да отиде там, а Джед не знаеше къде се намира.

— В такъв случай запомни, че вече работи — каза губернаторът. — Джини много ще се зарадва, като й кажа.

— Разбира се, сър.

Джини беше първата дама и Джед ужасно се плашеше от нея. Тя познаваше улиците на Ричмънд много по-добре, отколкото Джед би искал, и той се страхуваше каква ще е реакцията й, когато научи, че „Мама Зу“ не е затворен, нито преместен или с променено име. Джини Фьоер бе завършила университета „Йейл“. Говореше перфектно осем езика, въпреки че Джед не бе сигурен дали това включва английския, или са осем, освен родния й език.

Първата дама неведнъж бе задавала въпроси на Джед относно необичайните, уж пестящи време маршрути, които той измисляше. Тя явно го държеше под око и можеше да уреди да го преместят, понижат или изхвърлят от охранителния отряд на губернатора или дори от полицията само с един жест, дума или въпрос, на който и да е от тези езици.

— Джед, не трябваше ли вече да сме стигнали? — чу се отново гласът на губернатора.

Джед погледна шефа си в огледалото за обратно виждане. Губернатор Фьоер гледаше през прозореца. После погледна и часовника си.

— След около две минути, сър — отвърна Джед и усети как нещо го стяга в гърдите.

Той увеличи скоростта и зави по „Пайн“ в погрешната посока. Бързо зави надясно, стигна пак до Орегон Хил и така се озова повторно на улица „Чери“, където покритата с бръшлян ограда на гробището го приветства като Статуята на свободата.

Джед проследи оградата, отмина дупката и рекламата за почистване на килими и влезе през тежките железни прати, които Лийла Ърхарт бе уредила да стоят отключени. Мина покрай погребалния дом, офиса на управата и продължи по Холивуд авеню. Така Джед щеше да стигне до боядисаната статуя само след секунди, ако не бе завил в последния момент в погрешна алея.

 

 

За Бразил вече бе ясно защо медиите, лишените от въображение, безчувствените, възмутените граждани и тези, които не бяха привързани към Ричмънд, често омаловажаваха Холивудското гробище, като го наричаха Града на мъртвите.

Докато Бразил и Уийд вървяха из гробището, без да са наясно къде точно се намират, Бразил усещаше как почитта към историята и покойниците се измества от умора и отчаяние. Известното гробище вече му се струваше като безсърдечен и враждебен град със старинни пътища, павирани и наименувани, прокарани от първите семейства, които вече са знаели накъде отиват.

Човек можеше да открие конкретен район, името на собственика на даден парцел или изхода от гробището или с карта, или ако вече е идвал в гробището, или ако има луд късмет. Бразил, за зла беда, бе тръгнал на запад, вместо на изток.

— Боли ли те? — попита той затворника си.

Уийд бе порязал брадата си, когато Бразил бе скочил отгоре му. Сега му течеше кръв, а полицаят чувстваше, че денят му бе тръгнал към още по-лошо, ако това изобщо бе възможно. Шерифът нямаше да приеме малолетен, който видимо е ранен. Щеше да нареди Уийд да получи лекарска помощ, което означаваше, че Бразил няма да има друг избор, освен да го заведе в някое спешно отделение и двамата да чакат там цял ден.

— Не чувствам нищо — сви рамене Уийд, който притискаше към раната си единия чорап на Бразил поради липса на по-подходяща превръзка.

— Наистина съжалявам — извини се Бразил отново.

Двамата вървяха по алея, наречена „Уотървю“, когато Уийд спря да огледа гробницата от гранит и мрамор на тютюневия магнат Люис Джингър. Не можеше да повярва, че са направили такива тежки бронзови врати, коринтски колони и прозорци в стил „Тифани“.

— Прилича на църква — възхити се Уийд. — Бих искал и Туистър да имаше нещо такова.

Двамата вървяха мълчаливо известно време, после Бразил се сети да включи радиостанцията си.

— Твой близък умирал ли е? — попита Уийд.

— Баща ми.

— Защо и моят не е мъртъв!

— Не може наистина да го искаш — каза му Бразил.

— Какво стана с твоя?

— Беше полицай. Убиха го по време на дежурство.

Бразил се сети за малкия, простичък гроб на баща си в Дейвидсън. Споменът за онази пролетна неделна сутрин, когато той бе на десет и телефонът бе иззвънял в къщата им на улица „Мейн“ все още бе съвсем жив в паметта му. Още чуваше как майка му пищи и рита шкафовете, как плаче и вие, хвърляйки разни предмети. Той се бе скрил в стаята си, разбрал новината още преди да му я кажат.

По телевизията отново и отново показваха как товарят покритото с окървавен чаршаф тяло на баща му в линейката. В главата на Бразил отекваше шумът от безбройните полицейски коли и мотоциклети със светнати сигнални светлини, представяше си униформите, значките и черните траурни лентички.

— Ти май не ме слушаш — викна му Уийд.

Потресен и смутен, Бразил се осъзна. Усещаше как гробището започва да го задушава с непоносимите си миризми и звуци. Радиостанцията му напомни, че трябва да се обади отново някой да дойде да ги вземе, но после се отказа. Бразил нямаше да признае пред цялата ричмъндска полиция, включително и пред Уест, че се е загубил в Холивудското гробище, придружаван от един четиринайсетгодишен художник на графити.

Двамата поеха по Ню авеню. В края си то завиваше около западния край на гробището и се превръщаше в „Мидвейл“, където в далечината Бразил и Уийд видяха нещо подобно на дълга черна катафалка, приближаваща се към тях с луда скорост.

 

 

Надгробни паметници, плочи и чимширени дървета се редуваха край прозорците на лимузината, докато губернатор Фьоер проведе още един телефонен разговор. Вече напълно бе загубил търпението си и желанието да дава на хората възможност да се поправят.

Джед караше прекалено бързо. На него му бе отнело повече време да открие статуята на Джеферсън Дейвис, отколкото на неизвестния художник — да я изрисува. Необозначените шевролети с охраната не се виждаха никакви.

— Джед. — Този път губернаторът първо свали стъклената преграда. — Какво стана с охраната?

— Тръгнаха в друга посока, сър.

— В каква посока?

— Мисля, че към дома ви, сър. Не съм сигурен, но мисля, че госпожа Фьоер искаше да й свършат нещо или да ги прати някъде.

— Госпожа Фьоер в момента пътува към Хоумстед.

— Чух, че бил страхотен курорт, високо в планината, с извори, невероятна храна, писти за ски и всичко останало. Радвам се, че госпожа Фьоер ще си почине — нервно забърбори Джед.

— Къде, но дяволите, сме, Джед? — едва се удържа да не повиши глас губернаторът.

— Има толкова отбивки, сър — отвърна Джед. — Сигурно заради погребенията.

— Не виждам наоколо никакви погребения.

— Е, по тази алея няма.

— Всъщност не виждам никакви други коли, Джед. — Губернаторът губеше търпение.

— Това е транзитна алея, сър.

— Транзитна? Транзитна за къде? В гробищата няма транзитни алеи. Има един вход и един изход. Ако минаваш транзитно, ще стигнеш до реката.

— Исках да кажа, сър, че това не е алея за погребения — продължи да държи на версията си Джед, като намали малко скоростта.

— За бога, Джед — изпусна нервите си губернаторът. — В едно гробище всички алеи са за погребения. Колите минават по тях, за да стигнат до гробовете на хората. А гробовете не са по „алеи за погребения“. Явно сме се загубили.

— В никакъв случай, сър.

— Завий обратно. Да се връщаме! — нареди губернатор Фьоер в момента, когато край десния му прозорец останаха един полицай и едно момче, облечено в екип на „Чикаго Булс“. Двамата вървяха бавно и несигурно, сякаш краката няма да ги удържат нито минута повече.

— Спри колата! — нареди губернаторът.

Джед скочи на спирачката и вестниците се разпиляха по пода на колата.

 

 

Районът зад „Кмарт“ започна да се успокоява. Колата на съдебния лекар пече пътуваше към моргата, където по-късно през деня щяха да направят аутопсия на трупа на Руби Синк. Униформените полицаи започваха да се разотиват, връщайки се по улиците.

Детективите издирваха свидетели и роднини на госпожица Синк, а медиите се опитваха да ги изпреварят. Пожарната кола отдавна си бе отишла и на местопрестъплението бяха останали само Уест и двама специалисти от лабораторията да довършат работата си.

Засега в колата бяха открити десетки отпечатъци от пръсти и трите девет милиметрови гилзи. Скоро гилзите щяха да се озоват в лабораторията по огнестрелни оръжия, където щяха да сравнят белезите по гилзите с наличните в компютърната база данни, за да проверят дали не са същите като откритите при други престъпления.

Намерените отпечатъци също щяха да бъдат въведени в базата данни. Намерените косми, кръв и влакна щяха да се изследват в ДНК лабораторията и също щяха да ги пуснат за търсене на съвпадения.

— Трябва да преместим колата оттук възможно най-скоро, защото от слънцето кръвта и другите биологични следи ще започнат да се разлагат много бързо — каза Уест на Алис Бейтс от лабораторията, който правеше снимки на вътрешността на шевролета на Руби Синк.

— Вече сме готови — отговори Бейтс.

Другият специалист от лабораторията, Бонита Уилс, се бе съсредоточил върху дреболиите от чантата на жертвата, разпилени на пода от страната на пътническата седалка. Уест се наведе през отворената врата от страна на шофьора и сакото й се опря до рамката.

— О, страхотно! — измърмори си тя, докато се опитваше да изтупа черния прах за откриване на отпечатъци от сакото си.

Уест огледа пръските кръв върху огледалото за обратно виждане и по покрива, капчиците по кормилото и локвата съсирена кръв на седалката до шофьора. Когато бе пристигнала на местопрестъплението, госпожица Синк лежеше, паднала надясно, а главата й бе върху седалката до шофьора. Имаше кръв по ръцете и лактите й, по покрива над шофьорската седалка и тази гледка бе подействала твърде потискащо на Уест.

Изглежда, Руби Синк бе седяла зад кормилото, с вдигнати лакти, когато е била застреляна като на екзекуция. Убиецът бе слязъл от колата и тялото на госпожица Синк се бе килнало към пътническата седалка. Там кръвта й бе текла за кратко, преди жената да издъхне.

— Копеле! — каза Усет. — Да направи такова нещо пред бебе. Само за двеста шибани долара. Проклет кучи син!

— Не пипайте нищо! — предупреди я Уилс, сякаш Уест за пръв път бе на местопрестъпление.

Уест се овладя. Беше й писнало да я третират като натрапник и идиот, след като не толкова отдавна се бяха отнасяли към нея почтително и дори дружелюбно в едно много по-голямо и по-добре действащо полицейско управление.

Тя се отдръпна от колата и се огледа. Беше й горещо и се чувстваше неудобно в изцапания си костюм. Паркингът зад „Кмарт“ бе ограден с жълта полицейска лента и Уест нямаше намерение скоро да позволи достъпа до него, дори и за камионите, снабдяващи универсалния магазин.

— Къде е паякът? — попита съвсем делово Уест. — Не ми харесва тази работа. Всички изчезнаха яко дим, а освен трупа, колата е най-важният ни източник на следи.

— Не бих разчитал на нея особено — измърмори Уилс. — Тук е пълно с отпечатъци. Може да са на всекиго, зависи колко хора са се качвали, колко хора са я докосвали отвън и така нататък. Повечето отпечатъци вероятно са на жертвата.

— Някои може да са на убиеца — настоя Уест. — Този човек не носи ръкавици. Не се притеснява, че може да остави слюнка, косми, кръв или семенна течност, защото вероятно е някой шибан изрод, който току-що е станал пълнолетен и цялото му досие на малолетен престъпник е било заличено, за да се защити скъпоценната поверителност на данните му.

— Хей, Бейтс — викна Уилс на партньора си, — внимателно огледай около ключалката на багажника. Може да е вля зъл оттам.

— Вече съм го направил.

Уест се обади по радиостанцията си и нареди да изпратят полицай, който да охранява района на местопрестъплението. После се върна при колата си и с нея мина на паркинга пред магазина. Паркингът, както винаги, бе пълен с купувачи, подмамени от вечните разпродажби в „Кмарт“. Няколко човека стояха пред магазина, загледани към Първа обединена банка, и си говореха с развълнувани, приглушени гласове. Повечето клиенти на евтиния универсален магазин обаче не се интересуваха от сензации, а спокойно бутаха количките си из супермаркета.

Уест спря пред банката и с изненада откри, че Хамър още говори с Буба. И двамата стояха на слънце, но сякаш не забелязваха жегата. Уест слезе от колата и тръгна към тях. Когато усети зловонието, забави крачка. Взря се в камуфлажния панталон на Буба.

— Разбира се, че одобрявам идеята гражданите да се включват активно — казваше Хамър. — Но в някакви определени граници. И аз определено не искам тези доброволни сътрудници на полицията да носят оръжие, мистър Флак.

— В такъв случай много от нас не биха се включили.

— Има и други начини да се помага.

— Ами флакони със сълзотворен газ и палките? Те разрешени ли са?

— Не. — Хамър бе категорична.

Уест знаеше съвсем точно какво прави шефката й. Хамър бе изключително опитна в общуването с хора, в привидно хаотичното насочване на разговора в най-различни посоки, преструваше се, изчакваше, докато й се удадеше възможност да постигне целта си. Уест продължи да слуша.

— Ами доброволните полицаи в Честърфийлд ходят въоръжени — посочи Буба, като разгонваше мухите. — Познавам доста от тях. Работят много усърдно и наистина им харесва.

Хамър забеляза костюма на Уест. Взря се в черния прах за откриване на отпечатъци по сакото й.

— Какво стана със Смадж и… — каза тя, без да довърши изречението, поставяйки капан за Буба.

— Нищо — отвърна Буба. — Всъщност първо той ме запали, но май ще трябва да се преместя в Честърфийлд.

Хамър го погледна озадачено:

— Моля?

— Приятелят ми Смадж. — Буба също придоби озадачен вид. — Вие откъде знаете за него?

— Извинете за причиненото неудобство, мистър Флак — каза Хамър. — Защо не се приберете вкъщи да се освежите? Заместник-началник Уест? Трябва да разменим няколко думи.

Двете жени се отдалечиха от Буба.

— Това беше хитър ход — възхити се Уест. — Подхвърлихте го, сякаш някой полицай се казва така, а той веднага заговори за приятеля си.

— Имах късмет, че се върза — каза Хамър в момента, когато една кола се появи на паркинга и се отправи към тях. — Освен това искам да бъде поставен под наблюдение. Веднага.

Руп изскочи от колата си толкова забързано, че не си направи труда да изгаси двигателя или да затвори вратата.

— Госпожо началник — заговори той развълнувано, — пак ми се обадиха. Същият мъж. От друг телефон.

— Сигурен ли сте? — попита Хамър.

— Да! — възкликна Руп. — Щуките поемат отговорността за убийството при банкомата.