Патриша Корнуел
Южен кръст (23)

23.

Буба, Смадж, Хафшелф и Трийбъстър прекараха цялата нощ в гората. Но това не бе, защото го желаеха. Когато Буба бе гръмнал гумената змия и Смадж се бе хвърлил да се крие, той си бе направил цицина на главата.

Сега Смадж бе объркан, неориентиран и раната на главата му леко кървеше. Това остави търсенето на обратния път изцяло в ръцете на Буба, който сам трябваше да води и двете кучета за каишките и да внимава поне едното от тях да не открие никакви ракуни.

— Внимавай да не се спънеш — предупреди Буба Смадж, докато бавно си пробиваха път през храстите и дърветата, които бяха толкова гъсти, че спокойно можеха да минат за тропическа гора.

— Още колко? — попита провлечено Смадж.

— Не може да има още много — отвърна Буба същото, което повтаряше през последните осем часа.

Смадж нямаше да издържи да ходи още дълго. Добре че Буба бе взел в раницата си храна, макар сега и да съжаляваше за сандвича, който бе натъпкал в дупката на дървото. В момента бе готов да даде всичко за него. Поне водата не бе проблем. Проклетата вода бе навсякъде около тях и всеки път, щом стигнеха до поток, Хафшелф забиваше крака на място и започваше да лае, а Буба трябваше да я пренесе през водата, макар че някои от потоците бяха доста дълбоки и бързи. Единственото нещо, което поддържаше Буба, бе гневът.

— Все още не мога да проумея как си могъл да направиш нещо толкова подло — повтаряше той на Смадж отново и отново.

Смадж бе прекалено изтощен и неориентиран, за да отговори.

— Можех да получа удар. Просто имаш късмет, че не съм някой злобар.

Стигнаха нов поток, този път съвсем малък и тесен, но Хафшелф не пожела да го прескочи.

— Писна ми — заяви Буба на кучетата. — Не мога да ви влача нито стъпка повече. — Освободи ги от каишките им. — Оправяйте се сами.

Трийбъстър се изстреля моментално, запромъква се между храстите и започна да лае три пъти, че е открил ракун, но никой не му обърна внимание. Хафшелф тръгна наляво. Тя спираше на всеки няколко крачки и се обръщаше към Буба, гледайки го сериозно и загрижено.

— Какво има? — попита я Буба.

Хафшелф изтича няколко метра напред, после пак се обърна към Буба.

— Трябва да те следваме ли? — попита я Буба.

Хафшелф излая. Буба и Смадж я следваха още четирийсет и пет минути, докато Трийбъстър продължи да гони ракуни и да се чуди защо никой не обръща внимание на лая му. Вече се усещаше утринната роса, цареше пълна тишина, слънчевите лъчи започваха да пробиват покривалото на листата. Като по чудо изведнъж се озоваха на една полянка, точно срещу камиона на Смадж, спрян на черния път.

За Пиджън бе важно да излезе от скривалището си преди изгрев, когато движението става прекалено натоварено, и още по-важно — когато изпразват кофите за боклук зад ресторантите, отварящи доста по-късно.

Пиджън често откриваше неочаквани съкровища — пари, бижута и чантички, които пийналите хора изпускаха по пътя към колите си. Веднъж бе открил ръчен часовник „Ролекс“ и в заложната къща получи толкова пари за него, че после преживя добре с тях няколко месеца. Бе намирал много мобилни телефони, калкулатори, пейджъри, дори и няколко пистолета.

— Можеш да останеш тук, ако искаш! — каза Пиджън на Уийд.

Уийд седеше на одеялото и не знаеше какво да прави. На дневна светлина заплахата изглеждаше още по-ужасна, може би защото бе по-трудно да се скрие, когато слънцето свети ярко.

— Трябва да има места, където дяволът не би отишъл — каза Пиджън.

Уийд се замисли.

— Предполагам, че не би отишъл в гробището — реши той.

Пиджън измисли нещо:

— Я кажи, хората не оставят ли разни хубави неща по гробовете? Любимата храна на покойника, любимото му уиски, вино, пури, както са правели едно време в пирамидите?

— Когато бях там, бе съвсем тъмно, не видях нищо, освен малките флагчета, дето ги слагат навсякъде. Не е много голямо гробище.

Светът вече не бе достатъчно голям, за да побере автомобилния поток и това бе добре за полицай Отис Роуд. Беше почти седем и половина и движението бе много натоварено.

Скоро по улиците и магистралите щеше да има хиляди коли, превозващи собствениците си към работните им места. Хората пътуваха сами в колите си и не се интересуваха от изтъняването на озонния слой, а ревниво бранеха правото си да тръгнат и да се върнат, когато и както им е удобно, карайки колата, която могат да си позволят, и движейки се по собствено разписание.

Отис Роуд караше полицейската кола. Запали си „Карлтън“ ментол и постоянно местеше поглед между огледалото за обратно виждане и светофара, който всеки момент щеше да светне червено. Мъжът с червеното камаро в съседното платно се опитваше да изпревари светофара. Успя. Роуд се разочарова.

Той бе висок, кокалест, леко кривоглед и наближаващ шейсетте. Когато бе юноша и още живееше на южния бряг на реката, често си мечтаеше да стане дисководещ по радиото или дори певец.

От това нищо не се бе получило и след гимназията той кандидатства в ричмъндската полиция. През първата седмица в академията Роуд научи как да борави с полицейските честоти и обхвати, как точно да използва радиостанцията, какви са процедурите за предаване на поверителна информация, кодовете, фонетичната азбука и най-важното: десетте основни сигнала.

Когато най-после го пуснаха по улиците на града, той бе неуморим, старателен, всеотдаен и вездесъщ. Не спираше да се обажда по радиостанцията. Носеше се по радиовълните като дисководещ, какъвто така и не бе станал, а ченгетата, диспечерите и операторите на 911 много бързо намразиха и отличителния му номер, и отекващия му глас.

Дразнеха се и се подиграваха на навика му да прекъсва връзката между полицаи, които вече водеха някакъв разговор, и да обсебва изцяло комуникационната система. Започнаха да му викат Роуд Шопара или Говорещата кутия и всички искрено се надяваха началниците да го преместят от пътен патрул в някой от канцеларските отдели, например в склада за съхранение на веществени доказателства, на някое гише информация в отдела по поддръжката или на паркинга за конфискувани и прибрани от паяка коли.

Но шефовете преди Хамър много държаха квотите за полицаи от различните раси да бъдат стриктно спазвани, а и Роуд така всеотдайно преследваше гражданите, които нарушаваха ограниченията на скоростта, движеха се в забранени улици, преминаваха на червено, правеха обратни завои на непозволени места, караха след употреба на алкохол или пренебрегваха сирената и сигналите на Роуд.

Времето минаваше, зрелостта отвеждаше Отис Роуд на нови кръстопътища в живота му и той осъзна, че по-важна от борбата му с нарушенията на правилника за движение с битката срещу една бързо разрастваща се болест, която постепенно се превръщаше в епидемията на съвременната епоха. Местата за паркиране все повече и повече не достигаха.

Роуд започна да наказва тези, които оставяха колите си по-дълго от времето, за което си бяха платили на автоматите за отчитане по улиците, или паркираха на непозволени места, на тревни площи, алеи и тротоари, които не бяха тяхна собственост, пред църкви и магазини, които не посещаваха, или на алеи за велосипедисти. Той започна да си носи кочана с глоби за неправилно паркиране и когато не бе на работа, особено след като градът ремонтира автоматите за таксуване на паркирането.

Роуд изтръска цигарата си и хвана микрофона. Точно след шест минути и четиридесет секунди щеше да стане осем и четирийсет сутринта и времето за паркиране, за което бе платила диспечерката Пати Пасман, щеше да изтече.

Вероятно Смадж бе получил леко сътресение, но отказа да бъде откаран в болницата. Буба не му позволи да шофира и сам седна зад волана. Трябваше да си признае, че никога не е карал толкова хубав камион и усещането за горчивина отново го завладя — същото усещане, което го тормозеше, откакто се помнеше.

— Страхотен приятел си ми ти — мърмореше Буба, а Смадж се правеше на заспал. — Да ми продадеш онзи скапан джип. Да саботираш работата на станция осем, за да печелиш съревнованието всеки месец. Да си вземаш безплатните цигари и после да ми ги продаваш.

— Каза ли нещо? — попита Смадж, когато Буба зави по алеята към къщата му, където окаяният джип на Буба бе стоял цяла нощ.

— Мисля, че ми дължиш хиляда долара — каза му Буба.

Смадж веднага застана нащрек. Изправи се на седалката си и започна да мига неразбиращо, сякаш се опитваше да разбере къде се намира.

— Къде сме? — попита той.

— Пред къщата ти. Не сменяй темата, Смадж. Аз спечелих.

Понечи да каже напълно честно и безусловно, но се сети как проблясваха направените от него фалшиви очи.

— Спечелил си? — Смадж се правеше на замаян. — Какво си спечелил?

— Облогът ни, Смадж.

— Какъв облог?

— Знаеш какъв облог!

— А? — попита Смадж. — Мисля, че имам амнезия. Дори не знам къде сме. Не мога да позная нищо. Къде сме?

— Пред скъпата ти къща в Брандърмил! — Буба бе готов набързо да върне паметта в главата на Смадж. — Къщата с басейна и чисто повия рейндж роувър отпред. Защото на теб изобщо не ти пука за американските стоки, нито пък си лоялен към „Филип Морис“, които не ти плащат достатъчно, за да живееш по този начин! Затова ти постоянно лъжеш, крадеш и мамиш!

Смадж сграбчи дръжката на вратата и едва не падна, докато слизаше. Буба извади Хафшелф и тя скочи отзад в джипа. На входната врата се появи жената на Смадж и се втурна да му помогне. Тя хвърли на Буба заплашителен поглед, но той не й обърна внимание и рязко потегли с джина си. Не си направи труда да й обяснява нищо. Караше бързо през тежкарския квартал, в който живееше Смадж. Скоро се озова на „Мидлотиан“ и там започна да изпреварва всички поред.

Трудно се удържаше да не заспи, но това не му пречеше да кара агресивно. Не пускаше никой да се престрои в неговото платно. Ако някой се приближеше прекалено много до задната му броня, той рязко намаляваше.

Изключи радиостанцията си, защото вече нямаше приятел, с когото да си бъбри. Не се обади на Хани по двупосочното радио, защото все едно — скоро щеше да се прибере при нея. Изключи телефона си да не звъни.

При търговския център „Клоувърлийф“ лошият късмет или по-скоро зложелателната карма пак си каза думата. Всичко започна с една татуирана жена с „Харли Дейвидсън“. Тя изпревари Буба, минавайки между двете платна, развяла боядисаната си руса коса изпод яркочервения си шлем.

— Хей! — извика Буба, сякаш някой можеше да го чуе. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Жената продължи да си кара. Буба увеличи скоростта и се запромъква между потока от коли, следвайки я по „Оук Глен“, после назад по „Карнейшън“ и „Хиоакс“, покрай сградата на Управлението на затворите във Вирджиния и надолу по улица „Уик“ към „Евърглейдс Драйв“.

Буба бе прекалено изтощен и настървен за отмъщение, за да осъзнае, че жената си играе с него. Когато тя зави отново по „Мидлотиан“, Буба взе завоя прекалено широко и не се огледа за коли. Зад него засвириха клаксони. Хората започнаха да го псуват. Една възрастна жена с тойота „Корола“ го посочи с пръст като с пистолет и се направи, че стреля.

Зад Буба се появи полицейска кола и той видя сигналните й светлини в огледалото си за обратно виждане. Този път полицай Бъджет пусна и сирената и накара Буба да спре на същия паркинг пред „Кмарт“, където вече се бяха видели предния ден.