Джоан Харис
Руническа светлина (82)

4

В онази сутрин Маги се събуди уморена. Разбира се, това трябваше да се очаква. В края на краищата беше сватбеният й ден. Беше нормално да е нервна, особено в нейното състояние. А и беше утрото на Рагнарьок и небето на зазоряване беше оцветено в апокалиптично златисторозово, но Маги беше достатъчно наивна да приеме това за добър знак.

Тъй като Мади беше израснала в суровия Север, тя знаеше какво означава това. Червено небе вечерта е на овчаря радостта. Червено небе на зазоряване овчарят приема като предупреждаване. Във Вселенския град можеше и да няма много овчари, но тя си помисли, че в деня на Свършека на Световете не би било зле всеки да се вслуша в бабешките приказки.

Беше тъмно, когато двамата с Перт се върнаха, възседнали Йорги, във „Водните плъхове“, и на двамата не им се говореше много. Перт беше изтощен, сиянието му беше изчерпано и тялото му беше покрито със синини. Мади също се чувстваше като изстискана и надеждата й неизбежното да бъде избегнато беше попарена от изчезването на Стареца. Само Йорги изглеждаше радостен — вероятно заради изгледите още една нощ да ловува тюлени — и когато пристигнаха, побърза да приеме змийската си форма и да се плъзне във водата. Мади не направи опит да го спре. Ездачът Предателство нямаше нужда от кон за онова, което трябваше да направи на следващия ден. Макар сърцето й да се свиваше при мисълта, че ще предаде близначката си, Генералът не й беше оставил друг избор, освен да убие Адам Скатъргуд.

Тя се беше опитала да поспи през нощта, но сънят й убягваше както никога досега. Вината, тъгата и тревогата я държаха будна и в три сутринта вече беше толкова разсънена, че изостави всякаква надежда да си почине, стана и се приготви за своето предателство.

Перт на свой ред беше дълбоко заспал и не помръдна, когато Мади влезе в стаята му — дори когато тя оформи руната Сол и погледна приятеля си на нейната светлина. Би се зарадвала на компанията му в предстоящата задача, но заспал, той изглеждаше толкова невинен с наклонената по детски глава, че не й се искаше да го буди.

И така, тя тръгна сама по Алеята на Екзаминаторите, когато първите проблясъци на светлината от Последния ден започнаха да оцветяват източното небе, и тръпнеща зачака появата на Маги.

Маги също се беше събудила доста преди изгрев-слънце. Макар никога да не се беше поддавала на суетата, тя изпита известно удоволствие от къпането и другите глезотии, като избора на парфюм, боядисването на дланите в традиционните шарки с цвят на охра и накрая в пристягането на бялата берга, върху която под гирлянда от рози се спускаше сватбеният воал.

Беше почти осем без четвърт.

— Не си ли готова вече? — попита Адам, който крачеше напред-назад из апартамента.

Маги се обърна и го погледна. Беше красив, облечен в бяла коприна, хубавата му коса беше подстригана по най-новата мода в Края на света и приличаше на истински ангел. Помисли си, че може би е малко блед, макар че това беше разбираемо. Всички млади мъже бяха нервни в утрото на сватбата си.

— Почти — отвърна тя. — Как изглеждам?

Тя пусна воала си — онзи, който беше направила от жълтата коприна, донесена й от Адам — и след като постави гирлянда от рози върху главата си, погледна към отражението си.

Адам се усмихна. Усмивката му не беше особено дружелюбна, но Маги, която продължаваше да се оглежда в огледалото, пропусна да забележи липсата на сърдечност в нея. Тя мислеше за церемонията, която скоро щеше да се проведе в „Свети гроб“, когато тя и Адам щяха да се изправят пред Камъка на целувките и да обявят любовта си с ритуалните думи от Добрата книга:

Моята ръка в твоята ръка.

Моята душа до твоята душа.

Моето име до твоето име…

Завинаги сме едно.

Адам също мислеше за думите от сватбената церемония. Той нямаше представа защо спътникът му ги счита за важни, но в съзнанието му Шепнещият почти щеше да припадне от вълнение. Скоро всичко щеше да свърши. Спътникът му щеше да си отиде. И така, Адам се усмихна на бъдещата си съпруга и я увери с треперещ от очакване глас:

— Скъпа, изглеждаш готова.

Долу на улицата Мади изобщо не се чувстваше готова. Тя си помисли, че денят ще бъде съвършен — червеното небе постепенно стана ангелски синьо, слънцето грееше, нямаше облаци. Каза си, че само след няколко минути камбаните на „Свети гроб“ ще забият и Маги Риди ще изрече сватбената си клетва към Адам Скатъргуд.

Дори и скромните сватби привличат вниманието, а, изглежда, Адам не беше пестил пари. Свирач на гайда, барабанчик, покрита с цветя карета, теглена не от какъв да е кон, а от Червения кон на Последните дни към катедралата „Свети гроб“, където двойката щеше да бъде венчана пред Камъка на целувките по традиция, датираща от над петстотин години.

Около сватбената карета вече се беше събрала малка тълпа, която танцуваше под мелодията на гайдата. Повечето бяха деца, които бяха протегнали ръце и настояваха шумно за сватбени лакомства — малките бисквити във форма на сърце, които съгласно обичая биваха хвърляни на сватбарите.

Сърцето на Мади се сви още повече. Нямаше да е лесно. Идеята да убие млад мъж на собствената му сватба беше достатъчно лоша, но да го направи пред тълпа от деца, които можеха да пострадат, беше почти немислимо. Но такива бяха заповедите на Генерала — ясни и недвусмислени, и шансовете да постави под въпрос плана му бяха изгубени.

Щеше й се сега той да е с нея. Не искаше да върши това сама. Всичко в нея й казваше, че е погрешно, но при положение че оставаше толкова малко време до съдбоносното събитие, Мади не можеше да измисли друг начин да спре сватбата на сестра си.

Имаше още десет минути до обявения час. Булката закъсняваше повече, отколкото беше модерно. За момент Мади се осмели да се надява, че сестра й може да е размислила, някак си да е осъзнала каква ужасна грешка прави…

И тогава тълпата нададе оглушителни викове и булката и младоженецът се появиха.

Мади ги наблюдаваше от скривалището си в уличката. Близначката й беше забулена в жълт воал и носеше кошница със сватбени лакомства. Адам беше облечен в ослепително бяло. Когато се появиха, малката тълпа ги приветства с одобрителни възгласи. Децата закрещяха за лакомства, а гайдарят засвири весела народна мелодия, наречена „Танцът с целувката“, която Мади тутакси разпозна от сватбите в собственото си село.

Тя се приближи. Присъедини се към малкото сборище, повлечена от тълпата от деца и хипнотизирана от оживените лица, от розовината по страните на сестра й и от начина, по който тя се смееше и разменяше шеги с хората, които вече се бяха наредили по Алеята на Екзаминаторите (някои от тях се тълпяха край каретата, а други просто й махаха). Мади нямаше нужда от магическото си зрение, за да разбере, че това не е представление. Щастието на сестра й беше истинско — всъщност тя направо грееше от радост.

Мади се запита дали е възможно Адам да се е променил? Възможно ли беше злото малко момче да се е превърнало в мъж, когото сестра й да обича? Възможно ли беше той да я обича?

Не. Мисълта за това беше непоносима. Единственият начин да изпълни заръката на Генерала бе да си каже, че Адам е истинска заплаха. Но колкото повече се опитваше да си представи това, толкова повече си припомняше онзи далечен ден на Хълма Червен кон, когато беше запратила мисловна мълния по него и Адам беше опикал панталоните си от страх…

След малко процесията щеше да потегли. Трябваше да го направи скоро. Да го направи скоро и да го направи както трябва — нямаше да има втори шанс. Тя се приближи още малко. Сватбената карета сега беше на не повече от двайсет крачки от нея и когато пристъпи още по-наблизо, Мади се наведе, сякаш за да вземе едно от лакомствата, паднали на паветата, и започна да призовава руната Хагал.

Но може би по прищявка на съдбата жестът, който би трябвало да я прикрие, всъщност привлече вниманието на Маги. Момичето замръзна в мига, в който хвърляше шепа лакомства на тълпата, и когато Мади инстинктивно вдигна поглед, откри, че гледа в две любопитни сиви очи, изпъстрени със златисти точици като нейните…

За един кратък миг очите й се разшириха.

Маги стреснато притаи дъх.

Нещо премина между тях — сила, която беше много помощна от Аеск или Ак и която проблесна в сдвоеното им съзнание. Когато видя Мади, Адам трепна и инстинктивно вдигна ръка нагоре. „Някогашният Адам“ — помисли си Мади и се зае да подготвя мисловната мълния…

Но Маги протегна ръка и на устните й се появи стеснителна усмивка.

— О, Мади, знаех, че ще… — започна тя.

Когато по-късно се върна към този момент, Мади разбра, че това е бил нейният миг — тази секунда на готовност и върховно изпитание на лоялността й.

И тя я пропусна. Руната Хагал се удари в земята, без да нанесе вреда точно в момента, в който Маги осъзнаваше какво се случва.

— Маги, почакай… — извика Мади.

Но Маги вече беше недостижима. Очите й, в които само преди миг имаше толкова надежда, сега пламтяха предателски и ужасено. Тя вдигна юмрук, който внезапно се озари от руническа светлина.

— Мислех, че ти си различна — каза тя. — Мислех, че си на моя страна. Оказва се, че ти си една от тях, точно както ми каза онова нещо…

И като запрати цяла шепа заклинания, тя пришпори Червения кон на Клането и го подкара в бърз тръс по Алеята на Екзаминаторите, разпръсвайки малката тълпа (децата продължаваха да настояват за лакомства). Руните пукаха по цялата павирана улица като фишеци, барабанчикът и гайдарят тичаха след тях, а гирляндата от рози падна от главата й и се изтърколи в канала.

Хората реагираха различно.

— Фойерверки! — изкрещя някой.

Други затанцуваха. Трети зяпаха небето, осъзнали, че са видели нещо странно, но неспособни да го опишат с думи. Някои пък чуваха гласовете на отдавна умрели хора. Някои се смееха малко налудничаво, други плачеха — но пък не плачат ли всички на сватбите?

Маги погледна веднъж ужасено назад, под воала очите й изглеждаха смъртоносни. След това двамата с Адам изчезнаха.