Джоан Харис
Руническа светлина (13)

9

В онова, което беше останало от Вселенския град, Маги Риди отново сънуваше. Сънят беше странно въздействащ, осветен от цветовете на Хаоса и населен с форми, които се извиваха и гърчеха. Хората от Ордена не сънуваха, но Маги вече не беше изцяло тяхно дете и след като прочете Добрата книга, правилата, които беше спазвала толкова много години, започнаха да се разнищват като плющящо на вятъра ленено платно и скоро след това се появиха сънищата…

Сега тя сънуваше мъж с червена коса и искрящи тъмнозелени очи. И преди го беше виждала в сънищата си и по някакъв начин знаеше, че той е неин враг. Тя си помисли, че този път обаче той си има неприятности, и това я накара да се усмихне и да стисне юмруци в съня си. Виждаше, че цветовете му са много силни — демонични цветове, каквито не беше зървала изобразени в Добрата книга — и между тях имаше руни, нечестиви огнени руни като онези, които бяха поместени в Книга Слова. Подобен символ блестеше и на ръката му — клеймото на Огнения народ.

„По Клеймото му ще го познаете…“

Каен. Името на клеймото беше Каен. Обърнато. Тя не си зададе въпроса как знае това. Може би го беше видяла в Книгата, която беше подпряна отворена на стената до нея. Златният ключ, който я отваряше, сега висеше на верижка около врата й. Той беше най-скъпоценното й притежание. Маги винаги затваряше Книгата, когато си тръгваше, но когато беше сама в скривалището си, предпочиташе да я оставя отворена на глава „Възвания“, където тайните имена на Огнения народ бяха изписани със сребърни и златни букви.

Тя удари червенокосия мъж и го събори на земята. Той направи щит, за да се предпази, но щитът беше слаб. Нямаше да издържи дълго. Врагът й изкрещя от болка и по снега на Северните земи пръсна отрова.

„Добре — помисли си Маги в съня си, — да видим как ще се измъкнеш сега.“

Мъжът беше вече на колене. Тя виждаше страха в очите му. Не чуваше какво казва, но знаеше, че моли животът му да бъде пощаден.

„Милост? Не мисля“, каза си тя.

Приближи се и го видя да лежи безпомощен в краката й. В нея като роза разцъфна триумф. Можеше лесно да го убие, но искаше удоволствието да продължи по-дълго. Искаше първо да го види как страда, искаше той да пълзи и да се моли, преди да го изпрати в Задгробния свят.

Но изведнъж избухна взрив от цветове и Маги видя да се приближава фигура — дребна, но някак зловеща форма, обвита в руническа светлина. Въпреки това, когато фигурата пристъпи по-напред, Маги разбра, че няма причина за паника. В края на краищата тя се оказа просто момиче, горе-долу на нейната възраст. Момиче със странни златистосиви очи, коса, пусната свободно по раменете, и едно от онези клейма върху протегнатата й длан…

„Тя изглежда точно като мен!“ — помисли си Маги.

След това се появи нова, ярка светлина и светът се преобърна като лист…

Маги се събуди със силен вик, обляна в пот и разтреперана, и се озова отново в катакомбите. Главата й лежеше близо до отворената Книга, над която явно бе заспала. Споменът за съня й сякаш се беше отпечатал върху сенките наоколо.

Но сега, докато се бореше да пропъди страховете си, тя видя, че вече не е сама. Срещу нея седеше млад мъж, кръстосал крака върху каменния под. Трябва да беше около седемнайсет или осемнайсетгодишен, но лицето му носеше следите на богат житейски опит. Косата му беше като тази на северните народи, а очите му бяха сини като лед, който се мержелее в далечината.

Маги осъзна, че докато е спала, бергата й е паднала, и изчервявайки се, я придърпа обратно на мястото й, преди да се обърне към непознатия.

— Кой си ти? — рязко попита тя. — Кой си и какво правиш тук?

Младежът се усмихна и Маги почувства как по гърба й премина странна, лека тръпка, сякаш някакво ледено перо бе докоснало плешките й.

— Името ми е Адам — отвърна младият мъж. — И извървях дълъг път, за да те намеря.