Джоан Харис
Руническа светлина (47)

5

В онази нощ въпреки умората си Маги почти не спа. Луксът в стаята, мекотата на балдахиновото легло, споменът за подобния на мрачна милувка глас на Стареца в съзнанието й — всички тези неща сякаш заговорничеха, за да я държат будна, докато накрая не можеше да издържа повече. Изпълзя от леглото, като остави Адам да лежи на небесносиния диван, и отиде до прозорците, където над града беше изгряла луна, която караше вълците да вият и сега посребряваше върховете на покривите и очертаваше шарки от светлини и сенки по пода на помещението.

Старецът стоеше върху пиедестал до прозореца, мълчалив под покривалото срещу прах. Дали спеше? Или беше мъртъв? Част от Маги се надяваше да е така. Но по-голямата част от нея не искаше нищо повече от възможността да разпита техния пленник, да измъкне сведения за семейството си (и най-вече за сестра си), без да разбуди Адам или тъмното присъствие в него, което тя никога не забравяше.

Маги пристъпи на пръсти към пиедестала и внимателно дръпна покривалото.

— Там ли си? — прошепна тя.

Нещо проблесна вътре в скалата.

— Маги. Изглеждаш разтревожена — каза то.

— Трябва да разбера нещо.

Цветовете на Стареца отново просветнаха, сякаш се усмихваше.

— Нека позная. Разтревожена си, защото ти показах откъде си дошла. Ти си дете на Аезир — последната ни среща доказва това. Все едно може да има каквото и да е съмнение, като се има предвид руническият ти знак.

Този път усмивката му беше още по-ярка и хвърли отблясъци от светлина и цветове из затъмнената спалня.

Маги се намръщи.

— Но как е възможно това? Аз съм родена тук, в Края на света. Родителите ми бяха Сюзън и Донал Риди. Всички знаят това.

— Наистина ли? — попита Старецът. — И ти ли го знаеше, Маги? Или винаги си била различна? Винаги си задавала въпроси? Винаги си търсила нещо повече — нещо, което дори не знаеш какво е? Винаги си търсила място, за което даже не си убедена, че съществува?

— Откъде би могъл да знаеш това? — Очите на Маги се разшириха.

— Дълго време бях в Сън. Там видях много неща.

— Видял си сънищата ми? — учуди се Маги.

— Маги, наблюдавам те от края на Древните времена. Знам колко самотна трябва да си се чувствала, но повярвай ми — никога не съм те забравял. Нито дори за миг. През цялото това време очаквах своя шанс да те заведа у дома, при твоя народ.

— Огненият народ изби моя народ — отсече тя.

— Не — възрази Старецът. — Безименният стори това. Съществото, което ти наричаш Магистъра и което Адам нарича Шепнещия…

— Не ти вярвам!

— Мисля, че ми вярваш. Защо иначе би дошла при мен?

Разбира се, на това нямаше какво да отговори. Маги знаеше, че той е прав. Въпреки цялата й подозрителност и гнева, който изпитваше, имаше нещо, което я привличаше към Стареца — нещо, което беше дори по-силно от онова, което я привличаше към Адам. Беше грешно, може би дори беше предателство, но нямаше как да го отрече. Знанието, че има семейство, беше променило начина й на мислене. Там, където преди в душата й беше пустиня, сега разцъфваше живот. Сестра й, баща й, дядо й — всички те очакваха завръщането й у дома…

— Каза ми, че те пътуват насам — рече Маги.

— Казах ти истината.

— За какво идват?

— За теб, разбира се — сега, докато шепнеше и я убеждаваше, гласът на Стареца беше нежен. — Маги, дете на Гръмовержеца, именувам те Магни, дете на Тор, именувам те дете на Ярнсакса, родена от Ордена и Лошото управление, именувам те Ак, Гръмотевичния дъб, сестра на Аеск, Светкавичния ясен, именувам те Строителната, Разрушителната, именувам те Носещата война и Унищожителката с лък, Сънуващата и Събуждащата, и Майката на Последните времена…

Докато слушаше думите, у Маги се появи странно усещане. От раздразнена и неспокойна тя стана почти сънлива. Натежалите й клепачи се затваряха. Устните й се извиха в лека усмивка. Сън започна да разцъфва пред нея с цялата си съблазнителност…

Тя рязко отвори очи.

— Спри това!

Разбра какво прави той. Старецът се опитваше да я омае, да я извади от равновесие, да подчини волята й, да я примами в света на Сън, където тя можеше да се поддаде на същото обсебване, което вече беше опитал върху й, неуспешно, Магистърът на Адам.

Паниката я накара да се изправи на крака.

— Всичко е наред — успокои я Старецът. — Просто ме послушай още малко…

Но викът на Маги беше събудил Адам.

— Какво правиш? — разтревожено попита той.

Гласът в главата й стана настоятелен.

— Не се опитвах да те нараня — продължи той. — Трябва да разбереш. Допускал съм грешки; правил съм лоши неща. Но никога не бих те наранил. Ние сме твоето семейство, Маги. Ние те обичаме. Искаме те. Имаме нужда от теб…

— Казах спри!

И след тези думи Маги запрати с цялата си сила руната Ак по затворника. Откъм създанието в камъка се разнесе рев на силна болка и мрежата от руни, която го заобикаляше, проблесна толкова силно, че в следващите няколко минути формите им останаха запечатани върху ретината й.

Маги закри очи срещу внезапното ярко припламване на руническа светлина. След това, също толкова внезапно, Главата стана тъмна.

— Какви игри играеш, в името на Световете? — Адам беше застанал до нея.

— Не можах да заспя. — Сърцето на Маги биеше като чук. — Станах, за да поговоря със Стареца, и после той се опита да ме измами…

Тя погледна ужасено потъмнялата Глава.

— Не съм го убила, нали? — попита тя.

— Не — поклати глава Адам. — Но си го извадила от строя. Разкажи ми какво точно се случи.

Маги започна да му обяснява, запъвайки се. За любопитството си и за потребността си да разговаря насаме със съществото, без някой да й пречи. След това разказа как я беше привлякъл и омаял с думи и кантики…

— Какво ти каза? — попита Адам.

Маги наведе глава.

— Е? Спомена ли за семейството ти? — Гласът на Адам беше неумолим. — Каза ли ти, че се нуждае от теб? Че те иска? Може би, че те обича?

Маги кимна безмълвно.

— Разбира се, че го е направил — рече Адам. — Казах ти, че е опасен. Нали те предупредих, Маги? Казах ти, че ще се опита да те омае.

— Знам. Знам това — отвърна Маги. — Просто си помислих…

— Че ще можеш да го убедиш? — сухо довърши Адам. — Наистина ли мислиш, че го е грижа за теб? Мислиш, че защото си ти, няма да те пожертва на мига, ако това ще послужи на целите му?

И тогава Адам й разказа за Мади Смит, за това как Едноокият Один се сприятелил с нея още когато тя била едва седемгодишна, подготвил я да върши неговата работа и без дори да я предупреди, я изпратил на гибелна мисия в Долната земя да открие сиянието от Древните времена, което Аезир наричали Шепнещия…

— Ето колко го е било грижа за нея — триумфално завърши Адам. — Тя е била на седем години. Невинна. Той я подмамил далеч от семейството й. Покварил я. Научил я да убива. Направил я убийца. Така че не се поддавай на оптимистичните мисли, че той може да бъде спасен. Никой от тях не го заслужава. Те са врагът. Никога преди не са те искали и единствената причина да те искат сега е, защото ти си Ездачът Клане.

— Сега разбирам това — въздъхна Маги. — Предполагам, че ме смяташ за много наивна.

— Не, Маги. Разбирам те по-добре, отколкото си мислиш.

— Наистина ли? — вдигна очи към него тя.

— Разбира се. Мислиш ли, че аз никога не съм бил самотен? Мислиш ли, че никога не съм се чудил какво е да имаш някого, когото да обичаш? — Той се извърна настрани и с крайчеца на окото си видя, че Маги го наблюдава внимателно. — Никой никога не ме е искал — продължи тихо. — Нямам родители, приятели или други близки хора. Само господарят ми и сега… — той спря.

— Сега какво ще правим?

— Нищо. Забрави го. Върни се в леглото — рязко й отвърна Адам.

На външен наблюдател би му се сторило, че той се опитва да сдържи някаква отдавна потискана емоция. Всъщност той полагаше усилия да не се разсмее.

— Защо те е грижа какво чувствам аз? — попита той. — В края на краищата за теб аз не знача нищо.

— Това не е вярно. — Маги сложи ръката си върху неговата. — Това не е вярно. Ти си единственият ми приятел…

— Не искам да бъда твой приятел — възрази той, като се обърна внезапно към нея. — Опитах се, но не мога. Аз те обичам…

— Какво каза? — погледна го изумена тя.

— Обичам те — повтори Адам и докосна лицето на Маги. Сините му очи се взираха в нейните златисто сиви. Дълбоко в себе си той се смееше.

— Адам, аз…

— Шшш — каза той и нежно я притегли към себе си.

Жестът му беше толкова естествен, че Маги почти не се замисли. Главата й потърси онази част от рамото му, която сякаш изглеждаше направена специално за нея, и затвори очи с дълга въздишка. Ръцете му се отпуснаха нежно върху кръста й и той я поведе към леглото.

За момент усети съпротивата й. Той знаеше, че Маги е била възпитана преди всичко да вярва в непорочността. През изминалите три дни беше положил много усилия, за да промени тези й вярвания и да ги замести с разбиранията на своя спътник, но въпреки това знаеше, че това щеше да е най-голямото изпитание на нейната лоялност.

— Обичам те от първия ден, в който се срещнахме — каза той със замечтан и ласкателен глас. — Още от онзи ден в тунелите си мисля, че си най-смелото и най-красивото момиче, което съм виждал през целия си досегашен живот. И не се страхувам да умра в битка с Огнения народ, но никога няма да си простя, ако поне не ти разкрия чувствата си.

И тогава той я целуна по устата и Маги забрави за Свършека на Световете, за Стареца и Шепнещия, забрави за Аезир, сестра си и семейството си, дори забрави за Добрата книга и всичките й правила за благоприличие. Всъщност тя забрави всичко, освен докосването на ръцете на Адам, слабия мирис на някой току-що станал от леглото и любовните слова, които й шепнеше и които бяха по-силни от всякаква руническа магия…

И докато двамата лежаха преплетени върху огромното легло с балдахин, Мимир Мъдрият усети радостен трепет, че най-накрая се доближава до заветната си цел. А Старецът от Пустошта лежеше безмълвен в леглото си от камък, спеше и като всички роби сънуваше, че е господар.