Джоан Харис
Руническа светлина (28)

12

Сънят беше дълъг и странен. За своите седемнайсет години Маги никога преди не беше имала такъв сън и на няколко пъти беше готова да се откаже и да обясни на Адам, че не може да направи това, че някои неща не трябва да бъдат сънувани никога и че тя не е воин.

Но нейният кураж и Гласът в главата й и помогнаха да премине през всичко това. Макар че преди всичко мисълта за разочарованието на Адам бе причината да не отвори очи и да не остави Малбри на неговите чудовища.

Маги си помисли, че нещото, което се беше измъкнало от Хълма, само по себе си е достатъчно лошо. Но сега виждаше онова, което го бе последвало и изпълваше останалата пролука, като клокочеше заплашително и очакваше своя шанс да се появи в света.

Приличаше на петно от черен дим, на мастилен облак или на рояк пчели и Маги чу звука, който то издаваше под земята. Наподобяваше глъчката на десет хиляди гласа, на десет хиляди стъпки или на десет хиляди измъчвани пленници, драскащи със зъби и нокти да бъдат родени.

Но най-обезпокоителното бе момичето, което лежеше в снега под краката й. Наглед беше съвсем обикновено, с кожена туника, наметало от вълча кожа и коса, вързана на плитка, както бе обичайно за чуждоземните.

Наистина ли тя беше врагът? Гласът в главата й беше казал, че е така. И въпреки това тя изглеждаше толкова нормална и толкова не приличаше на демон. Маги знаеше, че демоните могат да приемат каквато форма пожелаят, но това момиче — това толкова познато момиче — й се стори неочакван избор. Дали го познаваше? Част от нея смяташе, че може би е така. Тези очи, тази извивка на упорство в устата му…

— Я виж ти, това момиче изглежда точно като мен!

— Бързо! Словото! — нареди Гласът в главата й. — Бързо, докато все още имаш шанс!

Маги заряза съмненията и потърси подходящата кантика. Тя знаеше цялата Книга Възвания стих по стих, ред по ред. И беше наясно, че клеймото Аеск, Ясенът, ще й даде истинското име на Мади…

Държеше юздата от светлина с едната си ръка и рецитираше Словата от Добрата книга:

— Именувам те Моди, Детето на Гръмотевицата. Именувам те Аеск, Светкавичният ясен. Именувам те Разрушител и Създател на Светове. Именувам те…

Кантиката действаше. Силите на момичето — на демона — отслабваха. Изглежда, Словото действаше на неговия вид и всяка сричка беше като нанесен удар. Сега то лежеше безпомощно в краката на Маги, а на бузата му имаше червена резка, там, където нещо — може би храст — го бе одраскало. Словото го беше лишило от способността да говори, но дъхът му все още излизаше като пара в студения въздух. В този миг Маги осъзна, че вече нищо от това не е сън, че някак си всичко е истинско…

— Довърши я! Докато все още има време!

Гласът на Магистъра беше заповеден. Но Маги Риди не беше свикнала да се подчинява сляпо и необмислено. Никога нямаше да я приемат в Ордена, дори да беше момче. Да убие на сън беше едно. Но да убие така, използвайки Словото, по начин, противоречащ на всичко, на което учеше Орденът, и без да знае нищо за това момиче, което толкова приличаше на нея…

— Това няма значение — отсече Гласът в съзнанието й, съществото, което наричаше себе си Магистъра. — Прави каквото ти казвам; момиче! Довърши я! Спомни си Книгата Откровение! Маги, такава е съдбата ти!

„Съдбата ми?“ — помисли си Маги. Като всички деца на Ордена тя силно вярваше в подобни неща. Спомни си Книгата Откровение и стиха, в който се говореше за Свършека на Световете:

И тогава ще дойде Огнен кон,

и името на неговия Ездач е Клане.

И тогава ще дойде Морски кон,

и името на неговия Ездач е Предателство.

И тогава ще дойде Въздушен кон,

и името на неговия Ездач е Лудост…

Възможно ли бе това да е съдбата й? Дали Маги Риди от Края на света беше предопределена да язди Огнения кон? Тя сънуваше за това от много години, сама в подземния си лабиринт. Беше прочела толкова истории за Вселенския град и великото Откровение, за Бедствията и Очистванията, за войни, демони и богове. И в най-мрачните си и безумни сънища Маги винаги се бореше редом с тях, яздеше през Деветте свята, газеше в нечестива кръв като ангел с арбалет.

Въпреки това през последните три години тя не беше убивала нищо по-голямо от плъх и сега, когато лицето на врага, което така приличаше на нейното, я гледаше от снега, Маги откри, че просто не може да се подчини на Гласа, без да задава въпроси.

— Коя си ти? — попита тя момичето в краката си. — Коя си ти и как носиш моето лице?

Момичето мъчително се изправи на колене. Кантиката го беше накарала да замлъкне за момент, но сега сиянието и гласът му се бяха завърнали. Клеймото върху дланта му блестеше с ярък, меден цвят, но то не направи никакъв видим опит да нападне Маги.

— Направи го, Маги! Довърши я! — Гласът беше загубил спокойния си авторитет и сега в него прозвуча безпокойство. — Маги Риди, ЗАПОВЯДВАМ ТИ…

Но вниманието на Маги беше насочено към момичето. Неговият глас почти се загуби в звука от крясъците на призрачния й спътник, но дори и така тя успя да го чуе — приятен глас, много наподобяващ нейния, но с акцента на Северните земи:

— Маги, чуй ме. Този Глас в главата ти. Онзи, който ти казва какво да правиш.

Маги усети как гърлото й се стегна.

— Откъде знаеш името ми? — попита тя. — Откъде знаеш за Гласа?

Присъствието в съзнанието й се превърна в побесняло, ръмжащо животно.

— ИЗПЪЛНИ ЗАПОВЕДТА МИ! — изкрещя той.

Маги отхвърли Магистъра встрани като териер, който разтърсва плъх. Болеше я, но тя беше по-силна. Усещаше неговата ярост и чувство на безсилие, докато се бореше за контрол върху съзнанието й…

— Откъде знаеш?

— Предположих — отвърна момичето. — Това е Шепнещият. Враг на твоя и на моя народ. И преди съм виждала хора, попаднали под магията му. И знам, че ти всъщност не си убийца.

Маги се намръщи.

— Лъжеш — каза тя. — Ти си една от тях. От врага. Отвратителният и коварен Огнен народ.

— Това е вярно. Аз съм една от тях. Но не ние сме врагът. Шепнещият е врагът. Той лъже. Иска да те използва. Знае коя си и те използва, за да си отмъсти на семейството ти.

— Не ти вярвам — заяви Маги. — Огненият народ уби семейството ми.

— Това не е вярно — отрече момичето от Севера. — Маги, аз съм с…

В този момент земята избухна. На дванайсет крачки вляво от Маги изригна гейзер от пръст, скали и трева, последван от още един точно пред призрачния Кон. Той се изправи на задните си крака, оголи зъби и от ноздрите му блъвна син пламък. В същия миг нещо започна да приижда неконтролируемо от Хълма — пищяща и цвилеща вълна живот бликна от дупките в нацепената земя и се понесе към гладкия сняг.

Едновременно с това Маги усети как нещо се закача в мислите й като кука на въдица, захваната в съзнанието й. Беше отново нейният спътник, чиято воля се опитваше да надделее над нейната. За момент зрението й се замъгли. Главата й беше пронизана от остра болка. Ръцете й от съня се вкопчиха в юздата с още по-голяма сила.

Под нея момичето от Северните земи се мъчеше да се изправи на крака. Около двете валяха пръст и чакъл, които отскачаха от покрития с твърда кора сняг. Главата на Маги пулсираше болезнено. Зрението й се раздвои, а после и разстрои. Тя смътно осъзна, че момичето от Севера се обърна и погледна веднъж към нея, след което се затича по снега.

Отгоре загадъчно се въртяха два гарвана.

Куката в съзнанието на Маги подръпна отново, подканвайки я да се предаде и да се подчини.

НЕ МОЖЕШ ДА МИ СЕ СЪПРОТИВЛЯВАШ, МАГИ РИДИ, ЗАПОВЯДВАМ ТИ ДА МИ СЕ ПОДЧИНИШ! УБИЙ Я! ИЗПОЛЗВАЙ СЛОВОТО! НАПРАВИ ГО СЕГА, ПРЕДИ ДА Е ТВЪРДЕ КЪСНО!

Но Маги не беше като Адам Скатъргуд, нямаше да се остави да бъде хваната на въдицата като риба. „ПРЕСТАНИ!“ — извика тя и блъсна невидимото присъствие с цялата мощ на волята си. Червеният кон под нея се изправи на задните си крака, сякаш искаше да я окуражи.

Тя почувства удивлението на Магистъра.

„МАХАЙ СЕ!“ — нареди му тя и отново нанесе удар.

Конят отново реагира.

Гласът стана жален и изпълнен със страдание: „Моля те; Маги. Позволи ми да обясня…“

„РАЗКАРАЙ СЕ ОТ МИСЛИТЕ МИ!“ — прекъсна го Маги и за последен път го блъсна силно. Под нея Конят направи гигантски скок. Внезапно лумна светлина…

И Маги отвори очи и се озова отново във Вселенския град, седнала в леглото с Добрата книга до нея и с Адам, който я наблюдаваше с разширени очи. Старите, познати звуци на града прозвучаха като музика за ушите й, които се събуждаха.

За момент тя почувства такова облекчение, че се е озовала у дома, че почти не забеляза факта, че двамата с Адам не са сами. Един звук я върна към реалността — тихото, познато цвилене, което можеш да чуеш на ъгъла на всяка улица или на всяко място, където има добитък.

Маги се обърна и видя, че до леглото й стои кон. Той изглеждаше като съвсем обикновен кон — кафяв, на петна, с дълга черна грива. Броят на краката му беше обичайният. Защо тогава тя беше толкова сигурна, че това не е обикновено животно? И какво правеше той в стаята им?

Тя се обърна да погледне Добрата книга, която все още беше отворена на картината със странния Кон с осем крака. Дали картината беше предизвикала съня й? Или бе полудяла от сънуването?

В картината в Добрата книга Конят беше с ездач. Имаше ли ездач и преди? Маги не можеше да си спомни. Но в стаята беше толкова тъмно, че тя вероятно бе пропуснала да го забележи — малка фигурка с късо подстригана тъмна коса, облечена в червена туника…

Маги затвори Добрата книга и я заключи със златния ключ. След това се обърна и погледна към коня през кръга, образуван от палеца и показалеца й. През руната Бяркан тя забеляза за миг неописуем червен оттенък. А синият проблясък върху юздата му говореше за присъствието на някакво сияние.

Помисли си, че това е сън. Но не беше. Ето че той беше тук, в реалния свят. Червеният кон от Последните дни…

Който сега, изглежда, й принадлежеше.