Джоан Харис
Руническа светлина (102)

15

— Но защо? — попита Мади отново, когато научи, че Маги е заминала. — Защо би направила това? Да напусне това място? Да напусне приятелите си, семейството си? В името на боговете, тя е седемнайсетгодишна! Бременна е и е съвсем сама. И ако сме прави, Шепнещият…

— Ако сме прави, то Краят на света е най-подходящото място за нея — довърши Один спокойно. — Ако Шепнещият наистина е обсебил детето й, единственото, което можем да сторим, е да се опитаме да попречим на това дете да влезе в Асгард. Защото ако някога успее да стигне дотук и Мимир възвърне Облика си, ще се изправим пред война и Редът, за които се борихме толкова упорито, отново ще потъне в Хаос.

Мади мълча известно време.

— О, значи още не е свършило — каза накрая.

— Мади, това никога не свършва.

Поседяха мълчаливо, наблюдавайки как светлината разцъфва над Края на света. Сянката се беше разпръснала напълно. Дъждът беше спрял и сега слънцето блестеше слабо през пръстена от бели облаци, които обкръжаваха Небесната цитадела.

— Още колко време имаме? — попита тя.

— До какво?

— Докато се случи отново.

— Кой може да каже как се случват тези неща? — сви рамене Один. — Световете са свършвали толкова много пъти преди. Толкова много богове са идвали и са си отивали. Редът и Хаосът имат своите приливи, точно както и Единното море има своите приливи и отливи. Може да минат стотици години, преди Хаосът отново да залее бреговете си. В името на Хел, сега пък на какво се хилиш?

— Просто ми стана някак смешно — усмихна се тя, — защото все още толкова много приличаш на Перт, а пък звучиш толкова много като Едноокия.

— Мади, ние сме богове — сви рамене той. — Трябва да бъдем всички неща за всички хора. Аз съм Один, Бащата на всички, син на Бор. Освен това съм и Ездачът Клане. За теб бях Едноокият. След това бях Перт. Сега съм всички тези неща и още нещо.

Мади въздъхна и затвори очи. Усещаше топлината на слънцето върху клепачите си. Чувството беше толкова познато и създаваше такова усещане за безопасност, че със същия успех можеше и да е върху Хълма Червен кон, легнала по гръб в тревата, дъвчеща стрък детелина и заслушана в песента на щурците. Вместо това тя беше на мили височина над Световете в Люлка, построена от руническа светлина и сънища.

— Изминахме дълъг път от Хълма Червен кон — рече тя, без да осъзнава, че говори на глас.

— Не толкова дълъг, колкото си мислиш — възрази той. — Забрави ли, че го взе със себе си?

— Наистина го направих — усмихна се Мади. — Искаш ли да дойдеш с мен? Да изпушим една лула? Да наблюдаваме облаците от Окото на Коня? Да посънуваме малко? Да се помотаем? Да поиграем карти? Или Бащата на всички не прави тези неща? — леко тъжно попита тя.

— Съжалявам, Мади. Не мисля, че той ги прави. Бащата на всички има работа за вършене. Но що се касае до Перт… — Той замълча и я озари с ослепителната си усмивка на търговец. — Той никога не е твърде зает, за да сънува. Никога не отказва хазартна игра. А що се отнася до предложението да се помотае с теб — какъв по-добър начин за прекарване на времето?

Тръгнаха по дългия път към Хълма Червен кон. Докато стигнат, светлината почти беше изчезнала. На западното небе се беше появила сияйна лента. Тя блещукаше и леко потрепваше като платната на гигантски кораб, а докато се носеше по небесния свод, цветът й се променяше от зелен в розов, а после в син.

— Северните светлини — промълви Мади. — Винаги съм искала да ги видя. Знаеш ли, че казват, че носят късмет?

— Дай да видим какво можеш — потри ръце Перт.