Джоан Харис
Руническа светлина (23)

7

В началото Мали помисли, че още сънува. Двете черни птици — двата гарвана — бяха кацнали на перваза на прозореца. Мади чуваше скърцането на перата им по стъклото, а оглушителното им, немелодично грачене беше толкова силно, че можеше да събуди Спящите.

Тя разтърка очи, стана от леглото и отиде до прозореца.

За нейна изненада двете големи птици не отлетяха, когато тя се приближи, а просто я гледаха със златистожълтите си очи, като от време на време пристъпваха от крак на крак по един доста комичен, тромав начин, който подсети Мади за Нат Парсън.

Тя си спомни съня си.

Птиците са вестители.

Мади погледна намръщено двете птици. Струваха й се обикновени птици. И двете бяха лъскави и добре охранени. Едната, по-малката, имаше едно-единствено бяло перо върху главата си. Другата пък имаше пръстен около крака си.

Птиците са вестители. Защо не? Тя знаеше, че в сънищата се крие много истина. Възможно ли беше Один да е изпратил тези два гарвана? И ако го беше направил, къде беше той сега? При Смъртта, при Проклятието или може би в Сън?

Мади отвори прозореца. Макар да се чувстваше малко глупаво, тя заговори на птиците:

— Имате ли вест за мен?

По-голямата птица клъвна крилото си.

По-малката вдигна глава. Га.

— Съжалявам, не говоря гарвански.

Га.

— Какво искате?

Га. Га.

„Може би искат подкуп“ — помисли си тя. Знаеше, че гарваните и враните са алчни. Често наблюдаваше как Едноокият ги храни с трохи от джоба си. Мади така и не разбра защо го прави — птиците бяха крадци и ядяха мърша, бяха готови да ти изкълват очите, стига да знаят, че ще им се размине. Ала по някаква причина Едноокият ги харесваше, наричаше ги „моите дрипльовци“ — и се смееше на лудориите им.

— Искате ли нещо за ядене? — попита тя.

Два чифта очи се завъртяха към нея.

— Добре. Чакайте тук.

В една чиния до леглото имаше полуизядена бисквита. Мади се обърна да я вземе с намерението да я натроши на перваза…

Но гарваните бяха там преди нея. Без да чакат покана, и двата влетяха в стаята. Единият кацна на рамката на леглото, а другият — на полицата над камината. Мади не си беше давала сметка колко голям може да е всъщност един гарван. Плясъкът на крилете им прозвуча доста обезпокоително в малката стая, а клюновете им изглеждаха остри и опасни.

— Кой ви е канил вътре? — възмути се Мади.

По-малката от двете птици скочи от леглото върху ръката на Мади и клъвна бисквитата, която тя държеше. Мади я изпусна и гарванът я хвана във въздуха, след което я отнесе в ъгъла на стаята. По-едрият го последва и скоро между тях се разрази ожесточена схватка с нокти и клюнове, докато спореха за храната. Единият от двата порцеланови свещника падна върху решетката на камината и се разби на парчета.

— Спрете! — извика Мади и успя точно навреме да спаси втория свещник.

Птиците, не й обърнаха никакво внимание.

Мади ги погледна безпомощно. Помисли си каква глупачка е — толкова искаше да повярва в реалността на съня си, че бе решила, че двойка мърляви гарвани могат да бъдат вестители от друг свят. Тя се огледа за някакво оръжие — метла или може би тупалка — с което да прогони птиците.

Един съвсем тих глас стигна до нея като насън.

„И двамата са пакостници“ — прошепна той и се засмя.

— Один? — каза Мади.

Га. Гра.

Птиците веднага спряха да се карат. Те сякаш очакваха нещо — два чифта златисти очи се вторачиха в Мади.

— Не знам какво искате — сопна се тя.

Га. Гра.

— Защо не ми кажете? — Мади започваше да губи търпение.

И тогава тя внезапно разбра какво трябва да направи — беше толкова просто, че го бе пропуснала — но ако птиците бяха такива, каквито тя се надяваше, че са, то имаше начин да се увери в това.

Тя направи знака на Ос с ръка.

— Има ли име, питомно е — изрече тя с леко треперещ глас.

Двата чифта златисти очи примигнаха.

Мади отново направи знака.

— Наричам ви Хугин и Мунин — изрече тя. — Дух и Съзнание на стария език. Сега ще ми кажете ли какво правите тук?

Двете птици тутакси изчезнаха и бяха заменени от две опърпани фигури — едната лежеше на дивана, а другата седеше на леглото. На Мади те й изглеждаха почти еднакви, като се изключеше разликата във височината и пола и широката бяла ивица в дългата коса на момичето. И двамата бяха облечени в лъскаво черно — плат, който можеше с еднакъв успех да е от пера и от коприна, но някак си не приличаше на нито едното от двете. Косата им беше чорлава и оплетена и двамата носеха много сребърни бижута — пръстени на всеки пръст, гривни, нанизани до средата на ръцете им, обици, които дрънчаха с перата и звънчетата си, и множество огърлици от лъскав черен кехлибар.

Те приличаха на Мади на хора от Хаоса и двамата имаха черна рисунка, която тя не можа да разпознае, жената на дясната си ръка, а мъжът — на лявата.

— Лъскаво — каза по-високото същество. Другото се ухили и зъбите му проблеснаха.

— Хугин и Мунин? — попита Мади.

— Вече не сме с тия имена — отвърна по-високото създание. — Викай ми Хюи. Почти същото е. А това е сестра ми Манди. Дай ни нещо да пийнем й може би да хапнем набързо. Изминахме дълъг път, за да се срещнем с теб, и ще искаш да чуеш онова, което имаме да ти кажем.