Джоан Харис
Руническа светлина (19)

3

Първото място, където се отбиха Локи и Веселко, бе фермата на Дориан Скатъргуд, от отворения прозорец, на която се разнасяше гръмотевично хъркане. Хитрецът бързо успя да се справи с ключалката и проследи звука до леглото с балдахин, което някога беше заето от Дориан, но по-нататъшното проучване разкри, че човекът, който спи в него, е жена — едра, с щръкнала руса коса.

По дяволите!

Локи бързо се дръпна назад и настъпи крака на Веселко, който изръмжа. Богинята на милосърдието и изобилието въздъхна и се завъртя, оглеждайки сенките наоколо с полуотворени очи.

Хитрецът трепна и затаи дъх. Достатъчно лошо бе, че е в селото, но това, че от всички места беше избрал да дойде точно тук…

— Шшш — прошепна той. — Всичко е наред. Просто сънуваш. Заспивай.

Сив въздъхна и отново се завъртя с шум, който наподобяваше тревожния звук на огромна медна тръба. Завивките й се омотаха и Локи беше възнаграден с гледката на голяма част от закръглените й бутове, които все още носеха клеймото на добитъка на Дориан — нещо, което определено не искаше да вижда.

— Моля те, не го прави — промълви Хитрецът.

Последния път, когато се беше промъкнал в спалнята на Сив, всичко бе приключило със зашиването на устата му — болезнена процедура, която обаче не беше нищо в сравнение с онова, което първоначално бе планирано за него, или онова, което Тор би му сторил този път, ако научеше.

Облян в пот, той започна да отстъпва назад сантиметър по сантиметър. Веселко повтаряше всяка негова стъпка. Движеше се безшумно въпреки иначе тромавата си походка. И когато вратата на спалнята се затвори след него и той въздъхна облекчено, в лявото му ухо се разнесе тих глас, носещ заплахата на далечна лавина, а една силна ръка го стисна за врата.

— И така, кажи ми — изръмжа Тор, — щот’ искам да знам. Как точно желаеш да умреш?

— А, Тор — каза Локи с непринуден глас, който загуби много от целения ефект, защото прозвуча с цяла октава по-високо от обичайното. — Ако искаш, вярвай, ама търсех теб. — Той безуспешно се опита да се измъкне от хватката на Тор. — Всъщност имам информация, която знам, че ти ще…

Палецът, който притисна трахеята му, не му позволи да довърши.

— Не, не мисля, че знаеш — рече Тор и стисна гърлото му.

— Просто ме изслушай — изломоти Хитрецът.

Тор оголи зъби.

— Само три думички… — Локи се опитваше да си поеме въздух и започваше да посинява.

Значи наистина така става, разсъждаваше Тор. Преди не го беше забелязал. Хората действително посиняваха…

— Моля те — прошепна Хитрецът.

Тор отслаби натиска на палеца си.

Локи се закашля.

— Това се брои за една.

— Тор…

— Станаха две — отбеляза Тор.

Локи му хвърли гневен поглед. Сложи ръка върху нараненото си гърло и си пое дълбоко дъх, като се опита да не се закашля отново.

— Мьолнир… — промълви той.

Бързо движещият се тежък обект има нужда от известно време, за да спре. Юмрукът на Тор продължи по траекторията си и може би дори щеше да достигне до целта си, ако Хитрецът не беше успял да се наведе. След това юмрукът замръзна във въздуха и на лицето на Тор се появи изражение на съмнение, примесено с проблясък на надежда.

— Чукът? — попита той.

— Не, глупако, другият Мьолнир. Онзи, дето лети във въздуха и лови птици.

Гръмовержецът изглеждаше леко объркан.

— Разбира се, че Чукът — тросна се Локи. — Чуй ме, Тор, знам къде е. Във всеки случай, знам у кого е. И добрата новина е, че те са готови на сделка.

 

 

Хитрецът беше свикнал със смъртните заплахи. Помисли си, че една-две смъртни заплахи преди закуска са идеалното начало на деня. Някои хора предпочитаха нещо тестено за закуска, но Локи се захранваше с енергия и за ума му нямаше нищо по-добро от ежедневната опасност, за да изостря интелекта му и да го държи нащрек.

Ето защо през онази сутрин той вече беше получил не по-малко от дванайсет обещания за незабавни мъчения, побой, осакатяване, изкормване и други неприятни посегателства. Нито едно от тях не беше изпълнено благодарение на Тор, който неохотно беше повярвал на разказа на Локи и така беше разколебал четирима от племето Аезир и по-голямата част от ванирите, с изключение на Хеймдал (който би повярвал на Хитреца точно толкова, колкото би родил диви котки) и на Скади, която, разбира се, не беше там.

Това не означаваше, че са доволни. Всъщност по време на спешния военен съвет в онази сутрин (свикан набързо от Етел и Тор в гостната на бившия дом на енорийския свещеник) Локи трябваше да отговори на редица неудобни въпроси и да даде много обвързващи клетви, преди някой друг да му повярва. И дори и тогава единствено присъствието на Мади и Тор разубеди ванирите (които не обичаха да ги викат по този начин) да не изпробват върху Локи различни методи за разпит, чиято цел бе да се убедят, че той казва истината.

— Но защо бих излъгал? — попита Хитрецът.

— Защото си бащата и майката на всички лъжи — отвърна Хеймдал, като скръцна със зъби толкова силно, че от тях излетяха искри.

— О, стига, Златозъб. Остави ме на мира.

— С удоволствие, но преди това какво да ти счупя — краката или гръбнака?

— Кълна се, че не извличам никаква полза от това — рече Локи и се обърна с прочувствена пледоарии към кръга на своите съдници: — Но всички вие чухте пророчеството. Асгард ще бъде построен отново със или без нас. Една сделка с Хаоса ни дава шанс да сме част от това. А ако Тор получи Чука си обратно заедно с новите руни, които Анджи може да сподели с нас…

— Нови руни? Сигурен ли си? — попита Фрейр.

— Напълно — отвърна Хитрецът. — Видях само две от тях, но сигурно има още. И…

— И ако това е така — продължи Фрейр, — то навярно Асгард наистина може да бъде издигнат отново и ние ще си възвърнем Облика. А ако Тор получи Чука си обратно…

Това беше силен аргумент. Боговете, които бяха в изгнание от петстотин години, не можеха да му устоят и накрая дори Хеймдал неохотно се съгласи.

— Чукът е у тях? Сигурен ли си?

— Залагам живота си — кимна Локи.

— Ако ни излъжеш, си мъртъв, Звездно куче — предупреди го Хеймдал и така общият брой на заплахите стана тринайсет. — Просто исках да си наясно с това.

Той свали ръката си и се присъедини към останалите, като затвори кръга.

— Добре — облекчено въздъхна Локи. — Сега е ред на клетвата.

— Но тук няма никой друг, освен нас! — изсумтя презрително Фрейя.

— Моля ви. Поне този път направете както ви казвам — призова ги Хитрецът и се захвана да изрежда условията, които беше поставила Ангрбода: — Амнистия за нашите съюзници в Хаоса. Връщане на спорните територии — Желязната гора за Фенрис, Единното море на Йормунганд и в Асгард да бъде подготвена зала за Ангрбода, известна като Съблазнителката, като награда за лоялността й…

Разнесе се ниско, нетърпеливо ръмжене. Гръмовержецът започваше да се изнервя.

— Този съюз да бъде скрепен — побърза да продължи Локи — с жест на добра воля от новите ни съюзници, а именно — връщането на Мьолнир, Чука на Тор, което ще стане веднага, щом като договорът бъде сключен…

— В името на боговете, свършвай вече — подкани го Тор.

— Съгласни ли сме? — попита Хитрецът.

Аезирите и ванирите кимнаха.

Настъпи доста продължителна пауза.

— И сега какво? — най-сетне попита Фрейя.

— Предполагам, че ще чакаме — сви рамене Хитрецът.

Те чакаха в кръг, хванати за ръце. Всъщност чакаха толкова дълго, че изражението на Тор отново стана застрашително, Хеймдал оголи златните си зъби и дори Локи, който беше запазил безгрижния си вид по време на цялата среща, сякаш загуби част от увереността си.

— Докога ще стоим така? — обади се Ньорд накрая.

— Предполагам, че тези неща отнемат известно време — рече Мади.

Хитрецът й хвърли изпълнен с благодарност поглед.

— Ако това е някоя от твоите игрички… — започна Тор.

— О, стига вече — прекъсна го Локи, — получих четиринайсет смъртоносни заплахи, а още дори не съм закусвал. Направо ме обиждаш.

— Ще направя повече от това — заплаши го Тор и се отдели от кръга, за да направи две крачки към Хитреца, който се скри зад един от столовете на Етел. — Всъщност ако нещо не се случи веднага, ще…

Но описанието на онова, което планираше Тор, бе прекъснато от разнеслия се зад него звук. Звукът беше смях и Локи не успя да го познае, защото дребният му спътник досега никога не беше давал такъв оглушителен израз на веселието си.

Джуджето Веселко се смееше, опънато на дивана, с чаша чай в едната ръка и бисквита в другата.

Преди това боговете почти не забелязваха присъствието му. Само Тир му беше обърнал внимание, и то, защото все още до голяма степен беше Захар-в-Чувал — гоблинът изменник от Хълма Червен кон, който тутакси познаваше джуджето, щом го видеше, а в случая бързо отхвърли тази възможност.

Сега той се обърна към дребосъка.

— Срещали ли сме се преди? — попита.

Веселко се ухили нахално и самодоволно. Проснато върху дивана, джуджето изглеждаше дори по-уродливо и отпреди — масивната му глава беше облегната на възглавниците и то държеше префърцунено порцелановата чаша чай между дундестите си пръсти. Не изглеждаше особено уплашено от Тир или от кого да е другиго от боговете.

— На теб говоря — каза Тир Смелото сърце, връщайки се към гоблинския си говор.

Той измери с поглед дребосъка, направи една крачка към него и добави:

— Дребен задник…

Смехът на Веселко секна.

— Какво? — попита той със заплашителен тон. — Кого наричаш „дребен“?

Той моментално скочи от мястото си и впери стоманеносивите си очи в тези на гоблина, който неохотно се бе превърнал в бог на войната. Захар така и не успя да си отговори на въпроса как толкова малки крака поддържат такава голяма глава, когато нещо го удари в корема и го запрати в другия край на стаята.

— Порцеланът ми! — извика Етел.

— Не ме наричай „дребен“.

Захар немощно вдигна палец в знак на съгласие иззад преобърнатия шкаф с порцеланови съдове.

Веселко зае отново мястото си на дивана и възвърна доброто си настроение.

— Сега, когато се разбрахме по този въпрос — рече той, — вече можем да поговорим.

Той си сипа чай, добави девет бучки захар и нави ръкави, разкривайки двете руни върху ръцете си.

— Приятели, името ми е Мьолнир. Но можете да ме наричате и Веселко.