Джоан Харис
Руническа светлина (67)

6

Нан не се страхуваше от сънищата. Сън беше източникът на всичко живо. Тя знаеше, че Сън свързва Реда с Хаоса, както и Смъртта със Средните земи. Сънуващият можеше да говори с мъртвите, да се разхожда с боговете, да строи прекрасни въздушни замъци.

И нищо сънувано никога не се губи и нищо не се губи завинаги…

Бяха минали седем дни, откакто Нан Фей се беше превърнала в Ездача Лудост. През това време тя беше следвала указанията, дадени й от птиците на Стария, и очакваше с известни опасения момента, когато ще бъде призована да действа — макар все още да беше загадка какво точно се очаква да прави. Досега й се бе налагало само да храни котките си и Епона, да се грижи за къщурката си и да чака облакът от сънища от Хълма Червен кон да допълзи по-близо до селото.

Всъщност той вече изобщо не пълзеше. До петък сутринта се беше превърнал в разперено над долината крило, хвърлящо сянка от Фетълфийлдс чак до бреговете на Стронд. Къщата на Нан беше достатъчно далече, за да е в безопасност няколко дни, но Малбри беше точно на пътя му. С напредването на облака групи от бежанци бяха напуснали селото — някои бяха отишли чак в Малката мечешка гора — но по-голямата част от жителите никога не бяха напускали долината и мисълта да я напуснат сега, дори пред лицето на такава опасност, им се струваше прекалена.

Нан чака толкова дълго, колкото можа. Но в петък вечерта, когато облакът от сънища вече закриваше небето и поглъщаше дори звука на Стронд с глухото си, отвратително бучене, тя реши, че няма време за губене. Със или без заповеди от Стария тя трябваше да направи нещо, за да помогне. Сама, без Облика си, тя дълбоко се съмняваше, че ще е от някаква полза за селяните. Но може би ако яздеше Епона…

Обу си най-здравите обувки, сложи си шапката и шала, които носеше по празници. След това излезе на двора да погледне Въздушния кон.

В сегашния си Облик кобилата изглеждаше (поне за Нан, която никога не беше яздила кон) много по-страшна, отколкото когато бяха летели заедно през Сън. Освен това нямаше седло и юзда и Нан я огледа със съмнение, чудейки се дали кобилата ще може да я носи. Едно падане на нейната възраст можеше да означава смърт. Струваше й се твърде вероятно да пострада, тъй като крехките й стари кости не можеха да понесат и най-малкия удар и я наболяваха, когато валеше.

Въпреки това тя бодро си каза, че човек, който е летял през Сън в кош за пране, не би трябвало да се страхува от една стара кобила, след което се хвана за гривата й, стъпи на един стар пън и прошепна в ухото на Епона:

— Чуй ме сега, старо момиче. Ще пояздим леко и спокойно до Малбри.

Епона разклати глава и изцвили.

— Добро момиче — похвали я Лудата Нан.

После с усилие преметна старческия си крак върху гърба на кобилата и се намести, стиснала здраво с две ръце гривата й.

— Добро момиче — повтори Нан.

Без повече подготовка Въздушният кон потегли първо бавно, после в тръс, а накрая в лек галоп по пътя към Малбри.

Нан стискаше гривата му, сякаш от това зависеше животът й, а звукът от пролуката в Сън постепенно нарастваше от далечно бучене до грохот на лятна гръмотевична буря.

Над нея кръжаха двата гарвана, но оглушителният звук от разкъсването в Сън поглъщаше крясъците им, както и всичко друго.

— Добро момиче — потрети Нан Фей и пришпори с пети Белия кон на Последните дни право към облака от сънища, докато в Края на света Старият спеше, а Ездачът, чието име беше Предателство, кръстосваше улиците на Вселенския град, без още да съзнава, че истинският предател е някой Друг…