Каролине Танек
Ти си дъщеря на принц (6) (Но красивата Теса може да провали шанса си)

На следващата сутрин Теса стана много рано. Тя дръпна завесите и погледна през прозореца — морският бряг беше обвит в сутрешна мъгла и водата почти не се виждаше. Теса отвори прозореца и с пълни гърди пое от хладния, свеж и уханен морски въздух. Няколко ранобудни чайки лениво се рееха над замъка.

Теса затвори очи и изведнъж се почувства като в приказка. Тя живееше в замък! Истински замък!

Сутрешният хлад обаче бързо я върна в реалността. В Розенек беше доста по-студено, отколкото в тяхната малка къща. Дебелите стари стени бяха много трудни за отопляване и Теса се наметна с вълнената си жилетка.

От стаята на майка й не се чуваше нищо — тя сигурно още спеше. Мариане обичаше да си поспива до късно и не беше никак лесно човек да я събуди, ако трябваше да прави нещо рано сутрин.

Теса се облече и излезе, за да се разходи по плажа, наслаждавайки се на сутрешната идилия и тишина. Повей на хладния морски бриз я накара да закопчае и последното копче на жилетката си и да сложи ръце в джобовете й. Теса не видя никой друг на плажа в ранната утрин. През нощта беше валяло, но облаците се разсейваха и на хоризонта вече се виждаше сутрешното слънце. Есенният ден обещаваше да бъде ясен и приятен.

Теса се разходи, вдишвайки с пълни гърди свежия морски въздух, и след около половин час тръгна обратно към замъка. Когато стигна до конюшните, тя срещна мъж с брада, облечен в син гащеризон и обут с високи гумени ботуши.

— Добро утро, принцесо — поздрави я той.

Принцеса? Тя го погледна учудено.

— Мен ли имате предвид?

— Разбира се — усмихна се мъжът. — Тук има само една дъщеря на принца и това определено не съм аз.

Тя отвърна на усмивката му.

— Моля наричайте ме просто Теса.

— Това не би било уместно, принцесо.

— Но аз не съм…

— Напротив, напротив — прекъсна я той. — Всички в замъка ви очаквахме с нетърпение. Принцът не ни каза кога ще ви доведе тук, но всички знаехме, че ще е много скоро. Аз съм Том, конярят. Ако желаете да пояздите, с удоволствие ще оседлая за вас един от най-добрите ни коне.

— Звучи прекрасно, но не мога да яздя.

— Ще ви науча.

— За съжаление не мисля, че ще има време за това. С майка ми няма да останем за дълго тук.

— Така ли? — повдигна вежди Том. — Но вие сте принцесата на този замък. Той ви принадлежи.

— Не, Том, аз не съм наследница на рода, защото съм извънбрачно дете и баща ми не ме е признал. Това обаче не ме притеснява, аз съм щастлива, че най-после се запознах с него. За мен титлата няма никакво значение.

— Колко различна сте от братовчед си — замислено се усмихна възрастният човек.

Теса отвърна на усмивката му.

— Трябва да се прибирам в замъка — каза тя.

— Разбира се. Пожелавам ви добър апетит. Йост изглежда така все едно е глътнал бастун, но приготвя страшно вкусни неща за закуска.

— Кой е Йост?

— Икономът.

— О, разбирам — отвърна Теса, кимна за довиждане и се върна обратно в замъка.

Трапезарията беше на приземния етаж. От нея се излизаше на терасата през голяма стъклена врата, която все още беше заключена.

Голямата маса беше подредена със скъпи порцеланови съдове и сребърни прибори, а закуската вече беше сервирана — разнообразни сирена, салати и пастети. Сякаш от нищото се появи икономът и предложи на Теса бъркани яйца и вурстове. Тя с удоволствие си поръча и двете и погледна към панера с хляб — в него имаше над десет различни видове земели и хлебчета.

— Няма човек, който да може да изяде толкова много на закуска — сякаш на себе си каза тя.

Братовчед й вече седеше на масата, четейки сутрешния вестник.

— Няма нужда да изяждаш всичко — каза й той. — Трябва да има разнообразие.

— Да, но не е ли твърде много? Не мисля, че и половината от тази храна ще бъде изядена, а останалото ще бъде изхвърлено. Това е разхищение.

— Не е никакво разхищение, а начин на живот, който не е за всички. Но какво съм седнал да ти обяснявам, ти си нямаш и идея за какво ти говоря.

Теса го погледна.

— Какво съм ти направила?

— Нищо. Просто не ми харесва тук да идва някакво момиче от село, което твърди, че е дъщеря на принц Рудолф, и се опитва да налага вкуса си на всички. Или по-скоро безвкусицата си.

— Това не е вярно. Аз само искам да опозная баща си, нищо повече.

— Да, разбира се, как не. За толкова тъп ли ме смяташ? Въобще няма да се учудя, ако изобщо не си дъщеря на чичо, а чисто и просто някаква… — той прекъсна изречението си и поклати глава. — За да си част от това семейство, трябва да докажеш, че го заслужаваш. Аз лично силно се съмнявам, че си способна на това.

— Не ме ли чу? Не ме интересува нито замъкът, нито титлата. Искам само…

— Да опознаеш баща си, да, да, ясна си ми. Внимавай в картинката, момиченце. Много скоро тази приказка ще приключи за теб.

Теса повдигна вежди. Защо братовчед й се държеше с нея по този начин? Изглежда беше невъзможно да се поддържат нормални взаимоотношения с него, а Теса дори очакваше да бъдат приятели, все пак двамата бяха първи братовчеди — единствени най-близки роднини. Може би Норман се държеше по този начин, защото тя не произлизаше от благородническите кръгове и не беше получила образование и възпитание като неговите. Толкова ли бяха важни за него тези неща, или той просто се страхуваше за мястото си в замъка?

Докато размишляваше, в трапезарията влезе баща й.

— Добро утро на двама ви — каза принц Рудолф, седна на масата и икономът му донесе чаша чай. — Радвам се, че сте тук и двамата. Искам да говоря с вас.

— Надявам се да не продължи дълго — с отегчение отвърна Норман. — Имам бизнес среща в офиса и вече съм почти закъснял.

— Не се притеснявай, няма да отнеме много от ценното ти време. Исках да ви уведомя, че планирам да организирам бал в чест на Теса идния уикенд.

Теса преглътна сухо. Бал? Специално за нея? Младата художничка усети как стомахът й стана на топка.

— Това наистина не е нужно, татко.

— Напротив, нужно е. Приятелите ми трябва да се запознаят с теб. Ако нямаш рокля за случая, не се притеснявай — каза принцът и извади кредитната си карта от портфейла. — Ето, дете мое, излез и си купи нещо хубаво.

Тя неуверено посегна да вземе картата и усети злобния поглед на Норман.

— Аз… мога сама да си ушия рокля.

Норман презрително повдигна вежди.

— Искаш да си ушиеш вечерна рокля? Това няма да е селска вечеринка, а бал, на който ще присъстват само важни и богати хора. Иди и избери нещо скъпо — Шанел, Диор — парите са без значение.

Теса въздъхна.

— Добре, ще си купя рокля.

— Чудесно — каза баща й. — Шофьорът ми ще те закара до града.

Теса кимна. Да си купи скъпа вечерна рокля и да се вози с шофьор — всичко това беше толкова ново и необичайно за нея. Младата художничка се замисли дали ще издържи на подобен начин на живот.

Теса загуби всякакъв апетит. Тя стана от масата, извини се и отиде да намери майка си. Вървейки по дългия, постлан със скъп килим коридор, тя неочаквано и за самата себе си се усмихна.

Младата жена се замисли, че ако трябва да отидеш от една стая в друга в този замък, това си е направо фитнес тренировка. Замъкът беше толкова голям, а коридорите толкова дълги, че човек постоянно беше в движение.

Все още усмихвайки се, тя влезе в стаята на майка си.

Мариане вече се беше събудила и нервно се разхождаше из стаята. Лицето й се беше зачервило и тя изглеждаше разгневена.

— Защо не слезеш на закуска, мамо?

— Твърде ядосана съм, за да ям.

— Нещо не е наред ли?

— Баща ти… — тя замлъкна, защото едва си поемаше въздух. — Баща ти ме попита дали искам да се омъжа за него.

— Мамо! — Теса я погледна учудено. — Това е твърде неочаквано предложение…

— Той смята, че е чакал твърде дълго и няма повече време за губене. Не знам как си представя, че може да поправи грешката си от преди двайсет и две години просто така.

— Обясни ли ти защо бърза толкова?

— Казах му да си върви, преди да може да ми обясни каквото и да било. И дума да не става да се омъжвам за него, колкото и да искам да го направя заради теб. Просто не мога.

— Заради мен? Какво общо имам аз?

— Ако се омъжа за баща ти, ти ще станеш негова законна наследница. Ще бъдеш принцеса и един ден ще наследиш богатството му.

— Знаеш, че това не ме интересува, но ти все пак трябва добре да обмислиш предложението на татко. Не позволявай на щастието да си тръгне отново от теб!

— С баща ти бяхме и сме от различни светове. Животът заедно ще ни причини само нещастие. И на двама ни.

— Няма ли чувствата ви един към друг да ви помогнат да го преодолеете?

— Не, Теса. Моля те, избий си го от главата. Аз не изпитвам вече нищо към баща ти… освен може би гняв.

Тези думи прозвучаха тежко, но Теса знаеше, че не отговарят напълно на истината. Тя добре помнеше погледа и изражението на майка си, когато видя баща й за първи път след толкова години. Не, тя определено изпитваше нещо много различно от гняв към него.

Теса си помисли, че повече от всичко на света би искала да види майка си щастлива. Тя никога не беше поглеждала друг мъж през всичките тези години. Колкото и да упорстваше, не беше успяла да забрави баща й. Какво можеше да направи Теса, та двамата отново да се съберат?