Каролине Танек
Ти си дъщеря на принц (4) (Но красивата Теса може да провали шанса си)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Du bist eine Fürstentochter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Заглавие: Аристократичен роман

Преводач: Горан Райновски

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Печатница: „Бет Принт“ АД

Редактор: Мирослав Бенковски

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Станислав Иванов

Коректор: Валя Калчева

ISBN: 987-954-398-322-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1359

История

  1. — Добавяне

— Не, не, това просто няма да стане! — извика Фабиан Шварце, почервенял от ярост и гледайки събеседника си разярено.

Максимилиан фон Хартенщайн се постара да остане спокоен. Той знаеше, че беше в по-силна позиция от Фабиан и се стараеше да не дава израз на яда си.

— Напротив, ще стане и още как. Птичият остров е моя собственост и мога да правя с него каквото намеря за добре — спокойно каза Максимилиан.

— Не! Няма да разрешим да строите хотел в уникален биорезерват!

— И дума да не става. Аз вече съм назначил най-добрите архитекти и проектанти. Те ще се погрижат проектирането и строителството да са на най-високо ниво — каза принцът, бутна стола си леко назад, опря ръце на бюрото си и подпря брадичката си на тях.

Той погледна към опонента си, очаквайки аргументите му. Принцът беше известен с това, че действаше безкомпромисно, но честно и почтено. И този път беше решен да не отстъпва от плановете си само защото някакви природозащитници се притесняваха за някакви си птици.

На трийсет години принцът вече беше създал собствена корабостроителница и корабна транспортна компания. Работеше почти денонощно и за личен живот почти не му оставаше време, но беше твърде амбициозен, за да си позволи да се отпусне и да остави многобройните си проекти в ръцете на други хора. Смяташе, че бизнесът е като карането на колело — спреш ли да се движиш, падаш. Ето защо никога не позволяваше начинанията му да са в застой и сега беше решил да построи хотел на брега на Балтийско море. За целта беше купил цял остров, на който досега имаше само няколко бараки и беше напълно безлюден. Според Максимилиан островът беше идеален за почивка и предвиждаше, че хотелът ще привлече много клиенти.

— На острова живеят редки видове птици, които ще бъдат смущавани от шума първо от строежа, а след това и от гостите — каза посетителят.

— Силно се съмнявам — отвърна принц Максимилиан. — Аз лично ходих на острова няколко пъти. В подземния ми гараж в Ню Йорк има повече птици, отколкото там.

— Сега може би да. На острова обаче много скоро ще се заселят птици и ние трябва да им дадем тази възможност.

— Птиците могат да се заселват, където си поискат, не ми пречат. Само да не притесняват гостите ми. На острова аз ще построя хотел, господине, с над седемстотин легла, с всички удобства и безброй възможности за спа и спокойствие.

— Седемстотин… — човекът срещу него го погледна недоумяващо. — Как ще поберете толкова хора на този малък остров? Та той е свързан със сушата със съвсем малък насип с тесен път, по който две коли се разминават много трудно.

— Ще го укрепим и разширим.

Принцът си представи идиличната картина на построения хотел, който се е превърнал в предпочитана дестинация за търсещите почивка от напрегнатото ежедневие хора. Природозащитникът срещу него се опитваше да го убеди да се откаже от плановете си, но Максимилиан беше непреклонен и твърд като гранит. Събеседникът му не каза нищо повече и излезе от кабинета, затваряйки вратата след себе си с трясък.

Максимилиан поклати глава, усмихна се леко и се върна към работата си. Кабинетът му беше на десетия етаж на небостъргача, в който се помещаваха администрациите на компаниите му. В помещението преобладаваха стъкло и тъмен махагон, които му придаваха стилен и делови вид. Освен чашата за чай на бюрото на Максимилиан в кабинета му нямаше други лични вещи или поне не се виждаха. Нямаше нито цветя, нито снимки или сувенири само компютър, папки и документи. От прозореца имаше изглед към Балтийско море, но Максимилиан нямаше време за него.

Вратата се отвори и в кабинета влезе секретарката му.

— След един час сте на тенис, господин Фон Хартенщайн — напомни му тя.

— Добре че ме подсетихте, Барбара — усмихна се той й подписа едно писмо, което след това й подаде. — За днес приключихме. Можете да си вървите, заслужили сте си почивката.

— До утре — усмихна се тя и остави нова чаша с чай на бюрото му. Барбара работеше за принц Максимилиан от повече от пет години и знаеше, че ако пие кафе след 17:00 часа, получава стомашни болки.

Принцът изпи чая на един дъх, след което взе палтото и чантата си и тръгна към тенис кортовете.

До там го закара шофьорът му, а по пътя принцът прегледа още няколко документа.

Архитектът вече беше изпратил първите скици на хотела, които той разгледа и остана много доволен от видяното.

Сградата щеше да се състои от три отделни крила, като по този начин щеше да се слее с природата и едновременно с това да изглежда стилно и елегантно.

Принц Максимилиан си помисли, че може би нямаше да е лошо да предвидят построяването на спортен център към хотела.

Закритите тенис кортове се намираха почти до брега на морето. Модерната сграда беше бяла, а на входа имаше две мраморни статуи. Членският внос за клуба беше много висок и тук идваха само богати хора, които се познаваха много добре.

Докато принцът се качваше по стълбите към входа, задуха силен вятър и той усети, че от сивите облаци, надвиснали над града през целия ден, паднаха първите капки дъжд.

Във фоайето се чуваше приглушена музика — изпълнения на класически произведения на пиано. В него имаше бар, където сервираха най-вече фрешове, но и алкохолни напитки.

На масите бяха седнали неколцина от членовете на клуба, отпивайки от питиетата си и бъбрейки.

Максимилиан тъкмо се канеше да се присъедини към тях, когато чу името на свой стар приятел.

— Да, принц Фон Розенек.

— … направо нечувано. Да заведе в замъка си дъщерята, за чието съществуване не е знаел в продължение на двайсет и две години — просто невероятно.

Максимилиан погледна към говорещите. Те бяха облечени в спортни екипи и седяха много близо един до друг. Не беше ли това племенникът на принца и един от приятелите му със съмнителна репутация?

— Тя май е някаква селянка — присмя се ехидно Норман фон Розенек. — Изключено е тази овчарка да е наследница на рода.

— Кой знае дали изобщо му е дъщеря — отвърна събеседникът му. — Тази Мариане със сигурност ще се опита да се възползва от него. Позната история. Селянката и принцът — колко трогателно.

— Ще я видим тая работа — каза Норман. — Тази селянка ще бъде подложена на най-тежките ми тестове — изхили се той.

Събеседникът му също се изсмя злобно.

Максимилиан повдигна вежди. Реши да не се отбива на бара. Коя беше младата дама, която тези двамата обсъждаха? Максимилиан знаеше със сигурност, че ако тя живееше в замъка на принц Фон Розенек, със сигурност нямаше да й е лесно — Норман фон Розенек беше известен с лошия си нрав.