Каролине Танек
Ти си дъщеря на принц (17) (Но красивата Теса може да провали шанса си)

Теса имаше чувството, че целият свят се е обърнал против нея.

Бяха минали три дни откакто видя статията във вестника. Оттогава почти не беше спала. В момента, в който затвореше очи, от тях бликваха сълзи на отчаяние и мъка. Теса се опитваше да си наложи да не плаче, но просто не можеше.

Максимилиан много пъти се беше опитвал да говори с нея и дори беше идвал в замъка, но Теса помоли иконома да го отпрати. Нина се опитваше да се свърже с нея по няколко пъти на ден, Теса обаче винаги й затваряше.

Младата художничка беше съкрушена. В един ден беше загубила мъжа, когото обичаше, и приятелката, която смяташе за най-добра.

Принц Рудолф фон Розенек не можеше да гледа повече дъщеря си така. В един снежен зимен ден той отиде в стаята й, седна до леглото и хвана ръката й.

— Не бъди тъжна — каза й той. — Един ден ще намериш мъжа, който истински ще те обича. Не трябва да се отчайваш или да се задоволяваш с нищо по-малко от това. Ти го заслужаваш.

— Надявах се, че Максимилиан е този мъж…

— Знам, но ако не е той, ще е някой друг. Трябва да престанеш да се криеш от всичко и всички в тази стая. Излез, разходи се, купи си някоя дреха, забрави за случилото се. Как ще намериш мъжа на мечтите си, ако не излезеш от замъка? Ако се самосъжаляваш и се затвориш в себе си, само ще си навредиш.

— Не знам как да продължа живота си. Не знам кой е моят свят, а в твоя очевидно не ме приемат. Ако си отида вкъщи обаче, ти ще ми липсваш ужасно много и пак няма да се чувствам на мястото си.

— Мило дете, каква грешка допуснах. Доведох те в замъка и поисках да те направя част от света си за няколко седмици. Само ако бях забелязал колко нещастна те прави това…

— Не, татко, радвам се, че най-после се срещнахме — през сълзи каза Теса и го прегърна. — Надявам се с мама да се съберете отново и да заживеете заедно, искам го повече от всичко.

— Не мисля, че тя ще ми повярва някога отново. Аз обърках всичко, миличка. Майка ти предпочита самотата пред моята компания. Тя е избрала да е сама и да няма приятели, а преди толкова обичаше да е с други хора. Не позволявай на Макс да направи същото с теб.

— Толкова ме боли, татко, ако знаеш колко ме боли. Не искам да виждам никого, предпочитам да съм сама.

— Ще бъде грешка. Излез от този замък, Теса, забавлявай се, живей и не позволявай на Макс да разбере, че те е наранил. Ако оставиш нещата както са сега, той ще излезе победител. Това ли искаш?

Теса изправи рамене и преглътна напиращите в очите й сълзи.

— Тази вечер има концерт в павилиона на плажа — струнен квартет, млади талантливи хора. Поканени са само гости от висшето общество. Искаш ли да отидем? — попита я принц Рудолф.

— В този студ?

— Не се притеснявай, ще затоплят мястото със специални съоръжения — големи газови печки. Е, ще трябва да сме с палта, но няма да замръзнем. Много е приятно да си на концерт и да гледаш как вали сняг.

Теса кимна.

— Защо не…

— Чудесно. Ще излезем, ще се повеселим. Със сигурност ще се почувстваш по-добре. Ще те оставя да се облечеш и оправиш и след половин час трябва да тръгнем, ако не искаме да закъснеем. Ще е по-добре да отидем пеша, няма смисъл да чакаме в колата в задръстванията.

— Чудесно — каза принцесата, усмихна се колебливо и стана.

Когато баща й излезе, тя бързо смени нощницата с удобен вълнен костюм с панталон и модерен пуловер. Оправи прическата си, сложи лек грим, взе си палтото и беше готова да тръгнат.

Теса се огледа в огледалото — изглеждаше болезнено бледа въпреки грима. Не можеше да се покаже в този вид пред други хора и набързо си сложи още руж и отново оправи косата си. Очите й все още бяха зачервени от плача, но това нямаше как да се оправи с грим.

Когато слезе, баща й вече я чакаше в преддверието. До него стоеше бодигардът му — Жан-Клод, който работеше за баща й от години.

Баща й сложи ръка на рамото й и заедно с Жан-Клод излязоха от замъка. Тръгнаха по крайбрежната улица и след няколко минути стигнаха до павилиона, където музикантите вече настройваха инструментите си. За принца бяха резервирали места на първия ред. Печките излъчваха силна топлина и Теса разкопча палтото си.

Павилионът имаше форма на мидена черупка и беше разположен почти на самия плаж. Навън валеше снежец, който кротко падаше под светлината на лампите.

Мястото до Теса очевидно беше резервирано, защото само то беше останало свободно. Малко преди началото на концерта дойде човекът, за когото беше запазено и седна. Той беше висок едър мъж. Теса му хвърли бегъл поглед. Максимилиан!?

Младата художничка погледна баща си учудено. Той повдигна вежди.

— Не знаех, че и Максимилиан ще дойде на концерта. Наистина.

Тя въздъхна.

— Теса, здравей — приятелски каза той. — Колко хубаво, че те виждам тук днес. Не успях да се свържа с теб през последните няколко дни и бях започнал да се притеснявам. Да не си болна?

— Не, имах много работа — отвърна разсеяно тя. Не искаше с нищо да му покаже колко я беше наранил.

Той я погледна въпросително.

— Всичко наред ли е?

— Да, защо да не е наред?

— Ами не знам… държиш се някак студено с мен.

— Сигурно е от времето — направи усилие да се пошегува и усмихне тя.

Погледът му й показа колко зле се чувстваше младият принц.

— Теса… — въздъхна той, но преди да продължи, музикантите започнаха да свирят. — Ще говорим по-късно — тихо каза той.

Принцесата поклати глава. Защо се беше съгласила да дойде на този концерт?

Тя беше толкова близо до принц Максимилиан и едновременно с това толкова далеч от него. Искаше да забрави за всичко случило се и да започне отношенията си с него отначало като приятели. Това обаче нямаше как да се случи и тя го знаеше. Дали наистина смяташе, че Теса няма да разбере за другата и за това, че той искаше само наследството й?

Всичко, за което мислеше Теса по време на концерта, беше как да се държи с принц Максимилиан така, че той да не разбере колко наранена е тя и да не му даде повод да триумфира.

Струнният квартет свиреше произведение от Моцарт, но тя само слушаше, без да чува нищо. Музикантите направиха пауза и публиката избухна в бурни аплодисменти, които извадиха Теса от мислите й.

— Какво ти е? — тихо попита Максимилиан, приближавайки лицето си до нейното. — През цялото време беше неспокойна все едно седиш не на стол, а на въглени.

— Видях един човек, с когото непременно искам да разговарям — отвърна Теса и погледна към сцената, до която стоеше мъж на нейните години.

Теса стана и тръгна към него.

— Здравейте, хареса ли ви концертът? — попита го тя и се обърна към Максимилиан така, че той да види усмивката, която подари на непознатия мъж.

Мъжът я погледна учудено, но след това любезно се усмихна и кимна.

— Да, беше чудесен. Подборът на произведенията не беше никак лош. Имам забележка само към басиста — мисля, че напрежението му дойде в повече и свиреше прекалено сковано.

— Така ли? Не съм забелязала.

— О, да. Не може да се сравни с концерта, на който бях в Ню Йорк — каза човекът и започна да й разказва за концертите, които е посещавал.

Темата никак не й беше интересна и Теса с усилие потискаше прозявките си. Когато удариха гонга за края на паузата, тя въздъхна с облекчение.

— Искате ли след концерта да отидем някъде на по питие? — предложи непознатият мъж. — Много бих искал да ви разкажа за балета на Болшой театър, който гледах в Москва.

— Съжалявам, но не мога — отвърна Теса и се върна на мястото си.

Тя усети разочарования поглед на непознатия мъж в гърба си.

Максимилиан я погледна изпитателно.

— Кой беше този?

— А, един приятел, с когото си говорим за културни събития.

— Така ли? Мислех, че не се интересуваш от подобни неща.

— Ами това е едно от многото неща, които не знаеш за мен. Това, че не посещавам концерти всеки ден, не означава, че не се интересувам от тях.

— Така е, наистина не съм знаел за това твое увлечение — поклати глава той. — Какво ново покрай теб?

— Покрай мен? Нищо. Нищичко. Може би само това, че вече не съм толкова наивна, за колкото си ме смятал.

— Какво искаш да кажеш? Никога не съм те смятал за наивна.

— Така ли?

— Разбира се. Трябва да поговорим насаме.

— Ами за съжаление съм много заета. Имам уговорки за следващите няколко дни.

— С мъже?

— И с мъже, да.

— Разбирам — отвърна той и по лицето му сякаш премина сянка. — А ние двамата?

— О, Максимилиан, с теб сме приятели, дори и когато нямам време да се видим.

— Приятели значи — през зъби отвърна той. — Това ли съм аз за теб? Приятел?

— Да — отвърна тя.

Погледът му й подсказа, че може би не всичко по отношение на чувствата и отношението му към нея й беше ясно. Когато музикантите започнаха да свирят отново, тя тихо му каза:

— Ти беше добър учител, Максимилиан, научи ме на много неща и аз никога няма да го забравя. Няма да ти позволя обаче да се възползваш от мен.

— Да се възползвам? Какво, за бога, искаш да кажеш?

— О, Максимилиан, моля те, не започвай — отвърна тя, стараейки се да сдържи сълзите си. — Много добре знаеш какво искам да кажа.