Каролине Танек
Ти си дъщеря на принц (16) (Но красивата Теса може да провали шанса си)

Всичко дотук беше прекалено хубаво, за да е истина.

Теса не можа да заспи цяла нощ, раздирана от съмнения. Тя се опитваше да убеди сама себе си, че Норман отново се опитва да заплете интрига, а Максимилиан никога не би я използвал. Теса обаче осъзна, че знаеше твърде малко за младия принц. Как можеше да бъде сигурна какви бяха целите му? Самият Максимилиан заявяваше, че за него най-важни винаги са били бизнес делата му… дали тя не беше част от тях…

Дали не беше просто средство за осъществяване на целите му?

„Той никога не би се занимавал със селянка като мен, ако нямаше много основателна причина да го направи“, помисли си тя. Принцът беше благородник и танцуваше на паркета в балната зала както рибата плуваше във вода… а Теса беше просто непохватно момиче от провинцията — овчарка, която продаваше мляко, за да се издържа.

Когато се разсъмна, Теса осъзна, че не беше сигурна дали изобщо може да се довери на Максимилиан. Припомняйки си случилото се през последните няколко седмици, самочувствието и увереността на Теса се стопиха като пролетен сняг, огрян от априлското слънце.

Тя имаше нужда от утехата, която можеше да й даде нейната приятелка. Може би Нина щеше да успее да я убеди, че съмненията й са напразни. Младата журналистка умееше да слага нещата по местата им, а Теса се нуждаеше точно от това в този момент.

Тя се обади в редакцията на вестника.

— Съжалявам, но госпожица Фон Шутц в момента не е тук. Мога ли да й предам нещо? — отговориха от редакцията.

— Аз… — Теса млъкна, защото чу някой да говори на висок глас от другата страна на линията. Стори й се, че чу гласа на Нина, но не беше сигурна. Гласовете обаче ставаха все по-силни и Теса неволно чу разговора.

— Как можахте да направите това?!… За вас лоялност е непозната дума, нали?!… Ако не оправите това, което сте надробили…

Секретарката напомни за присъствието си от другата страна на линията:

— Да предам ли на госпожица Шутц да ви се обади? — попита почти шепнейки тя.

— Какво… а, да, моля ви. Кажете й, че Теса се е обадила. Тя знае коя съм.

— Разбрано. Приятен ден, госпожице.

Теса въздъхна и затвори телефона. Тя не беше наясно с работата във вестник, но знаеше, че подобни тежки разговори можеха да продължат много дълго.

Теса знаеше, че няма смисъл да чака до телефона обаждането на Нина, и реши да посети човека, на когото беше помогнала на плажа. Беше помолила баща си да й даде свои стари дрехи — няколко ризи, два панталона, една пижама и още няколко дреболии, които да му занесе. Докато самоличността му не се изяснеше, всяка помощ щеше да му е от полза.

Теса помоли шофьора на баща си да я закара до болницата.

Човекът беше настанен във вътрешното отделение в стая с още двама пациенти. Те бяха мъже на около шейсет години. Когато Теса влезе в болничната стая, двамата играеха шах на масичката до прозореца. Тя ги поздрави и отиде до леглото на човека, когото беше спасила.

Сивите му очи я гледаха с благодарност. Главата му беше превързана, а на ръката му имаше абокат.

Теса се усмихна.

— Как сте?

— Много добре. Лекарите ми дават лекарства за главоболието. Малко съм замаян заради мозъчното сътресение.

— Дано ви мине скоро — загрижено каза тя и сложи чантата с нещата, които беше донесла до леглото му. — Донесла съм ви малко дрехи — стари неща на баща ми. С него сте с почти еднакво телосложение и мисля, че ще ви станат. Всички дрехи са минали през химическо чистене.

— Но аз… не мога да приема…

— Разбира се, че можете — каза Теса, дръпна един от столовете и седна до леглото му. — Можете ли да си спомните нещо от живота си преди инцидента?

— За съжаление не си спомням нищо… помня единствено, че вчера ме извадихте от лодката. Всичко преди това ми е като в… мъгла. Полицаите ме разпитваха, но аз не можах да им кажа нищо — замислено каза възрастният човек.

— Спомените ви ще се върнат от само себе си. Не се напрягайте, само се измъчвате.

— Да, и лекарите казаха същото. Само че не се знае кога ще си спомня, може би след час, след месец или след години…

— След години? — учудено го погледна тя.

— Да — отвърна той. — Благодаря ви, че ме спасихте. Безкрайно съм ви задължен. Ако не бяхте вие, щях да умра от кръвозагуба.

— Радвам се, че ви видях от прозореца. Не ми костваше нищо.

— Защо ми се струвате замислена и тъжна? Да не би човекът до вас да е… — погледна я внимателно той.

— Ами… аз нямам човек до мен… всъщност може би имам… но не знам доколко сме един за друг…

— Това може да се разбере само с времето, мило дете. Не прибързвайте и не насилвайте нещата. Един ден сама ще разберете дали той е за вас или не. Дотогава се наслаждавайте на младостта си. Няма значение колко жаби ще целунете, важното е накрая да намерите принца от мечтите си — намигна й той.

Теса се усмихна. Изведнъж й олекна. Той беше прав — най-разумно беше да остави времето да покаже какви са намеренията на Максимилиан спрямо нея. Когато си помисли за него сърцето й отново заби нетърпеливо.

— Благодаря ви — каза тя. — Аз ще тръгвам. Мога ли да направя още нещо за вас?

— Да, ако не е твърде нахално, мога ли да ви помоля да ми донесете нещо за четене? Много ми е скучно цял ден в това легло.

— Няма проблем. Какво ви се чете? Нещо криминално или пък исторически роман?

— Няма значение. Бих прочел и телефонния указател, толкова ми е скучно тук.

— Ще видя дали имат указателя долу — пошегува се Теса. Човекът срещу нея също се засмя.

Тя излезе от стаята и отиде до будката във фоайето. След като огледа изложените книги, избра исторически приключенски роман от Бърнард Корнуел. Взе книгата и се обърна към лавицата със списанията. Докато избираше кое от всичките да вземе, погледът й попадна на последния брой на „Всеки ден“ и за момент застина на място, без да може да помръдне. На първата страница имаше голяма снимка на принц Максимилиан, който беше прегърнал някаква жена и я гледаше в очите. До голямата снимка имаше по-малка — на самата Теса. Заглавието гласеше „Ще победи ли любовта“.

Останала почти без дъх, тя взе вестника и прочете статията.

— Не — тихо каза тя. — Това не може да е истина. Той не може да направи такова нещо. Или…

В статията пишеше за тайната връзка на принца с една баронеса. Двойката обаче не афиширала отношенията си, защото принцът искал да се ожени за по-богата жена и така да реши финансовите си проблеми. Тази по-богата жена беше самата Теса — наследницата на фамилията Фон Розенек.

— О, боже — помисли си тя и тихо изстена. — О, Макс.

Най-лошите опасения на Теса се потвърдиха, и то как — със статия на първа страница в най-тиражния вестник. Явно Норман не беше излъгал или преувеличил. Най-важни за Максимилиан бяха парите. В момента й се прииска да размени всичките си нови вещи, рокли, костюми и обноски за любовта му. Теса обаче знаеше, че това е невъзможно.

Тя обаче не беше видяла най-лошото — автор на статията беше Нина.

— О, боже — тихо простена младата художничка.

Беше ли предадена и от приятелката си?

„Как можа да го направи — мислеше си Теса. — Аз й се доверих, а тя спекулира с нещастната ми любов и я поставя на първа страница на вестника. Тя ми обеща никога да не пише за мен… о, колко наивна съм била…“

От очите й бликнаха сълзи. Няколко от пациентите до нея я бяха разпознали и я гледаха с любопитство, но никой не посмя да я заговори. Теса изпитваше болка, която не можеше да опише с думи. Струваше й се, че някой й беше нанесъл удар с нож в сърцето и го забиваше все по-надълбоко.

— И двамата са ме предали — останала почти без дъх си каза тихо тя.

Мобилният й телефон звънна. Теса избърса сълзите си и погледна екрана — Нина! Младата художничка се поколеба, но в следващия миг натисна червената слушалка. Не искаше да говори нито с Нина, нито с Максимилиан.