Каролине Танек
Ти си дъщеря на принц (11) (Но красивата Теса може да провали шанса си)

Дните в Розенек минаваха бързо. Теса запълваше времето си главно с рисуване, откривайки всеки ден нещо ново, което си струва да бъде изобразено на платното й. Последното й „откритие“ беше избата с многото бурета в нея. Тя често ходеше в семейния параклис зад замъка, където намираше уединение и вдъхновение за работата си. Тишината в него беше нарушавана само от плясъка на морските вълни.

В библиотеката Теса попадна на албум, в който имаше много снимки на баща й. На една от тях той беше съвсем малко момче и се смееше весело пред фотоапарата, хвалейки се с билките и тревите, които беше намерил.

На други снимки бяха баба й и дядо й. И двамата бяха усмихнати и изглеждаха много щастливи.

Норман й беше направил забележка, че прекарва твърде много време уединена с тези снимки, но тя трябваше да признае, че напоследък младият принц се държеше доста приятелски с нея. Въпреки това обаче тя беше отхвърлила поканата му за партито не само защото не искаше да прекара свободното си време с него, а и поради факта, че вече имаше уговорка с Максимилиан.

Когато започна да се приготвя за срещата с него, сърцето й заби учестено. Тя се улови, че си слагаше червило за трети път и пудреше носа си за четвърти.

Не беше ли прекалено всичко това? Все пак не излизаше на среща, а отиваше на урок при своя учител по обноски в обществото. Днес той щеше да й покаже Птичия остров и да й разкаже за бъдещите си планове за хотела. В това нямаше нищо романтично, но въпреки всичко сърцето й биеше толкова силно, че щеше да изскочи от гърдите й. Откакто беше осъзнала истинската същност на Максимилиан, когото първоначално беше сметнала за сухар, Теса се чувстваше привлечена от него.

„Това е абсурдно“ — помисли си тя. Та те се познаваха едва от няколко дни и се бяха срещали три или четири пъти. Освен всичко Теса смяташе, че с Максимилиан са твърде различни — той винаги обмисляше всичко много внимателно и се водеше от разума си, докато тя слушаше само сърцето си. Двамата бяха като огън и вода. Теса си наложи да спре да мисли за него, за да не направи нещо необмислено, за което след това да съжалява.

Тя пое дълбоко въздух и за пети път оправи роклята си. Беше избрала тъмна вълнена рокля с подходяща за цвета й жилетка. Младата художничка беше обула високи ботуши, подчертаващи стройните й и дълги крака.

Точно в 12:00 принцът дойде и я взе с колата си. В своето небрежно-елегантно черно кожено яке той изглеждаше много привлекателен. Теса затаи дъх. Двамата си размениха усмивки.

— Изглеждате чудесно днес — каза й той.

— Благодаря ви — отвърна тя и усети как се изчервява. — Ще тръгваме ли?

Максимилиан кимна и посочи колата, която беше паркирана близо до входа на замъка. Днес беше дошъл със зелен джип, който явно беше пътувал доста по черни пътища, защото целият беше в кал и драскотини.

Пътят за Птичия остров криволичеше между ниви и ливади. Духаше студен северен вятър и по небето започнаха да се появяват тъмни облаци.

Те стигнаха до една самотна ферма, където принцът паркира колата.

— От тук нататък трябва да продължим пеша — каза той. — На острова е забранено за автомобили.

Теса го последва по тесния насип, който водеше към Птичия остров. Около неравната бетонна настилка стърчаха високи дървета, чиито клони опираха в небето.

— Как ще минат седемстотин гости на хотела по този тесен път? — попита Теса. — Според мен това е напълно невъзможно.

— Ще построя нов път или ще разширя насипа.

— А какво ще стане с птиците, които живеят тук? Кормораните, щъркелите и чайките се нуждаят от тишина и спокойствие, за да отглеждат малките си.

— В близост до острова има много други места, на които могат да гнездят. Освен това птиците не са мой проблем. Аз съм купил този остров и мога да правя с него това, което сметна за необходимо. Не виждате ли колко прекрасна е природата тук? Това ще е рай за гостите на хотелския комплекс, които ще идват тук, за да си починат и релаксират. Кое според вас е по-важно — почивката на хората или гнездата на птиците?

Теса поклати глава.

— Хотели има навсякъде. Кътчета като това, недокоснати от човешка ръка, стават все по-малко.

— Може и така да е, но трябва да намеря начин да използвам острова възможно най-рационално.

— Не сте ли се замисляли, че нещата може би не са толкова прости, колкото ги представяте? — попита Теса, гледайки нагоре към кръжащите над тях чайки. От небето започнаха да падат малки снежинки. — Вижте, заваля първият сняг! — усмихна се Теса. — Значи трябва да побързаме да се върнем обратно, за да не останем тук блокирани. Пътят е много лош и без сняг.

— Не се ли радвате? — усмихната попита тя и се завъртя в кръг, хващайки снежинките с ръце. — Светът е толкова красив, когато вали сняг. Все едно всичко лошо си отива, скрито под бялата пелена. Толкова е хубаво!

— Заблуждавате се. Лошото нито си отива, нито се скрива. То е винаги сред нас.

Тя го погледна укорително.

— Винаги търсите негативното във всичко — каза му тя.

— Не във всичко — отвърна той.

Максимилиан изведнъж се наведе към нея и тя затаи дъх. Принцът беше толкова близо до нея, че тя можеше да усети дъха му, който заради студа изглеждаше като облак пара. Тя го погледна като омагьосана.

Той протегна ръка и докосна лицето й.

— Снежинките се топят върху кожата ви, Теса. Като мъжко сърце под погледа ви.

— Недейте, моля ви… не говорете така.

— Защо? Вярно е. Вие сте много специална, Теса.

— Не, не съм специална. Аз съм само художничка от провинцията, която гледа овце и се опитва да продава картините си, за да се изхранва. Това е всичко.

Максимилиан я погледна.

— За какво мечтаете, Теса?

— Това е лесен въпрос — усмихна се тя. — За семейство. Откакто срещнах баща ми, много искам родителите ми да се съберат отново. Мама беше сама прекалено дълго време. Трябва й мъж, който да я разбира и подкрепя.

— Всъщност те защо са се разделили?

— Семейството на баща ми е било против любовта им.

— Може би са имали основание за това.

— Как можахте да го кажете? — ядосано извика тя и го стрелна с гневен поглед. — Защо винаги сте толкова скептичен, когато става дума за чувства?

— Няма чувства — няма разочарования.

— Какво искате да кажете? А мечти? Поне мечти нямате ли?

— О, да, разбира се, че имам. Мечтая да построя хотел тук и с печалбата от него да осигуря бъдещето на компанията си.

Теса нямаше какво повече да каже. Тя огледа отново прекрасния пейзаж. По пътя обратно вървяха доста бързо, защото по брега вече започна да се трупа сняг.

На близкия кей Теса забеляза кораб, превърнат в ресторант. На голяма табела на кърмата пишеше, че предлагат прясно изпечена сьомга.

— Искате ли да хапнем? — попита принцът, забелязал погледа й.

Тя усети, че беше вече доста гладна и кимна. На осветения вход на ресторанта имаше касичка с молба за дарения и снимка на момиченце на около пет години с кърпа на главата. Теса бързо прочете текста под снимката.

— О, това момиченце има левкемия. Нужни са й пари за допълнителни изследвания. Явно са много скъпи. Спешно трябва да се трансплантира костен мозък.

Максимилиан погледна снимката, повдигна вежди и сложи ръка на кръста на Теса.

— Сигурно вече са се погрижили за нея — каза той.

— Едва ли. Ако беше така, тази касичка нямаше да е тук. Трябва да се направи нещо.

— Боже мой, Теса, вие искате да спасите целия свят! — отвърна Максимилиан и я погледна. — Досега не съм срещал жена като вас.

В погледа му се четеше искрено уважение.

— Това добре ли е или зле? — тихо попита тя.

Той се усмихна и леко я целуна по бузата.

— Май някой тук си проси комплименти. Сама си отговорете на въпроса — загадъчно я погледна принцът. — Хайде да си намерим места, защото умирам от глад.

Теса кимна и го последва. Цялото й тяло трептеше след докосването му. Струваше й се, че имаше треска — постоянно я обливаха студени и топли вълни. Чувството обаче беше приятно. Отдавна не се беше чувствала така привлечена от някой мъж. Всъщност никога не се беше чувствала толкова силно привлечена от някого.