Каролине Танек
Ти си дъщеря на принц (3) (Но красивата Теса може да провали шанса си)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Du bist eine Fürstentochter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Заглавие: Аристократичен роман

Преводач: Горан Райновски

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Печатница: „Бет Принт“ АД

Редактор: Мирослав Бенковски

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Станислав Иванов

Коректор: Валя Калчева

ISBN: 987-954-398-322-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1359

История

  1. — Добавяне

Принц Рудолф беше всичко друго, но не и търпелив човек. Той никога не отлагаше нещо за по-късно. Беше свикнал да се справя с всичко бързо и резултатно. След като написа писмото и го прати по куриер, той с нетърпение зачака отговора на Мариане.

Мина ден, след него втори. След като и на третия ден не пристигна отговор, принцът реши да вземе нещата в свои ръце. Секретарят му беше открил адреса на Мариане, но принцът не искаше да се появи на вратата й просто така след толкова години и реши да й пише, че трябва непременно да я види.

Мълчанието й беше достатъчно красноречиво, но принц Рудолф отказа да го приеме за отговор, особено след като беше разбрал, че тя живее с дъщеря си. Теса беше на двайсет и две години — със сигурност беше негово дете.

Той имаше дъщеря! Дъщеря, за която до преди няколко дни изобщо не беше подозирал. Как е могла Мариане да не му каже нещо толкова важно? Защо е премълчала? Той беше готов да направи всичко за детето си. Всичко! Принцът беше загубил толкова много в живота си, а ето че сега и за него изгря светъл лъч. Светлият лъч на надеждата, че не е живял напразно и ще остави нещо след себе си.

Той каза на шофьора си адреса на Мариане и седна в лимузината си.

 

 

И този ден валеше като из ведро. И бездруго тъмният и мрачен ден вече отиваше към края си — свечеряваше се.

Лимузината паркира пред градината на Теса и Мариане. Принцът слезе, отиде до входната врата и позвъни. Не след дълго вратата отвори една красива млада дама.

Виждайки я, той загуби дар слово. Сърцето му заби учестено. Пред него стоеше Мариане — такава, каквато я помнеше отпреди повече от двайсет и две години! Не, това беше невъзможно, не можеше да е истина.

„Теса — помисли си той. — Боже господи, колко прилича на майка си!“

— Да, моля? — въпросително го погледна младата жена.

— Аз… — само това успя да каже той.

Зад Теса се появи друга жена, по-възрастна от нея. Мариане! Дъхът му спря. Той знаеше, че ще я срещне, но виждайки я отново, просто не знаеше какво да каже. Тя почти не се беше променила от последната им среща. О, Мариане! По гарвановочерната й гъста коса бяха започнали да се появяват сиви нишки, но тя си беше същата красива и елегантна жена с искрящи кафяви очи, която помнеше от младостта си. Мариане!

— Ти? — сподавено каза Мариане. — Какво търсиш тук?

— Искам да говоря с теб. Мога ли да вляза?

— Не! — отвърна Мариане.

Теса гледаше учудено ту майка си, ту непознатия човек. Тя го изгледа от глава до пети и я осени прозрение. Разбра кой е.

— Моля те, Мариане, наистина трябва да говоря с теб. Моля те.

Тя го погледна укорително.

— Какво искаш от мен, Рудолф? Защо сипваш сол в старите рани?

— Не прочете ли писмото ми?

— Не. Изгорих го.

Рудолф фон Розенек мълчаливо прокара ръка през косата си. Той беше прекарал часове в писане на писмото, подбирайки внимателно всяка дума, а тя дори не го беше прочела.

— Човекът ще подгизне в този дъжд, мамо. Нека го пуснем да влезе. Може поне да чуем какво има да каже, не мислиш ли? — защити баща си Теса.

Мариане повдигна вежди и въздъхна.

— Добре. Да влезе.

Принцът влезе. Той имаше чувството, че току-що беше извоювал малка победа. Теса погледна навън през отворената врата. Забеляза лимузината с шофьора, паркирана пред градината им.

— Това вашата кола ли е? — попита тя.

— Да.

— Имате шофьор? Какъв сте вие, господине, да не сте президент?

— Не точно — отвърна принцът и погледна към Мариане. — Тя не знае ли?

— Не, не знае и не трябва да узнава! Това само би усложнило живота й ненужно.

Теса въпросително повдигна вежди.

— Какво не трябва да знам?

Принц Рудолф пое дълбоко въздух.

— Аз съм принц Фон Розенек.

— Принц… — тя го погледна невярващо, но след това се усмихна. — Чудесно. Значи аз съм принцеса Фон Розенек.

— Така е — отвърна принц Рудолф.

Теса го погледна смаяно. Той не се шегуваше.

— Това не е важно — намеси се Мариане. — Какво значение има някаква си титла или име? Вятър и мъгла.

— Не си права — отговори й принцът. — Аз гледам много по-сериозно на отговорността към предците си.

— Така е, няма спор. Тази твоя отговорност се оказа много по-важна за теб от всичко останало — остро отвърна Мариане и без да каже и дума повече се обърна и тръгна по коридора към дневната.

Принц Рудолф я последва. Трябваше да се наведе, за да мине под ниската рамка на вратата на стаята, но я видя в последния момент и едва не се удари в нея. В главата си принцът чуваше само гласа на Мариане и обвиненията й към него.

Дъщеря му го гледаше така, сякаш беше дошъл от друга планета. За нея той беше чужд човек и това му причиняваше истинска болка.

Той все още не можеше да повярва, че има дъщеря и тя стои пред него тук и сега. Каква красива млада дама беше тя — истинско копие на майка си. Прекрасна, просто прекрасна и омагьосваща с дълбоките си кафяви очи.

— Имаш ли семейство? — попита го тя.

Рудолф се усмихна с облекчение — първата стъпка беше направена. Нямаше да е лесно да се реваншира за двайсет и две изгубени години, но все трябваше да започне отнякъде.

— Да, имам племенник. Той е малко по-голям от теб и живее в замъка ми. Родителите му починаха преди години в самолетна катастрофа. Освен него имам само далечни роднини.

— Уау — смаяно каза Теса. — Ние имаме семейство. Истинско семейство. А ти… ти си баща ми.

От големите й кафяви очи струеше радост и вълнение. Тя явно се отнасяше добронамерено и с разбиране към него, което той смяташе, че не заслужава. Нищо не извиняваше отсъствието му през всичките тези години това, че не беше потърсил майка й нито веднъж. Ако знаеше… ех, ако знаеше…

— Да. Семейство. Ние имаме семейство — отвърна той.

— Това е прекрасно! Досега бяхме само двете с мама.

— И това ни беше напълно достатъчно — каза Мариане и му хвърли гневен поглед.

Принц Рудолф я погледна. Искаше му се да я прегърне и притисне до себе си и да се въздържи му костваше неимоверни усилия. Мариане, ах Мариане… не беше се променила през всичките тези години — все същата огнена и темпераментна жена, която Рудолф помнеше от младостта си. Принцът се зарече да направи всичко по силите си, за да си я върне отново. Страстта му към нея беше останала също толкова силна, колкото в последния ден, когато я видя и й каза, че трябва да се разделят. Сърцето му тогава биеше само за нея и когато я видя отново днес, разбра, че това не се беше променило.

Погледът му бързо обходи малката дневна и се спря върху един зимен пейзаж с акварел над дивана.

— Тази картина е прекрасна. Кой е авторът й? — попита принцът.

— Аз — отвърна Теса.

— Наследила си таланта на баба си. В замъка има безброй нейни картини. Непременно трябва да ги видиш.

— С удоволствие бих ги разгледала.

— Нищо няма да разглеждаш! — гневно каза майка й. — Кракът ни няма да стъпи в замъка!

— Моля те, Мариане…

— Не! Ако случайно си забравил, ще ти припомня, че ти беше този, който ме изхвърли от живота си. Ти пожела да се разделим. Как смееш да идваш тук и да се държиш сякаш нищо не се е случило? Ти се ожени за друга, Рудолф!

— Така е. И съжалявах горчиво за това дълги години. Бракът ми беше нещастен, Мариане. Направих най-голямата грешка в живота си, разделяйки се с теб.

Мариане въздъхна.

— За какво си дошъл? Какво искаш от мен? — попита го тя, опитвайки се да звучи твърдо и непреклонно.

Не й се получи — не можеше да скрие, че дълбоко в себе си не беше безразлична към него, колкото и да се опитваше да изглежда обратното.

— За да те помоля да ми дадеш втори шанс. Бях глупав и искрено съжалявам за стореното. Колкото и да се опитвах, никога не можах да те забравя.

— Така значи. Е, аз пък отдавна съм те зачеркнала от живота си, драги мой.

Принцът смутено погледна надолу. Мариане беше студена и резервирана, поне външно, и той не я обвиняваше. Дъщеря му обаче, за разлика от майка си, беше усмихната и очевидно добре настроена към принц Рудолф. Ако той беше разбрал за съществуването й по-рано, нещата щяха да са много различни. Съдбата обаче беше решила да се срещнат тук и сега и принцът нямаше да позволи щастието му да си отиде отново. Не и този път.

— Как разбра къде живеем? — хладно попита Мариане.

— Секретарят ми поразпита тук-там. Как можа да не ми кажеш, че имам дъщеря? Аз имах право поне да знам за това!

— Ти загуби всичките си права в деня, в който ме изостави. Тогава не знаех, че ще имам дете. Разбрах за това няколко седмици по-късно, а ти не искаше да се виждаме повече. Какво трябваше да направя, да те моля ли?

— Можеше поне да ми кажеш, Мариане — въздъхна Рудолф. — Аз съм неин баща и щях да поема отговорността си. Станалото станало. Това, че в миналото съм направил грешки, не означава, че нямаме бъдеще заедно.

— Напротив, точно това означава — отвърна остро Мариане. — Как можеш да дойдеш тук и да очакваш, че всичко е простено и забравено? Не само че ме нарани, но и…

Тя не успя да довърши изречението си, защото Рудолф я притисна до себе си и я целуна. Мариане се опита да се отдръпне, но той й показа, че няма да я пусне и тя се отпусна в ръцете на единствената си и голяма любов.

Усещайки аромата и докосвайки тялото й отново след всичките тези години, той се почувства отново млад и щастлив. Колко му беше липсвала тя през тези двайсет и две мъчителни самотни години. Чувствата му към нея не бяха отслабнали, дори напротив — той я усещаше като неразделна част от себе си.

Мариане обаче отново се опита да се освободи от прегръдката му и този път успя.

— Какво ти става? Нямаш право да идваш тук и да… — тя не можеше да си поеме дъх от вълнение. — Напусни къщата ми! Веднага!

— Не, моля ви! — каза Теса. — Аз искам да го опозная по-добре. Все пак той е мой баща.

— Само биологичен баща… — Мариане не успя да довърши изречението си.

— Моля те, мамо. Искам да разбера що за човек е баща ми. Все пак не съм била с него толкова дълго време, а сега той е тук и иска да се реваншира за грешките си.

— Нищо не си изпуснала от това, че не си го познавала, повярвай ми.

— А защо не ме оставиш аз сама да преценя?

— Добре, както искаш — отвърна майка й гневно.

Принцът въздъхна тихо — още една малка победа.

— Бих искал да дойдеш с мен в замъка.

— В никакъв случай! — възпротиви се Мариане. — Какво ще стане с овцете ни?

— Ще намеря опитен работник, който да се грижи за тях.

— Не може! Не искам! — продължи да упорства Мариане.

— Моля те, мамо — каза Теса. — Който е казал „а“…

— Добре, както искаш. Но само една седмица. Една седмица и нито ден повече!

— Отлично — каза принцът.

Една седмица беше повече, отколкото смееше да се надява. Удаваше му се възможност да заведе дъщеря си в замъка — там, където беше мястото й. Но Рудолф беше наясно, че това беше първата крачка от много дълъг път обратно към Мариане и дъщеря им.