Каролине Танек
Ти си дъщеря на принц (5) (Но красивата Теса може да провали шанса си)

— Това е то, значи… — смаяно каза Теса, когато пред погледа й се появи замъкът Розенек.

Той се извисяваше над морето, гордо изправен върху една висока скала. От две страни замъкът беше заобиколен от гъста гора, а в двора му имаше голям фонтан със статуи на герои от древногръцката митология.

В съзнанието на младата художничка вече изникнаха няколко картини на този прекрасен замък. Тя усети как я засърбяха пръстите да хване четката и да сподели с платното впечатленията си от това приказно място. Тя току-що беше слязла от лимузината, с която я бяха докарали до замъка, а вече имаше чувството, че се е влюбила в него.

Баща й, който беше до нея, се усмихна. Теса все още не можеше да повярва, че е до него тук и сега. Кой можеше да предположи? Искаше да му зададе толкова много въпроси, че просто не знаеше откъде да започне. Искаше да знае всичко за него. Абсолютно всичко.

Майка й я погледна с недоверие. Когато тръгваха към замъка, майка й я беше предупредила, че баща й само използва хората, за да постигне целите си.

— Това е грешка, ужасна грешка — промърмори Мариане, докато принцът даваше указания на иконома къде да занесе багажа. — Той ще ни отпрати веднага щом му омръзнем. Веднъж вече го направи, няма да се поколебае да го стори пак.

— Може би се е променил, мамо.

— Хората не се променят току-така, Теса. Мислех, че си научила този урок.

Теса не отговори. Преди около две години тя беше имала лош опит с мъж, който се оказа непоправим женкар. Теса му се беше доверила, а той я беше разочаровал. Въпреки това тя силно вярваше в любовта и знаеше, че някъде там по широкия свят имаше мъж, който я чака и който е единственият за нея.

Гласът на баща й я извади от мислите й. Принц Рудолф й показа помещенията за прислугата и конюшните и й каза, че може да язди конете, когато и колкото поиска.

— Ако искаш, утре сутринта икономът може да ти донесе закуската в леглото — каза й той.

— О, много мило, но не е нужно. Аз винаги ставам много рано, за разлика от мама, която обича да си поспива до късно.

— Ами тогава можем да закусваме заедно. Аз също ставам много рано.

— Разбира се, би било чудесно — каза Теса, прехвърляйки кошницата с котенцето от едната си ръка в другата. Тя го беше взела със себе си, защото не искаше да го оставя само за цяла седмица.

— Каква прекрасна гледка — каза някой зад нея. — Самата селска непорочност в човешки образ.

Теса се обърна. Зад нея стоеше слаб млад мъж може би с няколко години по-възрастен от нея. Всичко у него беше някак безцветно — светлорусата коса, болезнено бледото лице, едва забележимите редки вежди, които сега беше повдигнал. Мъжът свали якето си, взе го в ръка и я погледна изпитателно.

— Ти искаш да си принцеса, така ли? — студено я попита той. — Роклята ти изглежда така, сякаш до преди малко си доила овцете в обора. А, забравих, ти наистина си овчарка.

Теса го погледна смаяно. Защо я обиждаше този непознат човек? Тя беше облечена в кафява вълнена рокля и жилетка. Облеклото й не беше модерно, но за сметка на това беше топло и удобно, а освен това подчертаваше елегантната й фигура.

— Що за поздрав, Норман? — ядосано попита баща й. — Къде останаха обноските ти?

— Извинявай, чичо Рудолф, но тя е много по-различна от това, което очаквах. Смятах, че ще е поне малко елегантна и ще има някаква класа. За съжаление съм сбъркал — с ехидна усмивка поклати глава той и й подаде ръка за поздрав. — Все пак добре дошли и от мен.

Гласът му беше толкова студен и лицемерен, че Теса неволно потрепери. След това дойде ръкостискането му. Ръката му беше хладна и влажна. Младата художничка се чувстваше така, сякаш се беше ръкувала с риба. Тя положи усилие да потисне импулса да избърше ръката, която беше докоснала неговата, в роклята си и отстъпи крачка назад.

Майка й поздрави принца сдържано.

— Нямаше и шест години, когато те видях за последен път — каза му тя. — Само пакости ти бяха в главата тогава.

„И явно това не се е променило особено“, помисли си Теса. Защо този човек се държеше така с нея? Ако беше заради наследството на принц Рудолф, Норман нямаше защо да се притеснява. Тя беше готова да му го отстъпи цялото с най-голямо удоволствие. Теса беше щастлива от това, че се беше запознала с баща си и не искаше нищо повече.

— Елате, ще ви покажа стаите ви — прекъсна мислите й принц Рудолф фон Розенек. Той ги отведе на първия етаж, където бяха спалните. В дългия коридор имаше много картини, повечето от които бяха с морски мотиви. — Баба ти ги е рисувала — каза на дъщеря си той, забелязвайки любопитния й поглед.

— Прекрасни са — каза тя.

— Да, тя беше много талантлива. Също като теб. Ако искаш, ще ти направим ателие.

— Това звучи прекрасно!

— Но е безсмислено — намеси се Мариане. — Няма да останем тук толкова дълго, че да можеш да го използваш. След „топлото“ посрещане на Норман съм готова да си тръгнем още сега.

— Моля те, Мариане, не говори така — отвърна Рудолф. — Аз ще се погрижа да се чувствате добре тук. Колкото до племенника ми, ще поговоря с него и обещавам, че няма да се държи с вас повече по този начин. Той просто не е свикнал да дели замъка и вниманието ми с никого другиго.

Теса се усмихна.

— Да, нали. Даже си мисля, че скоро ще станем най-добри приятели.

— Не ти трябват такива приятели! — ядосано каза майка й.

Принцът сложи ръка на сърцето си и тихо изстена.

— Татко! — ужасено го погледна Теса. — Лошо ли ти е?

— Малко — с усилие каза той. — Сърцето ми отказва да работи както преди. Радостта от идването ви ми дойде малко в повече.

— Трябва да си легнеш. Къде е стаята ти?

— Наблизо. В края на коридора.

Принцът се наведе напред, а Теса успя да го хване от едната страна, помагайки му да върви. Тя с ужас забеляза болезнено бледото му лице и си помисли, че може би е получил инфаркт. Боже господи, можеше ли да го загуби отново толкова скоро след като го беше открила?

Мариане мина от другата му страна и сложи ръката си през кръста му. Тя се опита да не покаже емоции и да запази сериозното си изражение, но Теса я познаваше твърде добре и забеляза загрижеността в погледа й.

— Благодаря ти, детето ми — каза принцът, след като го сложиха да легне в стаята му.

— Да ти донеса ли нещо, татко? Чаша вода или лекарства?

— Не, не, имам всичко, което ми трябва, тук в нощното шкафче. Нищо друго не ми трябва. Само ти, дете мое — усмихна й се той. — Ти върна слънцето в живота ми. Това е много повече, отколкото някога съм смеел да се надявам и да искам.

— Татко…

Принцът бръкна в нощното си шкафче и извади оттам две таблетки, които изпи. След това отново легна и затвори очи.

Принц Рудолф очевидно имаше нужда от почивка и двете жени тихо излязоха от стаята. Мариане остави вратата леко открехната, за да чуят, ако принцът имаше нужда от нещо. Икономът вече беше занесъл багажа им в стаите и ги чакаше в коридора.

— Мога ли да ви бъда полезен с още нещо?

— Бихте ли извикали лекар за баща ми? Той не се чувства добре.

— Вече го направих. Докторът вече е на път.

— Добре — облекчено въздъхна Теса.

Младата художничка отиде в стаята си. Още с влизането беше смаяна от разкоша и аристократичната атмосфера в нея. Скъпите копринени тапети бяха в светлосив цвят, също както и брокатените завеси на големите прозорци. В средата на стаята стоеше огромно легло с балдахин, а до него — масичка с няколко книги върху нея.

Теса отиде до прозореца и се опита да го отвори. Порив на вятъра обаче не й позволи да го направи. Тя погледна навън и първото, което видя, беше малък остров на няколко километра от морския бряг.

— Какъв е този остров? — попита тя стоящия до нея иконом.

— Това е Птичият остров. Собственост е на господин Фон Хартенщайн, който ще построи там хотел.

— Колко жалко — каза Теса и отново погледна към островчето. То изглеждаше толкова красиво, уединено и романтично, че според нея беше грехота някой да строи там каквото и да било.

Теса сложи ръце на изящно изработения перваз на прозореца и изведнъж се усети свързана с този замък. Сърцето и заби учестено. Младата художничка предчувстваше, че престоят й тук щеше да е интересен и запомнящ се.

Какво ли я очакваше?