Ниам Грийн
Правила за идеален живот (3)

Второ правило: Винаги имай резервен план

— Много съжалявам, но вероятно ще се наложи да освободя и двама ви. — Лицето на Дърмот е пепелявосиво. Вече ни е обяснил (сякаш ние не го знаехме), че поради срива в пазара на недвижими имоти „Ханли и сие“ има сериозни финансови затруднения и че му е невъзможно да ни осигурява заплати, след като и сам може да върши малкото работа във фирмата. — Вината е изцяло моя — добавя и гласът му за миг пресеква. — Ако не бях инвестирал в проклетата жилищна сграда, може би щях да се справя въпреки кризата. Сега обаче съм в безизходица — строителният предприемач заплашва да върне на банката ключовете от апартаментите. Загубих парите си, фирмата се държи на косъм, отгоре на всичко съсипах и вашия живот.

Закрива с длани лицето си, а на мен ми се свива сърцето. Какво ще прави без нас? Надали ще се справи с клиенти, които му крещят по телефона. Да не забравя да включа секретаря, преди да си тръгна завинаги, та Дърмот да прослушва най-неприятните обаждания. Къде е пустият му телефонен секретар? Май го пъхнах в килера под стълбището, след като намерих противните съобщения, оставени от Дом. Трябва да го потърся.

Ненадейно ми хрумва, че вероятно съм в шок — май така реагират хората, изпаднали в шок: съсредоточават се в глупави подробности като например къде са забутали телефонния секретар.

— Успокой се, Дърмот, не съсипваш ничий живот. — Дом непохватно го потупва по гърба. Давам си сметка колко много му струва този жест на съпричастност; той е против проявата на каквато и да е физическа близост с представителите на собствения си пол. Веднъж ми довери, че е имал доста неприятно преживяване с някакъв тип с много тесен кожен панталон в тоалетната на нощния клуб „Шийба“. — Всяко зло за добро. Малкото препятствие ще ни помогне да си направим равносметка и ако е наложително, да променим посоката, в която вървим.

Усмихвам му се признателно заради опита да успокои Дърмот. Знам обаче, че не е искрен. Настоящото зло няма да доведе до нищо добро… всъщност дори не е зло, а пълна катастрофа, но е безсмислено да го казваме на шефа. Много мило от страна на Дом, че не сипва сол в раните му. Безсмислено е да потвърдим пред Дърмот, че е съсипал живота ни — и без това е вън от релси.

Опитвам се да преценя какво чувствам, след като несигурността ми от последните дни се е заменила със сигурност за пълна катастрофа. Струва ми се, че кръжа над тялото си, сякаш случващото се не ме засяга. Усещането е приятно и ми напомня за времето, когато бях на петнайсет и пуших трева с отворковците от гимназията. Оказа се, че вместо джойнт са ми дали грубо свита цигара с тютюн, а пък аз се изложих ужасно, защото взех да разправям, че имам видения и че ми се е завъртяла главата. Тогава Пати О’Хулихан се изкиска и каза, че са ме взели за мезе. Толкова се засрамих, че ми идваше да потъна в земята.

Така и не споделих с нашите, че Дърмот ме е освободил. Как ще реагират, като им съобщя „радостната“ вест? Още са съкрушени от раздялата ми с Робърт и тази новина напълно ще ги изкара от релси. Навярно не са предполагали, че по-голямата им дъщеря ще се окаже такава „зона на бедствията“.

— Така ли мислиш? — Дърмот вдига глава и обнадеждено поглежда Дом.

Уязвим е като малко дете. Натъжавам се, като го гледам в това състояние. Открай време е мекосърдечен — вероятно затова не се опитваше да печели на гърба на наемателите, докато други от бранша не биха се поколебали нито за миг. Накрая все пак се реши да инвестира в жилищно строителство, но избра най-лошия момент, когато всички се оттегляха от пазара. Сега изглежда съсипан. Мъртвешки блед е, очите му са кървясали, доста е отслабнал и лицето му е изпито. Изведнъж си давам сметка, че не помня кога за последен път съм го виждала да яде от любимите си сандвичи с бекон, зелена салата и домати… не си спомням кога за последно съм го виждала да яде бисквита. Явно от стреса напълно е изгубил апетита си.

За разлика от мен. Тереза твърди, че преяждането ми, когато съм под напрежение, е признак за неразрешен психологически проблем и че на подсъзнателно ниво се опитвам да изконсумирам страданието си. Сестра ми е любителка на книгите за самопомощ; често казва, че може да стане психотерапевт, след като близнаците поотраснат и престанат да са изцяло зависими от нея; кой знае какво може да постигне, след като е успяла да натрупа толкова познания по приложна психология, и то когато дечицата не я оставят дори да се изпишка на спокойствие? Известно ми е, че тази мисъл я крепи, когато едното или другото близначе се изака на мокета за кой ли път през седмицата.

— Разбира се! — усмихва се Дом. — Нещастието може да се окаже нашата златна възможност.

Странно, но ми се струва, че долавям в гласа му искрен ентусиазъм. Шапка му свалям за актьорските способности. Ако не знаех истината и аз щях да повярвам на оптимистичното му бръщолевене. Явно има добър тренинг от лъжите, които ръси за жените в своя живот, и е станал голям спец.

Той отново се усмихва и продължава:

— Няма да позволя на кризата да ме сломи! Вече съм намислил какво ще правя. — Обръщам се да го погледна и забелязвам, че не се шегува. Наистина смята, че уволнението му е стъпка към ново начало. Действително има резервен план. — Да, точно така! Заминавам за Австралия! — И се ухилва, толкова е доволен от себе си.

— Австралия ли? — повтарям глуповато, толкова съм смаяна от новината. За пръв път чувам за намеренията му. — Защо за Австралия?

Внезапно ме хваща яд. Редно беше да сподели с мен. Постъпката му е, меко казано, подла. Ако ми беше казал, може би и аз щях да измисля резервен вариант, вместо да стоя със скръстени ръце и да се надявам, че нещата ще се оправят.

— Въпросът не е защо, прекрасна Маги, а защо не. Открай време мечтая за това пътешествие и сега ми се отваря прекрасна възможност. Братовчедът Пиърс разправя, че там още се намира работа и — което е още по-важно — австралийките са огън жени. Според Пиърс лесно се навиват на тройки, а той не е хубавец като Джеймс Бонд, следователно аз ще имам луд успех с гаджетата. — Дом потрива ръце и замечтано се усмихва.

— Невероятно е, че мислиш за това! — Презрително кимам към чатала му. — Тъкмо в този момент!

Защо за него всичко се свежда до секса? Ненормално е. Може би човекът си има сериозен проблем. Скандалните му разкази са забавни, но дори ако само половината отговорят на истината, колегата ми е сексуален маниак.

— Маги, Маги! — Той поклаща глава и се преструва на сериозен. — Много добре знаеш, че се гордея, задето мисля с това. — Поглежда надолу и кълчи таза си, да не би да не схвана. Кълченето на таза е негова запазена марка и той непрекъснато го репетира пред голямото огледало в спалнята си. Твърди, че е много по-ефектно, когато е без бельо. За щастие никога не съм виждала тази гледка.

— Според мен си пълно куку! — процеждам. — Луд за връзване! — Много ме е яд, че не е споделил с мен намерението си. Кой знае защо предположих, че не е обмислял планове за бъдещето и че също като мен ще се озове в безтегловност, ако се случи най-лошото. Сега се чувствам пренебрегната и изоставена. — Всъщност — добавям, защото вече не мога да се спра — миналата седмица прочетох във вестника, че в Австралия не се търсят агенти за продажба на недвижими имущества, затова или се залъгваш, или си въобразяваш, че ще хванеш богата жена. Което никога няма да се случи.

Лъжа, разбира се. Не съм срещала подобна публикация, обаче Дом не знае, че го баламосвам. Не чете вестници… по-точно не чете вестници, в които на трета страница няма снимка на голо момиче. Малко ми е гузно, задето го излъгах, но съм изнервена от факта, че в този катастрофален момент той има план, действащ като спасителна мрежа. Дом е човек, който си живее като щурче — ден за ден, минута за минута. Как така е проявил такава далновидност? Нещо не се връзва.

— Може би си права. — Той загадъчно се усмихва. — Кой казва, че ще остана в този бизнес? Че няма да се захвана с нещо съвсем различно?

— Какво например? — сопвам се. — Друго не умееш. Забележи: не казвам, че си способен да вършиш и сегашната си работа — добавям и правя кисела гримаса.

— Маги, защо си такава сухарка? И толкова черногледа? — Той цъка с език. — Доста непривлекателна черта за такова привлекателно момиче.

— Според мен ще постъпиш правилно — ненадейно се намесва Дърмот и аз се сепвам. Почти го бях забравила покрай раздразнението си от идиотския оптимизъм на колегата си.

— Видя ли? — Дом ми намига. — Човекът веднага ме разбра. Разкажи ни повече, Дърмот.

— Ами… открай време мечтая да пътувам — замислено промърморва шефът ни, — но така и не намерих време. Непрекъснато имах служебни ангажименти. А сега е твърде късно. — Опечалено поглежда бюрото си, на което хаотично нахвърляните папки сякаш се блъскат с лакти, за да си намерят място. Никой досега не е разбрал неговата система за класиране и подреждане на документите. В кабинета му сякаш е паднала бомба, но ако му потрябва някакъв документ, той го намира за по-малко от трийсет секунди. Изглежда, уникалният му метод на организиран хаос е идеален за него.

— Дърмот, приятелю мой! — Дом застава зад него и го потупва по рамото. — Никога не е твърде късно.

— Не, моето време отмина — вайка се шефът. — Прекалено стар съм, за да се лутам по света. А и дори да искам, вече не мога да си го позволя. Цял живот се бъхтих и какво постигнах? Нула! Кръгла нула! Невероятно е, че съм такъв неудачник…

Гласът му пресеква и аз чувствам, че се просълзявам — сърцето ми се къса, като го гледам в това състояние.

— Не се съди прекалено строго — казвам, преглъщайки сълзите си. Изглежда съкрушен и знам, че наистина е разстроен.

— Мисля, че дадох всичко от себе си. — Той отново поклаща глава. — Само че май съм единственият агент по недвижими имущества, който не е забогатял по време на икономическия бум в родината ни. Следователно съм мъж като лайно на дъжд.

Потрепервам. Дърмот никога, ама никога не използва цинични думи!

— Сега дори нямам достатъчно пари да си осигуря прилична пенсия — продължава да се тюхка той. — Ще живеем много по-скромно, отколкото очаква Ивон. Бог знае как ще реагира, като научи истината.

— Нима още е в неведение? — пита Дом и ме поглежда.

Опитвам се да скрия изненадата си, но съм потресена, задето Дърмот не е споделил дори с нея. Ивон е втората му съпруга. Ожениха се точно три години, след като Мари, първата му жена, почина от рак на гърдата, и той винаги се е държал с нея като с принцеса. От първия ден на запознанството им я обсипваше с подаръци и с пари. Моята теория е, че искаше да се компенсира заради оскъдния си живот с Мари — бяха отгледали три деца и бяха съумели да плащат университетските им такси, но никога не си бяха позволили дори най-малкото удоволствие. Мари почина, без да разбере какво е да си богат и аз съм убедена, че Дърмот изпитва силно чувство за вина, задето тя не е изпитала радостите на живота и сега се старае нищо да не липсва на Ивон. Продължава да е стиснат спрямо себе си, но за втората си съпруга не пести пари. Много ще му е трудно да й съобщи, че е пред фалит и че животът й в лукс е към края си.

— Ами, всъщност не съм — опечалено признава Дърмот. — Ивон знае, че нещата не вървят. Но не ми стигна смелостта да й кажа какво е истинското положение. Не знам как ще реагира.

— Не я подценявай — заявявам. — Не се е омъжила за теб заради парите ти.

Дом, който стои зад шефа, повдига вежди, обаче аз се преструвам, че не съм го забелязала. От самото начало с него решихме, че Ивон се интересува повече от банковата му сметка, отколкото от него. Всеки път, когато благоволи да ни озари с присъствието си, е облечена по последна мода, чантата й е творение на прочут дизайнер и цялата тази красота е съчетана с високомерна и презрителна усмивка. Промяната в материалното й положение ще я съкруши и безпокойството на Дърмот е напълно основателно: ако парите секнат, може да й скимне да го зареже, без да пропусне да си вземе колекцията от прескъпи чанти. Горкичкият! Ще бъде съкрушен. Изглежда, искрено я обича, макар да не разбирам защо. Ивон е глупава манипулаторка, лишена от всякакъв чар. Отгоре на всичко не е и красива: ако не са изкуствените кичури за удължаване на косата, тенът, придобит в солариум, и силиконовите цици, тя ще е, меко казано, невзрачна. Според Дом госпожата прави толкова извратен секс с нашия шеф, че той не забелязва недостатъците й. От друга страна, всички теории на колегата ми са свързани със секса.

— Отдавна ме врънка за закрит басейн — опечалено мърмори Дърмот. — Мечтата й няма да се сбъдне, понеже…

— Споменах ли, че в Австралия ще имам басейн? — прекъсва го Дом. — И джакузи, в което ще участвам в тройки с навити девойки. Така обеща Пиърс.

— Дом! — Стрелвам го с поглед, за да го накарам да млъкне, и се обръщам към Дърмот: — Басейните са непрактични. — На върха на езика ми е да добавя: „Най-вече за жени с изкуствен тен“, обаче се въздържам. Безсмислено е да продължавам — много скоро той ще разбере, че Ивон е вярна само на платинената си кредитна карта „Виза“.

— Опитай се да й го обясниш — въздъхва той. — Пада си само по скъпите неща. Не знам какво ще стане, ако не мога да й осигуря стандарта, на който е свикнала. Има опасност да ме напусне.

— Я престани да се тръшкаш! — скастрям го. Наложително е да отклоня мислите му от тази тема, иначе като нищо ще се разплаче. — Никога няма да те зареже, защото е луда по теб.

Поредната ми опашата лъжа. Според мен Ивон не обича Дърмот, а тлъстите пачки, които си мисли, че той притежава. Щом разбере, че вече ги няма, надали ще може да продължи да се преструва на влюбена.

Дом пак ми прави гримаси, но аз продължавам да говоря, все едно не съм ги видяла. Безсмислено е да кажа на Дърмот, че съпругата му е двайсет и четири каратова мръсница и ще го зареже в мига, в който разбере за фалита, за да го замени с „нов модел“.

— Мислиш ли? — подсмърча Дърмот. Личи, че се опитва да се вземе в ръце.

— Ама разбира се. И защо да не е? Не си за изхвърляне.

За пръв път, откакто влязохме в кабинета, Дърмот ми се усмихва, макар и кисело. Безопасно е да флиртувам с него, защото спокойно може да ми е баща.

— Приготвил съм известни суми за двама ви. — Той се покашля и добавя: — Не са много, но може би ще ви помогнат да си стъпите на краката.

— Благодаря, шефе — избърборва Дом, а пък аз прехапвам устни, за да не се разплача. Убедена съм, че Дърмот е заделил за нас всичко, което е могъл. Страшното е, че тези пари трябва да ми стигнат, докато си намеря друга работа. Което няма да е скоро, защото в момента никъде не се назначават хора, само се уволняват. Вестниците са пълни с дописки за тежкото положение, в което са се озовали стотици хиляди хора. Научих, че завчера петстотин души са кандидатствали за една позиция — касиер в голям супермаркет. Лошото е, че не умея да работя с електронен касов апарат, тоест нямаше да издържа на конкуренцията.

Вземам чека и се навеждам да прегърна Дърмот, който ме пита:

— Ще се справиш ли, Маги? Имаш ли някакъв план?

На лицето му отново се изписва отчаяние; сърце не ми дава да му кажа истината. Че нямам идея какво да предприема. Вече нямам приятел, на когото да разчитам. За финансова и за морална подкрепа. Май сгреших, че го напуснах. Опитвам се да прогоня предателската мисъл. С Робърт не си подхождахме и е глупаво да се залъгвам, че е било обратното само защото скоро ще бъда разорена. Макар че само за миг се изкушавам да го сторя.

— Още не съм наясно — отговарям уклончиво.

— Можеш да ме придружиш в Австралия — подхвърля Дом и аз го первам с плика, съдържащ последната ми заплата.

— Няма да ти се отвори парашутът, драги — озъбвам се, после се обръщам към Дърмот: — А ти какво ще правиш?

— Не съм решил. — Той се намръщва и прокарва пръсти през косата си. — Ще се опитам да издържа, докато премине бурята. Дано се случи по-скоро. Съжалявам, че нямаме достатъчно клиенти, за да задържа двама ви с Дом. Вие сте най-способните служители, които съм имал… — Той се задавя и не довършва изречението.

Дом се мъчи да го разведри, като подхвърля:

— Ооо, Дърмот, не се хаби! Запази четките за препоръчителните ни писма. Наясно сме, че работата не е за трима души. А навремето купувачите се редяха на опашка пред вратата ни. От нас се искаше само да им връчваме писалка, за да подпишат договора.

Дърмот невесело се засмива:

— Да… имаш право. Страхотни времена бяха. Мислите ли, че някога положението ще се подобри?

По изражението му познавам, че отново е изпаднал в пълно отчаяние. За пръв път го виждам в такова състояние. По принцип е невероятно самоуверен. В добрия смисъл, разбира се. Не е нахален и напорист като другите агенти по недвижими имоти, които най-безцеремонно изнудваха клиентите преди срива на пазара, а е ненатрапчиво уверен в способностите си. Сега обаче е изправен пред фалит и се е превърнал в развалина.

— Разбира се, Дърмот — опитвам се да го окуража. — Всеизвестно е, че кризата не може да продължава вечно. Предчувствам, че много скоро отново ще ни назначиш.

— Даааа, може би имаш право — промърморва той, кисело се усмихва и аз внезапно забелязвам, че през последните шест месеца се е състарил. В погледа му се чете тревога, косата на слепоочията му още повече се е прошарила. Стресът му се е отразил доста пагубно.

Пъхам чека в джоба си и заявявам:

— Стегнете се, момчета. Настъпи моментът за резервния план.

— Резервен план ли? — Лицето на Дом се прояснява.

— Да — казвам уверено. — План Б: отиваме да изпием по едно, за да си повдигнем настроението.

— Така те искам, Маги! — възкликва Дом, а Дърмот се усмихва, макар и насила.

Открай време задействаме план Б, щом ни връхлети неприятност, например, когато Махагонката Хайд Смайт ни вдига грандиозен скандал. Сума халби бира сме изпили заради заядливата досадница.

— Май няма да мога — казва Дърмот. — Чака ме много работа. — Посочва папките, разхвърляни на бюрото му. — Вие вървете и ударете едно питие заради мен.

— Момент! — прекъсва го Дом. — Мисля, че нямаш нещо спешно, нали така?

— Ами… ще преглеждам едни документи… — измънква шефът, но погледът му издава, че е изкушен.

— Стига бе, едно малко няма да ти навреди. Само едно. — Дом е цар на навиването. Предполагам, че само така вкарва толкова много жени в леглото: врънка ги и им досажда, докато не се съгласят.

— Добре де. — Дърмот се позасмива и става. — Голям досадник си, да знаеш!

— Така те искам! — възкликва колегата ми. — Отивам да си взема палтото.

Дърмот го изчаква да излезе и хваща ръката ми:

— Маги, много съжалявам.

Забелязвам, че се е просълзил.

— Шефе, не се притеснявай, ще се справя.

— Чакай, май не разбираш — прекъсва ме той.

Какво не разбирам? Останах без работа, това ми е ясно.

— Става въпрос за апартамента.

— За апартамента ли?

— Да. — Ако строителният предприемач върне на банката ключовете, ще се наложи да освободиш жилището. — Той преглъща сълзите си.

— О! — изписуквам. Не се бях сетила за това.

— Известно време можеш да живееш у нас. Докато се устроиш… На Ивон сигурно ще й е приятно да има женска компания. Ще си говорите на разни теми… например за обувки… — Той отново не довършва фразата.

Завива ми се свят, защото едва сега осъзнавам сериозността на положението: безработна съм. Не умея друго, освен онова, което вършех в агенцията; тоест не притежавам куп други таланти, чрез които да си изкарвам прехраната. Дори сервитьорка не съм била. Не че се търсят келнерки — ресторантьорският бизнес също е на колене.

Като капак на всичко ще остана и без жилище. Ще съм принудена да приема поканата на бившия си шеф и да си бъбря за обувки с меркантилната му жена. Мили боже!

Обзема ме толкова силен страх, че ми призлява. Ами ако до края на живота си остана на помощи за безработни? Не бива да си затварям очите за истината — никой не търси агенти по недвижими имоти. Всъщност работа няма за никого.

— Маги? — Дърмот загрижено бърчи чело.

Дълбоко си поемам въздух, лепвам си изкуствена усмивка и казвам:

— Не бери грижа за мен. Ще измисля нещо. Хайде, питиетата ни чакат.

Лицето на Дърмот се прояснява. Сигурно товар пада от плещите му — поне за мен няма да го гризе съвестта. Благодарен е, че имам план за оцеляване. Премятам през рамо чантата си и го хващам под ръка, същевременно се мъча да потисна страха, който ме задушава. Той може да си въобразява, че ще се справя, но истината е, че нямам план. Всъщност нямам дори най-бегла представа какво ще правя.