Ниам Грийн
Правила за идеален живот (23)

Двадесет и второ правило: Не бой се от нищо, освен от самия страх

— Така ли? — Поли изстисква боя от тубата и радостно наблюдава как жълтата гъсеница се извива на табличката пред нея.

— Чудесно се справяш — кимам. — Не е нито много, нито малко — точно колкото трябва.

Малката засиява и на мен ми олеква на сърцето, като я гледам.

— Няма да рисувам с розово! — отсича тя. — Защото е тъпо!

— Добре — съгласявам се.

Поли почти никога не постъпва като типичните шестгодишни момиченца. Тереза би казала, че малката ми приятелка има „необичайни вкусове“. Единият й син, Макс, е същият — за разлика от близнака си Боб отказва да гледа „Строителят Боб“ и всяка вечер преди лягане настоява да му пускат епизоди от „Перфектната вечеря“. Проявява голям интерес, ако в менюто са включени морски дарове, макар да е вкусвал само сардели, смачкани на пюре.

Отначало сестра ми много се безпокоеше, че другите деца ще му се подиграват. Питаше се дали той ще намери сродна душа, която да харесва същото телевизионно предаване. И дали няма да бъде отблъснат от обществото. Сега обаче твърди, че се е примирила и че дори е „активно оптимистична“. Тази засукана фраза е сред новите й житейски правила. Твърди, че подходът е чудесен, защото е приложим към почти всяка ежедневна ситуация. Например ако сутрин филийките в тостера прегорят, това означава, че през този ден тя ще консумира по-малко въглехидрати. Ако някой от близнаците повърне върху главата й, както често се случва, Тереза обявява, че пюрето от моркови ще подейства на косата й като подхранваща маска. Накратко, намира положителното дори в най-отчайващите моменти.

Внушила си е, че необичайната страст на Макс към глупавите предавания, проявявана от него на тази ранна възраст, по-късно ще му помогне да стане прочут майстор кулинар със собствено телевизионно шоу и когато това се случи, тя ще му оказва безрезервна подкрепа. Дори може да стане изпълнителен продуцент на предаването, защото там падат големите пари.

Разбира се, Малкълм е крайно недоволен. Решил е, че двамата му синове ще станат счетоводители и се старае да потисне творческото у тях. С Тереза вече имаха няколко грандиозни скандала по този повод — тя казва, че съпругът й нарушава гражданските права на Макс, като се опитва да промени вкуса му, принуждавайки го да гледа безкрайни повторения на „Строителят Боб“.

Колкото до Поли, никой не може да „наруши гражданските й права“ или да я разколебае, когато си намисли нещо. Положи неимоверни усилия, за да ме склони за уроците по рисуване, и сега май е намислила да се забавлява от сърце. Намираме се в кухнята на голямата къща, на масата са подредени тубичките с бои, стативите са готови. Едуард предложи да „творим“ в това помещение, защото подът е с теракотени плочки, които се почистват лесно, ако ги изцапаме (нещо, което неизбежно ще се случи). Поли е и с найлонова престилка — за всеки случай. Отначало ме беше страх от повторната среща с Джун, обаче не признах на Едуард, когато той предложи уроците да са в къщата му — стори ми се детинско. За щастие от нея няма и следа; намусената Матилда ми отвори вратата и ме поздрави с половин уста, после изчезна и оттогава не се е мяркала. Сигурна съм, че Джун е наблизо — подозирам, че ако зависеше от нея, никога нямаше да ме остави насаме с Поли.

— Какво ще рисувам, Маги? — Внезапно физиономията й става угрижена и пухкавите й бузки леко хлътват.

— Какво ти се рисува?

Тя съсредоточено бърчи чело, замисля се, накрая отсича:

— Ще нарисувам как Сафи яде морков!

— Чудесно — кимам. Тя непрекъснато споменава любимото си пони. — Започвай.

— Сигурна ли си? — Поли още изглежда неспокойна. — Ами ако сбъркам?

— Не можеш да сгрешиш. В рисуването няма правила.

— Наистина ли? — Лицето й засиява.

— Наистина. Изкуството е субективно.

— Какво е субективно?

— Означава, че всичко зависи от теб, от това как виждаш даден предмет или човек. Ако ти харесват, другото не е важно.

Поли явно остава доволна от обяснението, защото топва четката в боята и започва да рисува, смело нанасяйки върху празния лист щрихи с различни бои. След няколко секунди хартията, върху която се виждат всички цветове на дъгата, подгизва, а Поли доволно си тананика. По едно време спира, накланя глава и ме пита:

— А ти няма ли да рисуваш?

— Разбира се, че ще рисувам. Чакам да получа вдъхновение.

— Какво е вдъхновение?

— Ще се опитам да ти обясня: ти си пълна с прекрасни идеи, а пък аз трябва да изчакам да ми хрумне някоя, която си струва да се изпълни.

Имам късмет, че Едуард си има работа във фермата — щях да умра от срам, ако трябваше да „преподавам“ пред него. Откакто разбрах, че го обичам, гледам да не му се мяркам пред очите — струва ми се най-безопасно.

— Нарисувай тези цветя. — Малката посочва гладиолите във вазата на чамовата маса.

Хммм, има набито око — цветовете са прекрасни, а нащърбената ваза е много интересна и „притежава характер“. От композицията ще излезе чудесна картина.

— Мислиш ли, че ще се получи? — питам.

— О, да. Ще стане много хубаво!

Поли отново потапя четката в боята и започва да „рисува“ с жар, а пък аз допирам длан до устните си, за да прикрия усмивката си. Не искам да си помисли, че й се присмивам — въодушевлението й е толкова заразително! Дълбоко си поемам въздух и се мъча да заглуша вътрешния глас, който ме предупреждава, че няма да се справя. Опитвам се да си възвърна вдъхновението, обзело ме в мига, в който мислех, че крадецът ще ме убие. Тогава животът ми премина пред очите ми като на филмова лента — спомням си, че съжалих само задето не съм се отдала на рисуването. Мисля си, че е било нещо като знак свише, от който да си извадя поука. Сега остава да се отпусна и да дам воля на таланта си — така биха казали Клеър и Тереза.

Отново си поемам въздух, заглеждам се в цветята, сякаш да запечатам в ума си формата им, и бавно започвам да рисувам. Ах, как прекрасно е да усещаш плъзгането на четката по хартията… След няколко минути ръката ми започва да се движи машинално, а ритъмът е толкова успокояващ, че скоро заглушава предупрежденията на вътрешния ми глас. Бях забравила колко обичам усещането за пълно отдаване на работата. Защо престанах да рисувам, след като е толкова отпускащо? Толкова време ми отне да се върна там, където светът престава да съществува и оставаш насаме с картината — усещането е неописуемо.

— Брей! — Някой подсвирква. — Ама ти си била страхотна!

Рязко се обръщам. Едуард стои зад мен, скръстил е ръце на гърдите си и се взира в картината. О, не! Не исках да я види никой, камо ли той. Защо е тук, вместо да си върши работата в стопанството… каквато и да е тази работа? Вместо да е примерно в обора, той стои на половин метър от мен. И е толкова… привлекателен. Дрехите му са изкаляни и са пропити с миризмата на коне, но въпреки това той е… неустоим. Олеле, хлътнала съм с двата крака!

— Моля те, не гледай — промърморвам и навеждам глава, за да скрия смущението си. — Нищо не струва.

— Напротив! Фантастична е! — възкликва той. — Уловила си ефекта на светлината, отразена в листенцата на цветовете. Невероятна си!

— Не, не струва! — повтарям. — Моля те, не я гледай.

— Не говори така, Маги! — възразява той. — Искрен съм, не ти правя комплимент. Много си талантлива. Удивително е как си сътворила толкова красива картина от наглед простички елементи.

— Ами… благодаря — промърморвам свенливо — хем ми е неловко, хем съм поласкана. Още не ми се вярва, че картината се е получила, но пък той я харесва и това стопля сърцето ми.

— А моята харесва ли ти, татко? — Поли подскача пред него, личицето й сияе.

— Чакай да я разгледам. — Той се преструва, че задълбочено проучва рисунката й. — Такаааа…

Малката го наблюдава как се взира в безумния калейдоскоп от цветове върху листа и с трепет чака оценката му.

— Според мен…

— Да? Какво? — Тя едва сдържа вълнението си.

— Мисля, че…

— Хайде, бе, татко! Побързай!

— Мисля, че… не съм виждал по-красива картина.

— Сериозно? — Поли започва да танцува — толкова е щастлива.

— Съвсем сериозно. Какво мислиш, Маги? — пита ме със сериозен тон.

Иска ми се да възкликна: „Мисля, че си най-добрият баща на планетата“, обаче кимам и казвам:

— Съгласна съм, Едуард. Картината издава зрялост, нетипична за възрастта й.

— Точно така.

— Какво означава това? — интересува се малката.

— Означава, че си много талантлива — отговарям. — Радвай се на дарбата си и се гордей с нея.

— Къде ще окачим този шедьовър? — пита Едуард.

— Може ли на хладилника? — възкликва Поли.

— Не, не, ще измислим по-хубаво място. Момент, хрумна ми нещо — добавя той й хуква нанякъде.

— Какво става тук? — пита леден женски глас. Джун се е появила незабелязано и по изражението й личи, че присъствието ми не я радва.

— Рисуваме, бабо! — Изкисква се малката, изтичва при баба си и я прегръща през кръста. — Ела да видиш моята картина.

Потапям четката в бурканчето с вода. Усещам как очите на Джун като свредели се забиват в тила ми и когато се обръщам, виждам, че тя наистина ме наблюдава, и то с нескрита омраза.

— Хубава картина, скъпа. — Джун кисело се усмихва, докато слуша задъхания монолог на внучката си, която отново бърбори като картечница.

— … и Маги каза, че мога да нарисувам каквото искам, а пък аз й отговорих, че ще нарисувам как Сафи яде морков, и тя ми каза да го направя и че няма начин да сбъркам, защото в рисуването няма правила…

Звънливото й гласче продължава да ехти, докато обяснява с най-големи подробности как е нарисувала шедьовъра си. Аз пък се опитвам да не забелязвам омразата в погледа на баба й.

— Миличка, чуй какво ще ти кажа. — Джун кляка до малката и прекъсва пороя от думи. — Моля те, излез на двора и потърси Хенри. Цяла сутрин не съм го виждала.

— Много е палав този котарак, нали, бабо? — Поли театрално въздиша и избърсва в престилката дланите си, изцапани с боя. — Само да го намеря, ще му дам да се разбере.

— Да, скарай му се, миличка. — Джун й се усмихва. — Ще си вземе бележка, сигурна съм.

— И аз! — Поли изтичва на двора.

С Джун оставаме сами и внезапно въздухът става леден.

— А ти какво рисуваш? — пита тя и бавно прекосява кухнята, за да разгледа моята картина.

— Ами… опитвам се да рисувам, но не ми се получава — промърморвам.

— Така ли? Едуард твърди, че си много талантлива. Талантливите художници нямат провали.

— Не съм толкова гениална. — Придърпвам към себе си статива — не искам тази вещица да разгледа „творбата“ ми, защото ще разбере, че не съм никаква художничка.

— Само не ми казвай, че си стеснителна. — Тя повдига вежда.

Реагирам мигновено, като блъфирам:

— Не позволявам на никого да разглежда недовършената ми работа. — Внушила съм си, че носи нещастие.

— И на Едуард ли гледаш така? — пита Джун и се мръщи, сякаш е изяла киселица.

— Моля? — За какво намеква сега?

— И той ли е недовършена работа? Възнамеряваш ли да го „пообработиш“, докато постигнеш желания резултат?

— Не те разбирам — избърборвам. Тонът и погледът й ме вледеняват и ме карат да се чувствам като на тръни. Може ли да познае, че харесвам Едуард? Нещо повече, че изпитвам силно привличане към него?

— Напротив, разбираш ме много добре, Маги — заплашително произнася тя. — Предложи да даваш частни уроци на Поли, което беше хитър ход, но и двете с теб знаем каква е истинската ти цел.

— Така ли?

Джун е толкова близо, че дъхът й пари лицето ми.

— Точно така! И не се прави на светена вода ненапита! Мислиш, че Едуард е добра партия, и не си първата, стигнала до същото заключение. Престани обаче с тъпите си игрички, защото няма да се добереш до него чрез децата му. Разбра ли?

— Какви ги говориш! — възкликвам възмутено. Далеч съм от тази мисъл, но… Затова ли предложих да помагам на Поли? Не, разбира се. Харесвам малката бърборана и чувствата ми не са повлияни от онова, което изпитвам към баща й. Никога не бих се възползвала от едно дете. Пък и той е обвързан и със семейството си, и с Одет. — И през ум не ми е минало!

— Разправяй ги на старата ми шапка — процежда тя през зъби. — Само че си правиш сметката без кръчмаря: Едуард още обича дъщеря ми и тя завинаги ще бъде в сърцето му. Планът ти ще се провали. С гръм и трясък.

Не мога да си кривя душата: Джун има право; гледката в гробището ме убеди, че Едуард още обича покойната си съпруга.

Преди да кажа още нещо, Поли се втурва при нас, притиснала до гърдите си котарак с тигрови шарки, и възкликва:

— Бабо! Намерих Хенри. Никога няма да познаеш къде се беше скрил!

Животното жалостно измяуква и се опитва да се изтръгне от прегръдката на момиченцето.

— Къде, миличка? — пита Джун и гласът й става топъл и приветлив.

— Мушнал се беше под хвойновия храст — съобщава Поли. — Тъкмо беше хванал ей това. — Пуска котарака, пъха ръка в джоба си и изважда разкъсана мишка, после я хваща за опашката и аз виждам, че главата на животинчето почти е откъсната. В първия момент си казвам, че се шегува и че това не е истинска мишка, а от онези играчки, с които си правим лоши шегички. Като малка и аз имах същата. Е, почти същата. Очевидно производителите са подобрили технологията, защото тази мишка прилича на истинска.

— Поли! — ахва Джун. — Веднага я хвърли! Милион пъти съм ти казвала да не внасяш вкъщи умрели мишки!

— Ама, бабо, тази е много голяма! Разгледай я хубаво!

В този момент разбирам, че мишката с наполовина откъсната глава не е изкуствена. На сантиметри от мен се полюшва отвратителен мъртъв гризач! Ако го видех преди няколко седмици, щях да повърна. Сега го гледам, без да запищя и да избягам. Вече не се страхувам, може би защото често виждам на пътя животинчета, убити от преминаващи коли.

— Миличка — отново се обажда Джун, — плашиш Маги. Нали е гражданка и не е свикнала да гледа умрели мишки. Добре ли си, Маги? Пребледняла си, защо не поседнеш? Седни и се наведи така, че главата ти да е между краката, така се прави при прилошаване.

Иронията й е убийствена. Иска й се да припадна, та Поли да си помисли, че съм изнежено градско момиче.

— Благодаря за загрижеността, Джун. Добре съм — отговарям спокойно. — Поли, ако обичаш, изхвърли мишката. Време е да подновим урока.

— Добре, Маги, ей сега. — Малката притичва до вратата, засилва се и хвърля животинчето обратно в храстите.

Обръщам се към Джун: може би греша, но ми се струва, че за пръв път ме гледа с известно уважение.

— Госпожи и госпожици! — провиква се Едуард от вратата и влиза в кухнята. — Намерих каквото ми трябваше. Поли, дай ми твоята рисунка. Открих нещо, което ще й придаде завършен вид.

— Какво е? — изписуква малката! — Кажи де!

— Рамка, разбира се. Чудесна рамка за чудесна картина.

— Ще я сложиш в рамка ли? — Поли вдига рисунката си.

— Позна. — Едуард се усмихва. — Така ще мога да я гледам всеки ден. Чудесна идея, нали?

Вместо да отговори, Поли се обръща към мен:

— Какво мислиш, Маги? — Май не е сигурна дали идеята е чудесна или е адски тъпа.

— Баща ти е прав. Всички хубави картини са в рамки — това означава, че творбата е с голяма стойност.

— Благодаря, татко! — въодушевено възкликва малката, широка усмивка озарява облото й личице.

Едуард направи този момент паметен за нея и тя никога няма да го забрави. Наблюдавам я как се затичва към него и той се навежда, за да я прегърне; след секунда отмествам поглед към Джун. Изражението й е особено, сълзи проблясват в очите й. Тя също ме поглежда (с удивление забелязвам, че очите й вече не са толкова ледени), после безшумно излиза и затваря вратата след себе си.

— Получи ли есемес? — пита ме Едуард. Май не е забелязал, че тъщата му вече не е при нас.

— Какъв есемес?

— От Тед. В четвъртък отново ще има събрание за супермаркета.

— А, да. — Навеждам глава, защото изведнъж започвам да се чувствам неловко насаме с него, сякаш съм задръстена гимназистка. Боже, колко е абсурдно!

— Може би това е нашият шанс — добавя той.

— Нашият шанс ли? — Вдигам глава. Искрен ли е? Възможно ли е да споделя чувствата ми?

— Да убедим всички от Глакън в ползата от нашия план за превръщане на селото в център на изкуствата, разбира се. Ти какво си помисли?

— Същото — избърборвам. Ех, ако знаеше какво ми се върти в главата…

— Готова ли си? Ще спечелим ли битката?

— Не знам… Аз съм външен човек. Може би хората от Глакън ще се подразнят, че се намесвам във вашите дела.

— Вече не си външен човек, Маги, а една от нас. Нали, Поли?

— Да, да, тя вече си е наша! — възкликва малката.

Едуард ми се усмихва и сърцето ми се разтапя. Как да му откажа? Ако сега ме помоли да изрина торта от сто конюшни, на драго сърце ще се подчиня.

— Добре — казвам. — Защо не? И без това няма какво да губим, нали?

— Браво, така те искам! — Той разрошва косата на дъщеря си. — Да се надяваме, че няма да ни изядат с парцалите.