Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rules for a Perfect Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Ниам Грийн

Заглавие: Правила за идеален живот

Преводач: Весела Прошкова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт АД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-044-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3369

История

  1. — Добавяне

Деветнадесето правило: Танцувай, сякаш никой не те гледа

— Това говеждо ми се вижда съмнително. — Пег побутва с вилицата месото в чинията си. — Май е развалено.

— Така ли? — Отрязвам парченце от пържолата и го сдъвквам. Вкусът е божествен, но се страхувам да изкажа мнението си. Ами ако Бети е доставила месото? Направя ли й комплимент по какъвто и да е повод, жестоко ще засегна Пег, което ще е черна неблагодарност след всичко, което двамата с Тед сториха за мен.

— Малко е жилаво — заключавам.

Тя доволно се усмихва и кима:

— Не са го оставили да узрее, това му е кусурът.

— Мислиш ли?

— О, да. Ако телешкото месо не е окачено да зрее при строго определени условия, става жилаво и безвкусно като картон.

— Зеленчуците са вкусни — дръзвам да отбележа. Надявам се да не съм сгафила — чувствам, че трябва да си пестя похвалите.

— Има нещо вярно — неохотно се съгласява тя. — Разбира се, щяха да са много по-апетитни, ако бяха приготвени на пара.

— Вярно е — кимам и Пег отново се усмихва доволно.

Едуард се навежда през масата и ме пита:

— Маги, харесва ли ти нашият бал?

Носи смокинг и изглежда фантастично, за разлика от сервитьора с прекалено тясното сако или от Тед, който непрекъснато подръпва папийонката си, сякаш го задушава. Досега успешно избягвах разговорите с него най-вече защото макар Одет да не седи при нас, сигурно ни държи под око. Има и друга причина — щом го погледна, усещам някакво пърхане в гърдите. Необяснимо чувство, което ме притеснява.

— Да — отговарям лаконично и се съсредоточавам върху задачата да нарежа на парченца месото в чинията ми. Така избягвам смущението, което ме обзема всеки път, когато той се обърне към мен.

— Не ти ли е скучно?

— Не. — Нарязвам и морковите и ги побутвам встрани. Защо ми е толкова горещо и притеснено?

— Аз пък ще пукна от скука! — изпъшква Матилда. — Защо не ми разрешаваш да отида при приятелите ми? — Тя с копнеж се заглежда в групичката тийнейджъри, които седят на маса в дъното на залата и се замерват със салфетки. Докато пътувахме с малкия бял ван на Пег и Тед, Матилда мълчеше като пън, а откакто сме тук, почти не е продумала. Питах се как така се е съгласила да дойде, докато не забелязах Даниел сред веселяците в дъното на залата. Явно е знаела, че и той ще присъства. Издокарала се е с безумно къса рокля с гол гръб и без презрамки и обилно е напръскала с автобронзант всеки сантиметър от тялото си, нескрит от рокличката. Всяка тийнейджърка, живееща в града, би се гордяла, ако изглежда така, явно същото важи и за момичетата в това задръстено село. Видях как Едуард пребледня, когато Матилда махна шалчето, с което се беше наметнала. Няколко пъти дискретно й намекна да се загърне отново, обаче тя отказа да се подчини.

— Ще си поговориш с тях, след като приключим с вечерята — казва й сега, за да разсее напрежението.

— Аз приключих! — Тя отмества чинията си. — Пълна отврат!

— Не ти ли хареса? — разтревожено пита Тед и бърчи чело, сякаш носи лична отговорност за недоволството й.

— Вегетарианка съм — отговаря Матилда. — Не близвам месо.

— Вегетарианка, казваш. — Той изглежда заинтригуван. — И защо? По здравословни причини ли?

— Не бих казала — високомерно отговаря тя. — Реших, че не желая да консумирам убити животни.

— Убити животни, а? — повтаря Тед. — Чу ли, Пег?

— Какво да чуя? — пита тя — не следи разговора, защото е твърде заета да наблюдава някого. Проследявам погледа й и виждам как Бети от месарницата, издокарана с морава копринена рокля без ръкави, с удоволствие си хапва от порцията говеждо. Докато я гледам, тя взема сосиерата и обилно полива с мазен сос пържолата си.

— Матилда отказва да яде убити животни.

— Чудесно — разсеяно избърборва Пег — очите й са вперени в месестите рамене на Бети.

— Откога си вегетарианка? — понамръщва се Едуард. — Ако не ме лъже паметта, миналата седмица си хапна сандвич с говеждо.

— Оттогава много неща се промениха — високомерно заявява госпожицата. — Само дето ти не обръщаш внимание… какво ли те е грижа?

— О, да, за младежите една седмица се равнява на столетие — мъдро отбелязва Тед и избърсва устните си със салфетка. — Дори аз го знам.

Матилда присвива очи и се вглежда в него, сякаш не й се вярва, че някога е бил тийнейджър.

— Казвал ли съм ти, че съм бил на концерт на „Бийтълс“? — ни в клин, ни в ръкав изтърсва той.

— Стига, бе! — За миг тя забравя позата си на отегчена от живота млада дама и зяпва от учудване. Погледът й вече не е презрителен, а изпълнен с уважение. — Наистина ли?

— О, да. Обаче се разочаровах.

— „Бийтълс“ те разочароваха ли? — Тя не вярва на ушите си.

— Да. Открай време не харесвам Пол Маккартни — прекалено е сладникав. Виж, „Стоунс“ бяха върховни. Джагър влуди публиката. Разбира се, този концерт малко ми се губи, щото преди това бях се напушил с хашиш, та ми се беше замаяла главата.

— Пушил си хашиш ли? — невярващо пита Матилда.

— Естествено… О, оркестърът излиза — супер!

— О, не! Повдига ми се! — промърморва Матилда, връщайки се към ролята си на отегчена от живота.

На подиума се качват петима мъже с еднакви сини костюми и сини велурени обувки, плюс прически а ла Елвис.

— Кои са тези? — питам.

— Най-старите суингъри на света — изпъшква тя. — Загубеняци.

— Не си права — възразява баща й.

— Да, вярно — абсолютни нещастници са. Изчезвам, татко. До после. — Матилда става, преди Едуард да възрази, и тръгва към масата на Даниел. Господинчото дори не благоволява да вдигне глава и да я поздрави, докато тя пристъпва към него, олюлявайки се на високите токчета. Преструва се, че не я забелязва — бях забравила колко чаровни могат да бъдат момчетата на тази възраст.

— Маги, ще ми окажеш ли честта да ми бъдеш партньорка за първия танц? — Тед учтиво ми се покланя, в същия момент оркестърът подхваща първата мелодия.

— Валсът не ми се удава — предупреждавам го.

— И мен хич ме няма по валсирането, значи ще сме идеална двойка.

— Хайде, Маги — подканва ме Пег и най-сетне откъсва поглед от Бети. — Тъкмо ще ми се отвори възможност да разпитам Едуард за интимния му живот.

Едуард започва да се върти на стола, лицето му пламва.

— Ужасна си, жено! — гълчи я Тед. — Виж как се изчерви горкият човек. — Хваща ме за ръката и ме повежда към вече претъпкания дансинг. Очевидно местните не страдат от скрупулите на градските тарикати, които изчакват някой друг да излезе на дансинга — всички бързат купонът да започне и да се забавляват от сърце. За мен е приятна новост… щях да се чувствам още по-добре, ако Тед не ме настъпваше непрекъснато и не съсипваше скъпоценните ми сандали от „Прада“. Добрякът не ме излъга — наистина не може да танцува. Докато се препъваме по дансинга, той подхваща разговор:

— Е, Маги, харесва ли ти животът на село?

— Да. Ако не друго, поне не е скучен.

— Нима си мислеше, че ще е досаден?

Прехапвам устни. Не искам да го обидя — толкова са любезни двамата с Пег, че ме поканиха на този бал. Той сякаш чете мислите ми, защото добавя:

— Не се бой, че ще ме засегнеш. И аз много се страхувах, като се преселих в Глакън.

— Не си ли роден тук? — питам изненадано, защото предполагах, че е местен, най-вече заради говора му.

— О, не. — Той поклаща глава. — И аз съм пришълец като теб.

— Откъде си?

— От Лайрос.

— Къде се намира Лайрос?

— На петнайсетина километра оттук.

Поднася ли ме? Смята се за пришълец, защото е родом от село, намиращо се само на петнайсет километра от Глакън?

— Не е далеч — промърморвам.

— Разстоянието в километри е малко, но от психологична гледна точка е равнозначно на милион светлинни години — отговаря той.

— Така ли?

— О, да. Тукашните хора дълго не ме приемаха като свой. И макар да живея тук от над трийсет години, още ми викат Тед от Лайрос.

— Сериозно? Не може да бъде!

— Може, може. Дори децата ми щяха да бъдат наречени пришълци. Трябва да минат много поколения, та селяните наистина да приемат някой външен човек. Само дето с Пег нямаме деца… Бог не ни ощастливи.

Преструвам се, че не забелязвам как лицето му помръква. Не искам да си помисли, че го съжалявам.

— Ама ти да не си помислиш, че се оплаквам — продължава той. — На младини се напътешествах.

— Така ли?

— О, да — бил съм в Австралия, Америка, Южна Африка…

— Обиколил си света ли? — Изумявам се. Този човек е пълен с изненади.

— Да, моето момиче. — Тед се усмихва, но долавям в усмивката му и малко тъга. — Дълги години работех на корабите. Ех, какъв живот беше! Разбира се, беше преди да се запозная с Пег — тя сложи край на митарствата ми.

Не се сдържам и питам:

— Не ти ли липсва предишният живот?

Той поглежда към Пег, която си бъбри с Едуард, и промърморва:

— Между нас казано, доста ми липсва. Понякога ми се иска да тръгна нанякъде… ей така — без план, без набелязана цел, пък каквото ще да става. Само че Пег…

— Тя е домошарка, така ли?

— Уви, да. Бяхме намислили да пътуваме… след като разбрахме, че няма да имаме деца. Обаче годините се изнизаха неусетно… пък и Пег се страхуваше да лети със самолет…

— Вече не се страхува, нали?

— Да, обаче още се инати за пътуванията, а сега се е захванала да спре построяването на този супермаркет и… не искам да я пришпорвам.

— За какво си говорите? — Пег изниква до нас и ме изненадва — не я видях да се приближава.

— За нищо, мила. — Тед престорено се усмихва.

— За нищо, а? — Тя също се усмихва. — Маги, нали няма да ми се разсърдиш, ако ти отнема партньора? Държа да танцувам със съпруга си.

— Разбира се. — Целувам Тед по страната и забелязвам, че брадата му вече е набола. — Благодаря ти — добавям шепнешком. Стискаме си ръцете — посланието е ясно: всичко, което сме си казали, остава между нас.

Обръщам се да се върна на масата и се сблъсквам с Едуард. Откъде се взе? Сякаш изникна от земята!

— Ще танцуваш ли с мен? — пита и ме поглежда в очите.

Сърцето ми лудо затуптява, ударите отекват в ушите ми. Одет е някъде тук; какво ще ми причини, ако види, че танцувам с любовника й? Ще изпадне в истерия, ще се нахвърли върху мен и ще ми изскубе косата. Не, май я подценявам. Не би се изложила публично. По-скоро ще изсипе цианкалий в питието ми. Нещо ми подсказва, че с удоволствие ще наблюдава как умирам бавно и мъчително…

Едуард ми се усмихва и аз забравям предпазливостта. Не ме е грижа какво ще си помисли Одет: знам само, че искам да танцувам с него. Сякаш… сякаш копнея, да, копнея да се притисна до него, да усетя близостта му. Което е нередно, нали?

Кимам и Едуард ме хваща през кръста. За разлика от Тед той е съвършен на дансинга и ме води умело. За пръв път тази вечер чувствам, че танцувам валс, а не ме бутат насам-натам по дансинга. Щеше да е още по-хубаво, ако не бях толкова нервна и краката ми не трепереха…

— Тази вечер си много красива, Маги — прошепва ми Едуард.

— Благодаря, и ти — отговарям. — Тоест… не си красив, но изглеждаш добре. Много добре. И си чист. Да, изглеждаш много чист. — Усещам, че бръщолевя несвързано. Защо не мисля какво говоря? Какво ми става?

— Благодаря — съвсем сериозно казва той. — Доста време ми отне да сваля мръсотията.

— И на мен! — възкликвам, после отново прехапвам устни. Защо ми трябваше да го казвам? Нелепо е да го признаеш, макар да е вярно. Толкова отдавна не съм била нито на ресторант, нито на парти, че гримът и прическата ми отнеха цяла вечност. Дори не можах да проверя как изглеждам, защото в Роуз Котидж няма голямо огледало, но мисля, че роклята от „Долче и Габана“ ми стои добре — облякох я и вдигнах ципа много по-лесно от преди. Сигурно съм свалила няколко килограма заради непосилната работа в конюшнята — положителен ефект, за който не съм мислила.

Настъпва неловко мълчание и аз отчаяно се мъча да изровя от паметта си нещо умно или духовито, с което да смая партньора си по танци. Само че умът ми напълно е блокирал — не ми хрумва нищичко, камо ли умно или забавно. Дали защото Едуард е толкова близо? Ръката му още е малко под кръста ми и аз не мога да мисля за друго, освен за пръстите му, които сякаш парят кожата ми. Но това е лудост! Той ме покани да танцуваме само от учтивост. Всичко друго е плод на въображението ми.

— Благодаря, че предложи да даваш на Поли уроци по рисуване — казва той и аз облекчено въздишам — ледът е разтопен. Вече съм сигурна, че съм отслабнала — последния път, когато носих тази рокля, едва дишах и треперех да не се пръсне по шевовете.

— За мен е удоволствие. Тя е много мило дете. Само дето май трябваше да те попитам, преди да се съглася — избърборвам.

— Съмнявам се, че предложението идва от теб — подозирам, че те е изнудила. Така ли е? — Едуард се засмива.

— Приятно ми е, честна дума. Мисля, че ще е забавно.

— Ако знаеш с какво нетърпение чака уроците — само за това говори.

— Дано не се разочарова.

— Частни уроци от прочута художничка? — Той подсвирква. — Сигурен съм, че ще се наслаждава на всяка минута.

Сърцето ми се свива. Божичко, откъде ми хрумна да се представя за майсторка на живописта, каквато не съм? Чувствам се като измамница, вероятно защото съм тъкмо такава. Да си призная ли още сега? Копнея да кажа истината, но нещо ме спира. Толкова хубаво ми е да танцувам с Едуард, че сърце не ми дава да разваля магията. Което неизбежно ще се случи, ако разкрия душата си — интуицията ми подсказва, че Едуард няма да остане очарован от признанието ми.

— Мъчно ли й беше, че не може да дойде с вас тази вечер? — питам, за да сменя темата.

— Не. Според нея баловете са тъпи. — Той се засмива. — Освен това Джун ще я утеши с чаша горещ шоколад.

— Двете са много близки, нали? — питам и неволно се блъскам в него, защото дансингът вече е претъпкан. Ако се притиснем още малко, ще се наложи да ни разделят със специален инструмент… всъщност идеята е доста съблазнителна, защото пръстите ми докосват мускулестия гръб на Едуард. Спомням си усещането, което изпитах онази вечер, когато се бях вкопчила в него, докато „разследвахме проникването с взлом“ в Роуз Котидж. Не подозирах, че мъжкият гръб може да е толкова съблазнителен.

— Така е. Джун много я обича и я възпитава добре. Добра жена е, само че понякога е… студена към хората. — Той сякаш търси подходящи думи да опише тъщата си.

Колко е прав! Джун е ангел спрямо по-малката си внучка и Сатана към всички други. Да споделя ли с него как на конното състезание тя ме посъветва да си стегна багажа и да се върна в града? Изкушавам се, но каква ще е ползата? Джун ме мрази и няма да промени отношението си, ако я издам. Не, ще си държа езика зад зъбите.

— Между другото разговарях с Матилда за онази й постъпка — добавя Едуард. — От утре е наказана да не излиза — ще ходи само до училището и обратно.

— Олеле! Май разговорът е бил бурен — промърморвам. Две седмици са цяла вечност за една тийнейджърка — нищо чудно, че тя не продума, докато пътувахме насам.

— Така е — неохотно се съгласява Едуард — изражението му подсказва, че темата му е неприятна. — Важното е, че тя осъзна колко глупаво е било да си измисля историята за серийния убиец, криещ се в гората. Също и да телефонира на Джими…

— Тя не ме харесва — казвам, констатирайки безспорен факт.

— Не е нещо лично. Матилда се промени след смъртта на майка си. Беше тежък удар за нея.

— Сигурно е ужасно да загубиш майка си, когато си в такава „трудна“ възраст. — Внезапно изпитвам чувство за вина, задето Матилда ще бъде наказана. Поглеждам към дансинга: тя танцува в прегръдките на Даниел и май е на седмото небе от щастие, макар че пъпчивият й партньор изглежда отегчен. Да кажа ли на Едуард, че заварих двамата в Роуз Котидж? Ако го сторя, той сигурно ще им забрани да се срещат и положението още повече ще се влоши.

— Мисля, че за Поли е по-леко — промърморва той. — Помни майка си, но когато я загуби, беше твърде малка, за да осъзнае какво се е случило.

— Страхотно дете е. И е много безстрашна.

— Така е. Честно казано, понякога ми се иска да не беше толкова смела, за да не се забърква в толкова много каши. По-точно — да не забърква мен.

Засмивам се:

— Според мен е чудесна! С нея никога няма да ти е скучно.

Едуард се усмихва — явно много се гордее с по-малката си дъщеря.

— Едно е сигурно — отбелязва. — Че непрекъснато бърбори.

— Е, тук си абсолютно прав.

— Матилда беше същата. — Той въздиша. — Откакто майка й почина, почти не продумва.

— В общи линии всяка тийнейджърка е голяма загадка.

— А ти, Маги? Самата ти си много загадъчна.

Изчервявам се:

— Не е вярно.

— Напротив. Ще те попитам нещо: твоя ли беше идеята за преселване в Глакън?

— Ами… исках да си почина от напрегнатия живот в града — промърморвам. „И нямаше нито работа, нито квартира“ — добавя вътрешният ми глас.

— Признай, че Клеър те убеди да предприемеш тази стъпка, прав ли съм?

— Донякъде — признавам.

— Така и предполагах. Отначало се чувстваше ужасно, нали? — продължава да ме разпитва той.

— „Ужасно“ не е точната дума. Всичко тук ми се струваше толкова различно от живота, с който бях свикнала.

— А сега свикна ли? Или с нетърпение чакаш завръщането на Клеър, за да ни напуснеш?

Нещо в тона му ме кара да вдигна очи. Той изпитателно се взира в мен.

— Не, тук ми харесва — отговарям и установявам, че гласът ми е станал дрезгав. И като никога не лъжа. Наистина в Глакън ми харесва. И то много.

— Радвам се — прошепва Едуард и ме притиска по-плътно до себе си. — Защото ми е трудно да си спомня какъв беше животът, преди ти да се появиш.

Вглеждаме се един в друг, аз преглъщам. За какво намеква? Въобразявам ли си, или помежду ни преминава електрически ток?

— Приятели, да се раздвижим! — провиква се в микрофона солистът, оркестърът подхваща бърза мелодия и магията изчезва. Внезапно се превръщам в тромава тийнейджърка в дискотека, която се чувства неловко, защото не умее да танцува рокендрол. Не знам как да реагирам, нито какво да кажа. Ако можех да изтичам навън и тайно да изпуша цигара с моите весели приятелки, сигурно щеше да ми хрумне нещо.

— Искаш ли питие? — Едуард отмества ръка от кръста ми и отстъпва крачка назад.

— Да — промърморвам. Вие ми се свят, гласът му сякаш идва отдалеч. Не, не може така! Не съм смотана ученичка, а зряла жена, и трябва да се държа подобаващо.

— Отивам да си напудря носа — изтърсвам и след секунда ми идва да си отхапя езика. Откъде ми хрумна тази идиотска фраза? За каква се мисля, за героиня от викторианска драма ли? Обръщам гръб на Едуард и се отдалечавам, преди да съм изръсила още някоя глупост. Опитвам се да разсъждавам трезво: питам се дали не съм си въобразила, че той ме гледа влюбено, дали не съм изтълкувала погрешно думите му. Твърде вероятно. Танцувахме като приятели, нищо повече. Помежду ни не протече електрически ток, било е нещо друго. Дали говеждото не е било развалено, както твърдеше Пег? Сигурно затова стомахът ми се свива…

— Хубаво ли ти беше с годеника ми? — Одет изниква до мен, преди да стигна до дамската тоалетна.

— Само танцувахме — промърморвам. Изкушавам се да се обърна и да побягна. — Съвсем невинно.

— Дано е така, Маги — процежда тя. — След смъртта на жена му Едуард дълго не можа да се съвземе и да продължи напред. Сега обаче е по-добре и е готов да започне нов живот. С мен! Ясно ли е?

— Да. — Поглеждам я в очите, които са като ледени кристали.

— Чудесно. Значи се разбрахме. — Тя се отдалечава, съпроводена от шумоленето на копринената си рокля, която сякаш заплашително нашепва: „Стой далеч, стой далеч!“.