Ниам Грийн
Правила за идеален живот (14)

Тринадесето правило: Всеки ден опитвай нещо ново

— Закъсня! — Матилда, опаката дъщеря на Едуард, стои пред вратата ми; носи кремав брич за езда, вталено сако и ботуши. Намусеното й лице е наплескано с прекалено тъмен фон дьо тен, очите й са очертани с черен молив, очевидно е изправяла косата си с помощта на сешоар. Като я гледам как се е изтупала, сигурно случаят е специален.

— Закъснявам ли? За какво? — Разтърквам очи, за да се събудя напълно, и примижавам срещу слънцето. Господи, главата ми се пръска от болка.

— Днес са конните надбягвания! — сопва се госпожицата. — Още преди час трябваше да си в конюшнята, за да помагаш при подготовката. — Оглежда ме от главата до петите и аз си представям как ме вижда: жена с омачкана тениска и с помътнели очи. Презрителната й усмивка сякаш изразява мнението й за мен — мисли ме за престаряла глупачка. Може и да е права.

— Не знам за какво говориш — избърборвам. — Освен това днес съм в почивка. — Внезапно си давам сметка, че главата ми пулсира от болка. Колко ли чаши от прекрасното вино изпих снощи? След третата престанах да ги броя. После опитах любимия коктейл на Пег, защото тя настояваше… Ужас!

— Почивен ден ти е, така ли? — озъбва ми се Матилда. — Не знаех, че има такава клауза в договора за прислугата.

Не съм длъжна да отговарям на малката нахалница, нито да търпя наглото й поведение, колкото и да е страдала в миналото. Озлоблението й към живота не е по моя вина. Понечвам да затворя вратата, но Матилда светкавично я препречва с крак.

— Татко каза, че си предложила да помагаш. Иначе нямаше да съм тук. — Тя отмята косата си, напомняща копринена завеса. Не, не е оформила прическата си със сешоар, а сигурно от ранни зори е изправяла кичурите си с керамична преса.

— Баща ти се е объркал. — Опитвам се да затворя вратата, без да ме е грижа, че ще притисна крака на натрапницата. — Никой не ми е съобщил за това състезание. Нито пък съм предложила доброволната си помощ. Извини ме, но пак ще си легна.

Матилда свива рамене и си отдръпва крака:

— Както искаш. Предупредих, че ще си безполезна.

— Я чакай! Какви ги говориш? — Открехвам вратата. За коя се мисли малката, та ме нарича безполезна?

Тя вече върви към градинската портичка, но се обръща и подхвърля:

— Нищо не разбираш от коне, нали? Може да урочасаш надбягването. Татко ми каза, че е сгрешил, като е дал под наем Роуз Котидж на некадърница като теб. Сякаш знаеше, че днес ще го провалиш.

Вбесявам се и затръшвам вратата. Как смее тази никаквица да ми говори така? Заслужава едно дълго конско и при следващата ми среща със скъпоценния й баща непременно ще му го кажа. Няма да пропусна да го уведомя и какво мисля за него. Ама че нахал! Кой му дава право да ме нарича некадърница?

Пъхам се под завивките и тъкмо си нагласявам възглавницата, някой отново чука на вратата. И то по-силно. Матилда се е върнала. Причернява ми пред очите, скачам от леглото и се втурвам да отворя. Положението вече е нелепо! Не стига, че съм принудена през седмицата да помагам в конюшнята, ами сега искат да си жертвам единствения почивен ден. Ей сега ще я насоля тази високомерна тийнейджърка! Сбъркала е адреса, ако си въобразява, че може да ме заплашва!

— Маги, какво правиш? Събрали сме се и те чакаме! — Едуард застава на прага и сякаш запълва рамката на вратата.

— Моля? Какво каза? — примигвам аз.

За кого се мисли, та довтасва да ме буди в ранни зори през почивния ми ден? Безобразие! Имам почивен ден, което означава, че мога да си остана в леглото, без да правя каквото и да било. Има ли нещо неясно в тази простичка концепция?

— Трябваше да си в конюшнята преди повече от час. Какво се е случило?

— Днес не съм на работа! — крясвам, защото нервите ми не издържат. — Само че тази сутрин се надпреварвате да ме безпокоите и съсипахте почивния ми ден!

— Забрави ли? — кротко пита Едуард.

— Какво да съм забравила?

— Снощи, докато бяхме в кръчмата, обеща да помогнеш за подготовката на надбягванията.

— Не е вярно! — Сигурна съм. Абсолютно съм сигурна. Изпих няколко чаши вино и си побъбрих с хората от селото, обаче не съм давала обещания. Пък и никой не спомена за конни надбягвания.

— Казах ти, че Поли и Матилда ще участват в конните надбягвания и ти предложи да помогнеш — търпеливо обяснява Едуард.

— Грешиш! — Какви ги дрънка този?

— Напротив. Обяви, че си се привързала към Сафи и че държиш да присъстваш на надбягванията. Даже беше във възторг от идеята.

Побиват ме студени тръпки. Защото си спомням, че май казах нещо подобно.

— Първо ни попя, после обеща да помогнеш на момичетата.

— Пях ли? — изграквам.

— О, да! — В очите му заиграват весели пламъчета. — Имаш чудесен глас и това е всеобщото мнение. Запали всички и с радост ти припяваха.

Ужас! Сигурно съм била мъртвопияна. Пея само когато съм се натряскала до козирката, а от думите на Едуард разбирам, че съм се изложила пред всички. Вярно ли е? Защо не си го спомням? От друга страна, повечето събития от снощи ми се губят. Например как се върнах в Роуз Котидж.

— Не беше… не беше пияна, нали? — Едуард широко се усмихва. — Предполагам, че помниш разговора ни.

Решавам, че ще е глупаво да твърдя, че нямам никакви спомени. Ще е твърде унизително да призная, че съм се напила до безпаметност. Налага се да излъжа. Все повече се усъвършенствам в тази посока и лъжите ми стават все по-изобретателни.

— Разбира се, че си спомням! — отсичам невъзмутимо. — За съжаление се успах. Извинявай.

— Ясно. Още ли държиш да присъстваш?

— Ами… — Замълчавам за миг. Главоболието ми вече е непоносимо. Единственото ми желание е отново да си легна.

— Естествено, ако те мъчи махмурлук, няма да те притискам — ехидно се подсмихва Едуард.

— Нямам махмурлук! Искам само малко време да се приготвя. — Няма да допусна той да ме вземе за безполезна глупачка — очевидно вече е убеден, че не ставам за нищо, но ще има да взема!

— Колко време ще ти отнеме? — Той поглежда омачканата ми тениска.

Внезапно си спомням, че за втори път ме вижда с нея, и се изчервявам.

— Няма да се бавя, обещавам — отговарям и затварям вратата, за да не гледам самодоволната му физиономия и снизходителния му поглед, нито да търпя намеците му, че съм пияница. Защото не съм. Алкохоличките не се наливат със скъпи вина, рекламирани в „Айриш Таймс“. Нито пък водят остроумни разговори за изкуство… Господи! Наистина ли казах на хората, че съм художничка? И че подписвам творбите си с друго име? Смътно си спомням, че се увлякох и заописвах какво ме вдъхновява и колко време ми отнема рисуването на една картина. Мили боже! Сега се досещам как информирах шишкото със синия пуловер, че съм рисувала голи тела. Призлява ми — явно снощи съм прекалила с пиенето. Не си спомням как съм се върнала в Роуз Котидж и как съм се озовала в леглото. Нямам представа. Остава ми надеждата, че и другите са били прекалено гипсирани, за да обърнат внимание на изцепките ми.

Спомням си само как в един момент всички тананикаха ирландски въстанически песни… а те се пеят само от много пияни хора, нали? Поолеква ми — щом и другите са били опиянени от алкохола, надали ще помнят глупавите ми изказвания или лъжите ми. Да му се не види, откъде ми хрумна да се представя за художничка? Всъщност Тед и Пег ме подтикнаха, а след това лъжите ми се увеличиха лавинообразно. Сещам се как ме гледаше Одет, докато дърдорех — изражението й подсказваше, че не вярва на нито една моя дума. Също и как ме погледна, когато Едуард предложи да ме закара до Роуз Котидж… Божичко! Точно така — Едуард ме докара дотук, дори ми помогна да отворя заяждащата външна врата, защото аз се кисках като ненормална.

Разказах ли му, че като деветгодишна се вманиачих по понитата и че се отърсих от манията едва когато „открих“ момчетата? Че си купувах и четях само книги за понита и дори мечтаех да притежавам такова конче?

Разказах му. Да. УЖАС! И не само това, ами помолих — да, помолих! — днес да присъствам на конните надбягвания. Станах за смях. Отново.

След няколко часа се облягам на оградата и гледам как дорест кон, възседнат от ездач с идеална стойка, бавно обикаля манежа. Обездката е ужасно досадна. До този момент всички състезатели правят приблизително едно и също: с конете си обикалят манежа и изглеждат сериозни, сякаш решават важни проблеми.

— Това ли е всичко? — обръщам се към Едуард и се мъча да прикрия поредната си прозявка.

За разлика от мен той с интерес наблюдава манежа, цялото му внимание е приковано в коня и в ездача.

— Този човек е шампион — прошепва ми той. — Упражнява невероятен контрол върху животното.

Отново впервам поглед в манежа, за да разбера за какво говори Едуард. Нима пропускам нещо? Не. Конят все така обикаля манежа. Ама че скука!

— Не правят ли някакви номера? — прошепвам. Вече знам, че не бива да говоря високо — хората около нас вече два пъти ми направиха забележка.

— Номера ли? — Едуард поклаща глава, без да откъсва поглед от коня и ездача. — Не. Целта е упражняване на контрол и постигане на взаимно уважение.

— Да му се не види, това и аз го мога — въздишам, докато наблюдавам как животното прекосява на зигзаг манежа, като прави малки стъпки. Няма ли да е по-интересно, ако направят няколко циркови номера? Ще ми бъде много по-забавно, ако например ездачът стъпи на гърба на коня и жонглира с чинии. Едва си държа очите отворени.

— Не се обиждай, Маги, но са необходими години упорита дресировка, за да се постигне тази безупречна походка на животното. Този жокей язди, откакто беше на възрастта на Поли. Вероятно тренира всеки ден. — Едуард се усмихва. — Обездката е изкуство. Майсторството е да се изпълни така, че да изглежда лесно.

— Според мен е загуба на време — промърморвам. — Кому е притрябвало да го прави? — питам и мислено добавям: „Кому е притрябвало да си пропилее живота в името на спорт, който приспива зрителите? Нелепо е“. Давам си сметка, че се заяждам, но не мога да си кривя душата. Освен това имам ужасен махмурлук. В колата едва се сдържах да не повърна, което си беше истински подвиг, като се има предвид, че въодушевената Поли не престана да дърдори. Дори да си здрав, от това дете веднага ще те заболи главата. Матилда пък почти не продума и изчезна веднага щом баща й паркира джипа, към който е прикачен фургонът с понитата. Не сме я виждали оттогава и ми се струва, че Едуард е много разтревожен и се пита какъв ли номер ще му скрои.

— След малко идва моят ред! — Поли подскача и плитките й политат като птици.

Днес е първото й участие в състезанието и тя не е на себе си от вълнение: няма търпение да покаже на журито какво могат двете със Сафи.

— Шшшт, по-спокойно, мила. — Едуард я милва по косата. — Не бива да разсейваме ездача.

— Мислиш ли, че ще спечеля, Маги? — пита ме тя, като снижава глас. Личи си обаче, че й е неприятно да шепне — изглежда, викането й доставя повече удоволствие.

Усмихвам й се:

— Убедена съм, че имаш голям шанс.

Не разбирам от тези неща, но ако ентусиазмът е от значение, то малката с лекота ще спечели първото място. Много е сладка, само дето е ужасно бъбрива, при това говори на висок глас. В колата не престана да разсъждава какъв е шансът й да спечели розетка и пътуването беше кошмарно. Едва се сдържах да не повърна: знаех, че Матилда ме дебне от задната седалка и бях решена да не й доставя това удоволствие. Да не говорим, че нямаше да е изискано да повърна върху хазяина ми. Едуард вече ме е видял толкова пияна, че се е наложило да ме влачи до вкъщи: този позор ще ми държи влага за цялата седмица. Един от кошмарните спомени за предишната вечер, които възкръснаха в паметта ми тази сутрин, е как се олюлявам и се опирам на рамото му, за да не падна. Подозирам, че доста се е затруднил, докато ме е придържал с едната ръка, а с другата се е мъчел да отвори заяждащата врата. Толкова ме е срам, че ми идва да потъна в земята. Едуард не каза и дума за снощи, но като го гледам как се усмихва, явно случката му се струва адски забавна.

— Татко, ще победя ли? Мислиш ли, че ще победя? — Поли подскача като скакалец и той я прегръща. Много й се иска да победи — докато пътувахме насам, сама си стискаше палци, което предизвика грандиозен скандал, защото Матилда й се сопна, че това е само тъпо суеверие и няма да й помогне. Поли не й остана длъжна: каза й, че прилича на клоун с това намазано лице и с тъпата прическа. Двете едва не се сбиха.

— Не е важна победата, а участието, Поли — казва Едуард.

Малката забелва очи:

— Татко, какви ги говориш? Не ме интересува участието, искам да победя!

— Успокой топката, миличка. — Той я целува по главицата. — Иначе ще ти е трудно да спечелиш.

— Добре, татко. Ще запазя само… самообладание — тържествено обещава малката и скача на земята. — Ще си мълча.

— Много мъдро решение, Поли. Самообладанието помага при състезанията — обажда се женски глас зад нас и ние се обръщаме.

И кого виждаме? Джун, Ледената кралица от Глакън. Появата й ми идва в повече. Да му се не види, какво търси тук?

— Бабо! — Поли се втурва към нея, прегръща я през бедрата и се притиска до нея. — Нали нямаше да идваш?

— Не можех да пропусна първото състезание на любимата ми внучка, нали? Здравей, Едуард. — Тя кима на зетя си, но не и на мен, сякаш съм от прислугата и не смята за необходимо да ме поздравява. Презрителното й изражение говори, че за нея не съм нищо повече от чистачка на конюшни. Лицето й е като ледена маска. Явно не е забравила глупавия ми гаф, явно е от хората, които лесно не прощават.

— Скоро ще дойде моят ред, бабо — обявява Поли. — Дали ще победя?

— Стиска ли си палци? — пита Джун. Изглежда, че за разлика от други хора, тя взема насериозно суеверията на малката.

— Да.

— И аз. — Джун кляка до внучката си и шепнешком добавя: — Мисля, че има голям шанс да спечелиш.

— Знаех си! — възкликва Поли и отново започва да скача. — Ще победя, ще победя!

— Да вървим, скъпа. — Едуард я хваща за ръката. — Дръж се за мен, за да не се загубиш в навалицата. Отиваме да вземем състезателния ти номер.

Сърцето ми се свива — ще остана сама с очарователната Джун. Какво да й кажа? Да се престоря ли, че заспивам, за да не се наложи да разговарям с нея?

— Пожелай ми късмет! Пожелай ми късмет! — провиква се Поли.

— Стискам ти палци и на двете си ръце! — Джун й намига.

Малката също й намига и вдига палец.

— Толкова прилича на майка си, когато беше на същата възраст — промърморва Джун, сякаш за миг забравя къде се намира.

Чувствам се много неловко. Ако някак си съумея да разтопя леда, има надежда да започнем на чисто. Не исках да бъркам с пръст в раната й и без да искам направих гаф, като я взех за съпругата на Едуард. Тя е разумна жена и ще разбере, че грешката ми е неволна.

— Харесвате ли състезанието по обездка? — питам, когато бащата и дъщерята се отдалечават. Джун се намръщва и вирва брадичка, сякаш няма намерение да ме удостои с отговор. — Едуард обясни, че най-важното е да се контролираш — добавям. Може би ако се старая повече, ще сломя непреклонността й. Не може да стърчи до мен и да не продумва — рано или късно ще ми отговори.

— Да, има право — контрол е ключовата дума — процежда тя.

Сигурно е глупаво, но ми става приятно — тактиката ми успя!

Да, първата ми среща с тази жена завърши с провал, но не всичко е загубено — още има надежда да се сприятелим. Ненадейно ме връхлита усещане за самота. Поне Клеър да беше тук, че да си бъбрим. Само че тя е прекалено заета да търси истинското си аз в далечна Индия: от сума време не сме се чували. Не ми се иска да телефонирам на нашите или на Тереза, за да не издам неволно, че съм в задънена улица. Поддържам връзка с тях чрез оптимистични есемеси.

— Ако обичаш, затвори си устата веднъж завинаги и престани да дърдориш! — добавя Джун. — Искам да гледам състезанието. В пълна тишина! — Тя вперва в мен студените си очи.

— Моля? — Сигурно не съм я разбрала.

— Казах да си държиш езика зад зъбите! За коя се мислиш? Може да си наемателка на Роуз Котидж, но това не ти дава право да се влачиш на семейните ни излети. Нямаш работа тук! И не се умилквай на Едуард и на Поли, сякаш са ти най-близките хора! Майката на Поли няма да присъства на първото й състезание. Щом тя не може да види радостта на дъщеря си, ти пък съвсем нямаш право! Няма да ти позволя чрез хитрост да се вмъкнеш в семейството ни, затова те съветвам да си стегнеш багажа и да се върнеш в града, където ти е мястото! — Тя ме стрелва с ледените си очи и отново се обръща към манежа.

— Ами… — толкова съм потресена, че си глътвам езика. Как да й отговоря? Каквото и да направя, каквото и да кажа, тази жена никога няма да ме хареса. Вече е решила, че общуването с мен е загуба на време, а сега си въобразява, че се опитвам да се натрапя в семейството й. Каква ирония — нямаше да съм на глупавото състезание, ако не целях да се докажа пред Едуард.

Отдалечавам се, като се препъвам, сълзи премрежват очите ми. Джун наистина ме мрази. Де да беше само тя! Ненавиждат ме и Матилда, и Одет. Дори Едуард ме търпи само защото помагам в конюшнята. Нали е казал, че и маймуна ще се справи, стига да я обучат.

Изведнъж осъзнавам, че преселването ми в провинцията е било ужасна грешка. Не се вписвам сред местните хора и те никога няма да ме приемат. Ще предупредя Клеър, после ще се върна в града и ще подновя опитите си за намиране на работа. Ще помоля Дърмот и Ивон да ме подслонят за известно време — може пък да не е толкова лошо да живея под един покрив с бившия ми шеф и с алчната му съпруга.

Мобилният телефон иззвънява в джоба ми и прекъсва размишленията ми как всяка вечер ще слушам Ивон да се прехласва по колекцията си от обувки.

— Здрасти, Маги. — Обажда се Клеър! Не е за вярване!

— Тъкмо когато свършвах упражненията по йога, изпитах странно чувство — продължава тя. — Вътрешният ми глас ми нареди да се свържа с теб, затова поисках разрешение да телефонирам. Как ти се отразява животът на село? Невероятен е, нали?

Колебая се дали да й кажа истината — че съм самотна, нещастна и мразена от всички, но нещо ме възпира. Може би е вътрешният ми глас, който сякаш крещи: „Мълчи!“.

— Харесва ми — отговарям с половин уста. — А при теб как е?

— Фантастично!

Заобикалям купчинка конска тор и притискам плътно телефона до ухото си, за да чувам по-добре. Връзката е много лоша.

— Много се радвам — казвам и усещам колко фалшиво звучи гласът ми.

— Маги, много ти благодаря, че ще останеш в Роуз Котидж, докато се върна! — възкликва тя. — Страхотна приятелка си!

— Да… Виж, Клеър… — Прокашлям се. Сега е моментът да се измъкна от този капан.

— Какво има? Нещо не е наред ли? — разтревожва се тя.

— Не… Само че животът в Роуз Котидж не е какъвто си го представях… — Внимателно подбирам думите си, за да подготвя Клеър за новината за дезертирането ми. В края на краищата тя е на другия край на света и не бива да я тревожа.

— В какъв смисъл?

— Работата е много — отговарям. Стига й за начало. Постепенно ще стигна и до това, че всички тук ме мразят.

— Физическата работа, така ли? — пита тя. — Едва чакам да се върна и да се захвана. След като години наред седях пред компютъра, жадувам да се поизпотя! А кончетата са сладки, нали?

— Ами… бих казала, че са интересни… Въпросът е, че… май този живот не е за мен.

— Всички участници под осем години да се явят на манежа до пет минути! — обявява мъжки глас по високоговорителя.

— Къде се намираш, Маги? — пита Клеър. — Какъв е този шум?

— На конно състезание! — изкрещявам в телефона, а следващото съобщение по високоговорителя едва не ми спуква тъпанчетата.

— На какво? — вика Клеър.

— На конно състезание! — изкрещявам отново.

— Брей! Явно влизаш в крачка с местните традиции! — провиква се тя. — Толкова се гордея с теб, скъпа! Благодаря ти, че го правиш заради мен — страхотна приятелка си! Извинявай, но затварям. Донесоха плодовете и ако не се добера първа до подноса, пак ще останат само гадните банани!

В ухото ми прозвучава изщракване. Клеър затваря, преди да й съобщя за намерението си да се откажа от живота на село. Пъхам телефона обратно в джоба си и се питам какво да правя. Преди всичко е наложително да пия кафе, и то бързо, за да ми се проясни главата. За щастие около полигона са накацали много шатри ресторанти; остава да се надявам, че предлагат истинско кафе, а не разтворимо като онова, което си приготвям в Роуз Котидж. Приближавам се до най-близката, отмятам платнището на входа и влизам. Щом очите ми свикват с полумрака, установявам, че съм сгрешила. Тази палатка е нещо като склад. Ама и аз съм една късметлийка — едно кафене не мога да улуча от първия път. Отвратителен ден, дано не стане още по-противен.

Понечвам да отметна платнището и да изляза, но чувам тих плач. Напрягам очи — някакво момиче седи в дъното на палатката, притиснало е колене към гърдите си и с длани е закрило лицето си.

— Ей, добре ли си? — провиквам се.

Непознатата неутешимо заридава, след няколко секунди спира и произнася задавено:

— Добре съм. Махай се.

— Като те чух как плачеш, май не си добре — възразявам.

— Казвам ти, че всичко е наред! Остави ме на мира! — Тя скача и се шмугва към изхода. Докато профучава край мен, зървам лицето й, по което се стича размазан грим, и ахвам. Не е непозната, а Матилда.