Ниам Грийн
Правила за идеален живот (25)

Двадесет и четвърто правило: Просто дишай

— Здравейте, казвам се Робърт Килбрайд и както ви информира Лорънс, аз съм главният архитект на поредния проект на „Ксанта“ тук, в Глакън. — Стои на подиума до Лорънс, който го е прегърнал през раменете и примигва гордо.

Как може да е точно тук, на няколко крачки от мен? Коя ли ужасяваща прищявка на съдбата го е довела тъкмо в забутаното място, където съм намерила временно убежище?

Освен ако… Дали пък не е научил, че съм тук? Кой може да му е казал? Клеър? Дом? Не биха го направили… Нали? Не, Клеър все още е в Индия, за да се самоусъвършенства, а Дом се опитва да преспи с колкото се може повече австралийки. Не биха имали време да организират това. Мама и татко също не са „виновниците“ — дори да мислят Робърт за сина, когото никога не са имали, те знаят, че ние никога няма да се съберем отново.

Ами Тереза? Твърди, че направих огромна грешка, като скъсах с него — доста дълго време ми го натяква. Може ли да го е изпратила тук като част от някакъв шантав сценарий, за да ни събере? Не, невъзможно е. Дори да си мисли, че съм постъпила глупаво, като го зарязах, не би стигнала толкова далеч, сигурна съм. Освен ако децата най-сетне не са я подлудили, разбира се. Което е доста вероятно.

Затварям за миг очи и се опитвам да осмисля положението. Толкова е нереално! Дали пък не си въобразявам? Може би сънувам кошмар и когато се събудя, вече ще е свършил. Отварям очи и сърцето ми се свива. Ето го Робърт: стои на подиума и се усмихва на публиката. Появил се е в новия ми живот като извънземно от космоса.

Внезапно ме осенява най-важното заключение. Ако той ме види, с мен е свършено — всичките ми лъжи ще бъдат разобличени и хората ще научат истината за мен. Едуард ще научи, че не съм тази, за която се представям. Че през цялото време съм се преструвала. Още по-лошо, че всичко, което съм му казала, е лъжа. Какво да правя? Възможностите профучават през ума ми, докато гледам как бившият ми се усмихва от подиума. Слава богу, че в залата е тъмно — в противен случай щеше да ме забележи едва ли не мигновено.

— Какво парче — прошепва в ухото ми Бети от месарницата. — Отблизо изглежда още по-хубав!

Светлината от прожекционния апарат осветява лицето му. Изглежда добре, няма спор. Има тен и е по-жизнен, отколкото съм го виждала от години. Опитвам се да се съсредоточа и да не се издам. Бети май не забелязва нищо нередно и въпреки че тайно изпадам в паника, тя не би могла да разбере, че главата ми е на път да избухне.

— Робърт, радвам се, че дойде. — Одет сърдечно стисва ръката му. — И ти благодаря, че пътува чак дотук, за да говориш с нас тази вечер. Знам, че си много зает.

— Няма никакъв проблем, за мен е удоволствие. — Робърт се усмихва снизходително. — Винаги съм щастлив да помогна.

— Той е гений — обявява Лорънс и аз чувам как Пег изсумтява шумно, сякаш не вярва и на една дума.

— Не бих се изразил така. — Робърт отклонява свенливо комплимента.

— Не е комплимент, а истина, приятелю. Накара ме да се гордея с това, определено ме накара. — Прегръща бившия ми през раменете и се обръща към Одет: — За мен е като собствен син.

— Благодаря, приятелю — казва Робърт, — благодаря на всички ви, задето ми предоставихте възможността да дойда тук и да говоря с вас.

— Ако знаех предварително, щях да седна на първия ред — изкисква се Бети и отново ме смушква.

— Наясно съм, че някои от вас може би се притесняват заради мола… — започва Робърт.

— Това е много меко казано — провиква се някой от публиката.

— … обаче се надявам, че ще успея да разсея страховете ви относно бъдещето на селото. Ето защо съм тук — за да помогна. — Разперва ръце и поглежда към публиката, очите му шарят по столовете. Струва ми се искрен, но пък знам, че много го бива в това, затова ми е трудно да преценя. Дори аз не мога да твърдя със сигурност дали лъже, а на практика знам всичко за него — от коя страна на леглото предпочита да спи, как предпочита да му приготвям яйцата, кой е любимият му футболен отбор. Колко много обича жълти желирани бонбони…

Последното го изтиквам от ума си. Няма смисъл да се връщам в миналото. Работата е там, че познавам почти всеки детайл от живота му, но не мога да кажа със сигурност защо е в Глакън.

— По всяко време е добре дошъл при мен. — Бети ме сръгва в ребрата и аз неволно изпъшквам. Виждам как Робърт се намръщва и оглежда аудиторията, за да види откъде идва шумът, и навеждам глава, за да съм сигурна, че няма да ме познае. Не че инак е твърде вероятно — не съм гримирана, косата ми е прибрана назад, а пуловерът ми май е за боклука.

— Отдавна не съм виждала толкова готин тип. — На Бети почти й текат лигите. — Изключение прави само Едуард Креван — и на него не бих му простила, ако ми се падне възможност!

Отново ме сръгва, но тоя път си прехапвам устната, за да не гъкна.

— Не виждам брачна халка, а ти? — прошепва.

— Не. — Поклащам безмълвно глава.

— Значи става. — Ликуващо разтрива ръце. — Отдавна тук не сме имали прясно месо. Мислиш ли, че след събранието ще дойде да пийнем?

— Де да знам — измърморвам. Вие ми се свят. Наистина трябва да изляза оттук.

— И тъй, Робърт — Одет се усмихва престорено от сцената, — ще ни разкажеш ли за новата зала за дрехи?

— Ще се радвам да го направя — усмихва й се той и аз се плъзгам надолу в стола си.

Как да избягам, без да привлека внимание върху себе си? В момента Робърт не може да ме види, защото осветлението е изключено, но щом лампите светнат, със сигурност ще ме забележи.

— Наясно сме, че сградата трябва да се вписва в пейзажа, и смятаме, че сме постигнали целта с този нов дизайн — обявява Робърт. На екрана се появява изображението на преустроения търговски център. — Вижте тук — посочва той чертежа, — значително сме намалили размера на тази част, за да ребалансираме цялостната визия.

— Изглежда страхотно — заявява Одет.

— Изглежда ужасно! — провиква се някой. — Точно толкова отвратително, колкото си беше и преди.

— Не е чак толкова зле — виква друг.

— Ти пък какво знаеш? — отвръща трети.

— Моля за тишина! — Одет удря с чукчето по масата. — Има ли въпроси от залата? Някакви смислени въпроси?

— Получил ли е вече някой договор за изграждането? — чувам въпроса на Едуард и още повече се свивам на стола си. Страхотно! Мъжът, когото обичам, си говори с бившия ми, дето го зарязах.

Още щом мисълта се появява в главата ми, осъзнавам, че е истина. Не просто харесвам Едуард, обичам го. Истински го обичам. Започвам да се потя, щом истината ме връхлита.

— Още не — отговаря Робърт с равен глас. — Скоро ще бъде обявен конкурс.

— Ще бъдат ли допуснати местни предприемачи?

— Както казах, ще бъде обявен конкурс — повтаря Робърт. — Тогава ще пресеем молбите и оттам ще поемем нещата. Очакваме да има голяма конкуренция.

Докато той говори, Лорънс доволно намига на Одет — подозирам, че ще получи огромно удовлетворение, като вземе колкото се може повече срещу парите си.

— Ех, да можех да измисля нещо, за което да го питам — изсъсква Бети. — Такъв пич е!

— Ами трафика? — пита Одет, сякаш е прекарала безсънни нощи в терзания за тази подробност.

— Уместен въпрос — ласкае я Робърт. — Ще бъдат изградени подземен и надземен паркинг.

— Значи ще има достатъчно място за всички? — изкисква се тя.

— О, да. И паркингът ще е безплатен, разбира се.

— От тези допълнителни коли в района няма да има полза, само ще замърсят красивата ни местност! — Пег се е изправила насред залата. — Всички се опитвате да ни забаламосате!

Робърт поглежда разтревожено към Лорънс. Не е съвсем сигурен как да се оправи с Пег, която е станала от стола си — сигурно му прилича на оръдие със запален фитил.

— Не се опитваме да баламосваме никого, Пег — бърза да я успокои Лорънс. — Опитваме се да подобрим условията за живот на хората от Глакън. Не би ли искала да си купиш пресен кориандър, ако ти потрябва?

— Мразя кориандър — изсумтява тя.

— Аз го обичам! — провиква се някой.

— И аз — обажда се друг глас.

— Видя ли? Не можеш да спреш прогреса, Пег — заявява той, погледът му е като кремък. — Както и да се опитваш, няма начин да го спреш.

— Заплаха ли е? — Тед също се изправя. — Заплашваш съпругата ми ли?

— Разбира се, че не — отговаря спокойно Лорънс. — Но тя доста се пали. Може би трябва да я отведеш вкъщи и да й дадеш чаша чай. Успокой я малко.

— Ти… — За секунда Тед се изкатерва на подиума и крясва: — Ще си платиш за това!

— Исусе, Богородице и Свети Йосифе! — Лорънс хуква да се крие зад Одет. — Момчета! Момчета! Изведете тоя лунатик оттук.

Двама яки мъжаги се появяват на подиума и се втурват към Тед, който размахва юмруци към разтреперания Лорънс. Одет се опитва да изпъди Тед все едно че е досадна муха, а Робърт наблюдава с изражение на неподправено объркване.

— Разкарайте се от него, животни такива! — пищи Пег и се спуска към един от биячите, който е хванал Тед за колана и се опитва да го извлече навън.

Вече всички са на крака и настъпва хаос, защото местните се качват на сцената и се включват в мелето: размахват се юмруци и се раздават удари. Внезапно забавлението е свободно за всички.

Осъзнавам, че е настъпил подходящият момент. Ако действам сега, ще се измъкна, преди да се включи осветлението, и Робърт никога няма да разбере, че съм била тук. Тръгвам бързо и минавам покрай Бети, която крещи:

— Дръж го, дръж го!

Не съм сигурна на чия страна е и не чакам, за да разбера. Вече съм до вратата, готова да се гмурна в нощта, когато чувам Пег да надвиква глъчката.

— Помощ! Помогнете! — вика тя и се оглежда безпомощно. Обръщам се и виждам, че Тед, блед като платно, е паднал на подиума. Лорънс явно се е измъкнал от залата.

О, не. Нещо се е случило със стария ми приятел, а хората са твърде заети да си разчистват сметките, за да забележат. Ако се върна, с мен е свършено — Робърт ще ме види и истината за мен ще лъсне. Обаче Тед има нужда от помощ и Пег е ужасена. Нямам избор. Прогонвам мислите за последствията, обръщам се и си проправям път през тълпата, за да стигна до сцената.

— Маги! — разридава се Пег, като ме вижда. — Маги, помогни му, има сърдечна криза!

— Нищо ми няма на сърцето, Пег, не преувеличавай — немощно се обажда Тед.

— Добре ли си? — Навеждам се, за да го разгледам.

— Прилоша ми, момиче. — Усмихва ми се измъчено. — Нищо ми няма, след минута ще съм си добре.

— Не се тревожи, Тед, ще се оправиш — казвам му. — Ще те закараме в болницата — добавям с престорено спокойствие, въпреки че съм паникьосана. Изглежда Пег не преувеличава — Тед не изглежда добре. Има нужда от лекар, и то веднага. — Остани при него — нареждам й по-спокойно, отколкото се чувствам. — Ще повикам линейка.

— Линейка ли? — Гласът й трепери.

— Само като предпазна мярка. — Прегръщам я бързо. — Сигурна съм, че ще се оправи, но не бива да рискуваме, нали?

— Не, не — хлипа тя. — О, Маги, ако нещо стане с него, ще умра. Той е любовта на живота ми.

— Знам, скъпа. — Прегръщам я силно. — Сега седни до него и дръж ръката му, връщам се веднага. Оглеждам се за тихо кътче — в залата още е лудница и искам да съм сигурна, че хората от Бърза помощ ще чуят какво им казвам.

— Маги? — Едуард е застанал до мен.

— Става дума за Тед — обяснявам и бързо набирам 999. — Мисля, че е в прединфарктно състояние. Ще останеш ли с тях? Пег е много разстроена.

— Разбира се. Не се тревожи, всичко ще е наред. — Стисва отривисто ръката ми и изчезва в тълпата.

Обяснявам ситуацията на хората от „Бърза помощ“ и тъкмо прибирам телефона в чантата си, чувам глас зад гърба си.

— Маги?

Дори не ми се налага да се обърна — веднага разбирам кой е. Играта свърши.

— Здравей, Робърт.

— Какво… какво правиш тук?

Изглежда изненадан. Не е знаел, че съм в Глакън, това е съвсем очевидно. Никой не му е казал къде съм и не ме е дебнел. Това е просто абсурдно космическо съвпадение — ако Господ съществува, значи чувството му за хумор е твърде странно.

— Дълга история. — Въздъхвам. — Сега живея тук.

— Преместила си се? Тук! — Гласът му е изпълнен с недоверие.

— Да, така е.

Знам защо е толкова изненадан. Никога не е предполагал, че ще ме види тук, да не говорим, че при последната ни среща бях елегантна и гримирана. Сега ме заварва в забутано селце, и то с дрехи, с които само преди няколко месеца не бих излязла от къщи. Приличам на… на Клеър, когато започна да търси истинското си аз. А Робърт е шокиран като мен, когато я срещнах с опърпания й суичър. Едва сдържам смеха си, като гледам физиономията му. Щеше да е комично, ако не беше толкова трагично.

— Ама ти мразиш провинцията! — изтъква удивено.

— Не я мразя — отвръщам.

— Мразиш я, веднъж каза, че…

— Че ако се отдалеча от магистралата, ще полудея ли?

Точно това ми каза Дом, когато обявих, че се местя в Глакън. Сигурно съм казала същото и на Робърт.

— Именно! — Тръсва глава, сякаш все още не вярва на очите си.

— Ами, предполагам, че съм сгрешила. — Усмихвам се смутено. — Тук ми харесва. Всъщност обичам това място. — Щом го казвам, значи е така. Наистина обичам Глакън. Започнах да го чувствам като свой дом. Хората тук ми станаха като второ семейство. Разбира се, някои от новите ми приятели са по-шантави — Пег и Тед не са съвсем в час, но аз ги обичам безрезервно.

— Какво работиш? — пита ме Робърт. — Има ли тук агенция за недвижими имоти?

— Не точно… — Опитвам се да измисля нещо. — Заета съм, нали разбираш, с други неща.

— Робърт! — Одет прекъсва разговора ни и застава до бившия ми. — Слава богу, че успях да измъкна Лорънс. Много съжалявам за тази бъркотия. Заради тия селяни стана… някои от тях са същински варвари. Колкото по-бързо се измъкне оттук, толкова по-добре! О, Маги! — Спира да бърбори, като ме забелязва.

— Здравей, Одет.

— Познавате ли се? — пита Робърт.

— В малкото село всички се познават — отвръщам му.

Одет поглежда него, после отново мен и присвива очи, сякаш не може да си обясни какво става.

— Вие… вие двамата познавате ли се?

— Да — отговарям. Няма смисъл да отричам.

— С Маги бяхме заедно… — Робърт не довършва фразата, обаче става ясно какво има предвид.

— Какво? Значи Робърт е тайният ти приятел? — Одет се ококорва.

— Имаш таен приятел? — пита Робърт и явно си прави погрешно заключение. — Леле… Доста си се вихрила, Маги. Напускаш агенцията за недвижими имоти, местиш се тук, хващаш си тайно гадже… С какво още си се занимавала?

— Агенция за недвижими имоти? — Одет зяпва. Определено има зъбни фасети, вече съм убедена. Забавно е какво забелязва човек в критични ситуации.

— Ами, да — отговаря той и изглежда още по-объркан.

— Не си художничка, така ли? — обвиняващо пита тя. — Никога не си била! Въобще не рисуваш под псевдоним! Било е лъжа! Знаех си!

— За какво говори госпожицата, Маги? — пита Робърт.

Отчаяно се опитвам да измисля убедителен отговор. Единственият възможен изход от бъркотията е да ме отвлекат пришълци от космоса. Каква е вероятността да се случи? Повече от нищожна, предполагам, което е жалко, защото предпочитам да ме отвлекат зли извънземни и да извършват зловещи експерименти с мозъка ми, отколкото да призная истината.

— Маги се хвали наляво и надясно, че е прочута художничка! — злобее Одет. Вече е преодоляла шока от разкритието и се забавлява от новината.

— Е, не съм казвала, че съм прочута… — започвам.

Поне това е истина. На практика Пег и Тед разпространиха този слух, не аз. Не го опровергах, разбира се. Аз съм главната виновница за бъркотията.

— Художничка? — Робърт се изкисква и ме тупва по гърба малко по-силно от необходимото. — Колко забавно!

— И кое му е забавното? — Чувствам как косъмчетата на тила ми настръхват. Добре де, може и да съм излъгала, но защо намира идеята ми да рисувам за толкова необичайна?

— Е, не си Ван Гог, нали, Магс? — подсмива се той.

— Друго разправяше — продължава Одет. — Проглуши ни ушите с историята за кариерата си, а всъщност е живяла в лъжа! Дори ни каза, че е рисувала под друго име, за да не можем да я разкрием!

— Одет, беше недоразумение, което излезе от контрол — захващам се да обяснявам. — Не съм имала намерение да заблуждавам хората.

— А ние трябва да ти повярваме, нали? — подсмихва се тя. — Особено след като каза на всички, че си художничка, а всъщност си брокерка. И лъжкиня! — добавя, повишавайки глас.

Настъпва мъртвешка тишина. Поглеждам през рамото й към Едуард, който изглежда ужасен. Не съм сигурна за другите, но той е чул всяка дума — вече знае, че съм от тези, които най-много презира.

Взирам се в него, докато Робърт и Одет проследяват погледа ми. По лицата им ясно се вижда, че са схванали ситуацията: разбират какво чувствам към Едуард. Сега знаят цялата истина. Случи се — точно както предчувствах, че ще стане накрая. Пирамидата ми от лъжи и измами най-сетне рухна с грохот.