Ниам Грийн
Правила за идеален живот (24)

Двадесет и трето правило: Правилата са създадени, за да се нарушават

— Толкова се радвам, че си съгласен, Едуард — изчуруликва Одет от подиума. — Този супермаркет ще е чудесна възможност за селото, от която трябва да се възползваме, ако не искаме да затънем още повече.

Поглежда многозначително към Пег и Тед, които седят на първия ред в претъпканата зала: скръстили са ръце на гърдите си и по израженията им личи, че няма да се предадат лесно.

— Е, не съм съвсем съгласен с всичко, което предлагаш, Одет — студено заявява Едуард.

— Не си ли? — Очите й се разширяват, сякаш не може да си представи защо някой не би се съгласил с нея, каквото и да е казала. Наистина си я бива в играта. Тя е играч с перли и кашмирен пуловер, а такива са от най-опасния вид.

— Ще обясня — казва той. — Мисля, че супермаркетът може и да помогне на Глакън, да. Като начало ще осигури работни места, от които имаме крещяща нужда.

Одет кима енергично, в залата се разнася одобрително мърморене.

— От друга страна — продължава той, — не искаме да унищожим самобитността на селцето, която го превръща в специално място. Мисля, съгласни сте с мен, че Глакън е много специален за всички ни.

Думите му са възнаградени с аплодисменти, подети от Пег и Тед, които ентусиазирано ръкопляскат и подвикват. Забелязвам, че Тед умира да скочи на крака и да продължи овациите.

— За какво намекваш? — сърдито пита Одет, мигновено забравила ролята си на светлина и сладост за любимия. Вижда обаче изненадата му от нетърпящия й възражения тон и бърза да му се усмихне отново. Тази жена е като Джекил и Хайд — какво толкова намира той в нея? Умът ми не го побира.

— Ами… — Едуард ме поглежда. — С Маги обсъдихме въпроса и вече имаме план, който може и да свърши работа.

Усещам как страните ми пламват. Сигурно понеже всички са се втренчили в мен, а не защото сините му като метличина очи са се впили в моите. Нали?

Половината присъстващи се обръщат, за да ме разгледат. Опитвам се да не се поддам на порива си да се свлека на стола, за да се скрия. Вместо това се насилвам да се усмихна дръзко, все едно съм от хората, които винаги имат уместен план. Освен това отчаяно се мъча да забравя начина, по който Едуард току-що ме погледна. Погледнал ме е, защото съм тук да подкрепя идеята му за артцентъра, нищо повече. Все пак с Одет имат връзка. А пък аз само си фантазирам, че помежду ни има нещо.

— Вие с Маги? — Гласът на Одет е като плющене на камшик. Тя започва да подрежда листовете хартия пред себе си, за да се овладее и да спечели малко време. Начинът, по който стиска в смъртна хватка безценните си документи, издава колко е вбесена. Наблюдавам как дългите й нокти, лакирани в перленорозово, дращят листовете хартия като нокти на хищна птица.

— Да, с Маги — потвърждава Едуард и ми се усмихва. — Както ви е известно, тя е известна художничка и е в Глакън, за да работи по важна поръчка.

Потръпвам, когато изрича това. Какво ме накара да излъжа толкова глупаво? Ех, ако му бях казала истината, че съм безработна брокерка… Може би нямаше да му пука. Но пък от начина, по който реагира, когато говорихме за агентите по недвижими имоти, стана ясно, че ги ненавижда. Все едно, твърде късно е да си признавам сега, когато всички ме мислят за художничка. Чувството за вина ме залива като цунами. Чувствам се ужасно, задето ги оставих да ме мислят за нещо, което не съм. Опитвам се да прогоня тази мисъл, защото ако се съсредоточа върху нея, няма да съм в състояние да изрека нещо що-годе умно, а Едуард има нужда от подкрепата ми. Вълнуващо е да го гледам с каква убеденост говори за селцето, което обича. Иска ми се хората да подкрепят идеята му и да участвам в осъществяването й, макар да съзнавам, че всъщност би трябвало да избягам, преди да се забъркам в още беди. Обаче нещо ме подтиква да остана и знам, че причината е Едуард. Тихото гласче в главата ми не може да бъде заглушено: тук съм, защото не желая да си тръгна. Искам да остана заради Едуард и заради чувствата си към него.

— … Маги също мисли, че нашето селце има потенциал да привлече хора на изкуството — продължава Едуард. — Така че с нея обединихме усилията си (при тези думи Одет видимо потреперва) и сме на мнение, че можем да рекламираме Глакън като „убежище“ за художници.

— Убежище за художници ли? — Гласът на Одет е смразяващ. — Това ли е великият ви план?

— Да — кимва той. — Можем да каним художници от целия свят, за да творят тук. Ще изградим галерия, дори ще организираме фестивал…

Моля? За фестивал не сме говорили — очевидно Едуард е доразвил идеята. Замисълът за фестивал е гениален. Няма да е гръндж парти или пък роквакханалия като Гластънбъри, разбира се, а културно събитие. Ще има изложби, демонстрации на изработване на предмети на изкуството, такива работи. Местните ще дават на гостите стаи под наем, Мати, собственикът на кръчмата, ще спечели състояние, Пег и Тед също ще са на печалба. Колкото повече мисля за предложението на Едуард, толкова по-блестящо ми се струва.

— Чакай малко — прекъсва го Тед, — каква ще е ползата за нас от тези изложби и разни там „убежища“?

— Тия фестивали не ми харесват, Едуард. — Пег не е убедена. — Ще има секс и наркотици…

— Да — провиква се някой, — не щем такива работи тука.

— Напротив, искаме! — обажда се друг и в залата избухва смях.

— Може да има борби в кал или оргии. Гледала съм ги по телевизията! — Бети от месарницата възбудено подскача до мен, рулцата с наденички в кошницата до краката й вдигат пара и ухаят апетитно. Вече се опита да ме съблазни с тях, но аз устоях. Не мога да допусна Пег да ме види да общувам със съперницата й. После ще издебна, когато не ме гледа, и ще си взема едно рулце.

— Продължавай да си мечтаеш, Бети — попарва я шишкавият Джими, който пак е със синия си пуловер.

Започва разгорещен дебат относно вероятността за оргия насред кално поле.

— Не, не, чуйте ме — провиква се Едуард. — Нямам предвид нещо като Гластънбъри — разбира се, не можем да го допуснем. Говоря за много по-културно събитие. Например като литературния фестивал в Хей он Уай.

— Чувал съм го — казва Тед. — Една година бяха поканили там Дан Браун.

— Тъй ли? — оживява се Пег. — Мислите ли, че Дан Браун би дошъл и тук? — пита с ококорени очи.

— Я не говори глупости — срязва я Бети от месарницата. — Дан Браун никога няма да стъпи в Глакън.

— И защо не? — нацупва се Пег. — Какво му е на нашето селце? С нищо не сме по-лоши от Хей он Уай.

— Бих казал, че сме по-добри — съгласява се Тед. — Много по-добри. Дан Браун ще е глупак, ако не ни посети.

— Ама той не е художник — подсмърква Бети. — Писател е.

— Ами тогава може да повикаме онова момиче — предлага Пег. — Нали се сещате, оная с боклуците на леглото.

— Трейси Емин? — Охранителят Джими пребледнява.

— Същата. Може и да дойде. Или оня мъж?

— Нека позная. Оня, дето потапя умрели крави във формалдехид? — Джими притиска ръце към главата си.

— Да! — възкликва Пег. — Е, не ми е съвсем по вкуса, но ще е добра реклама за селото. Постоянно е във вестниците.

— Чуйте! ЧУЙТЕ! — избухва Едуард. Всички отново замлъкват. — Ако, подчертавам, ако този проект се осъществи и пожъне успех, може да привлече туристи. Богати туристи — добавя с усмивка. — Може да даде препитание на всички ни.

Пег и Тед сякаш се обнадеждават.

— Значи мислиш, че магазинът ни ще бъде спасен, а? — пита тя.

— Никой не може да каже със сигурност — отвръща откровено той, — но си струва да опитаме.

Залата зажужава като кошер, хората започват да обсъждат плана със съседите си.

— Тишина! — Одет удря с малкото чукче по масата. — Тишина! — Изчаква всички да млъкнат, обръща се към Едуард и му се усмихва престорено: — Чудесна идея. Има обаче един проблем.

— Какъв точно? — обаждам се аз. Струва ми се нечестно да не помогна на Едуард.

— На него говоря — сопва се проклетницата. — Не на теб.

— Спокойно — намесва се той. — Маги сигурно има какво да каже. Все пак тя е специалистката.

Изчервявам се. Боже, чувствам се ужасно, задето го лъжа. Защо постъпих така?

— Добре — начумерено промърморва Одет. — Щом настояваш. — Задържа погледа си върху мен, повдига вежда и иронично подхвърля: — И тъй, Маги, като специалистка и прочута художничка ще ни осветлиш ли кой ще плати този проект? Освен ако не извадиш парите от джоба си, разбира се. От друга страна, както чувам, художниците не печелят кой знае колко… не и докато са живи.

Пег си поема въздух. Много добре разбира за какво намеква Одет — че би могла да ме удуши с голи ръце, стига да й се удаде и най-малката възможност.

— Много добър въпрос, Одет — отговарям и ставам от мястото си. — С удоволствие ще ти отговоря. — Лъжа, разбира се. Какво ти удоволствие, изпитвам ужас, панически ужас.

— Страхотно. — Одет се обляга на стола си и се усмихва. — Моля те, продължавай.

— Ами… — поемам си дълбоко дъх и се опитвам да запазя спокойствие — … бихме могли да потърсим финансиране. Има субсидии, за които можем да кандидатстваме. Правителството…

— Правителството не отпуска средства на никого, Маги — прекъсва ме тя, — но може да не си забелязала, че публичното финансиране е напълно замряло?

Покашлям се. Злобарката няма да се даде лесно.

— Можем да си намерим частен инвеститор — казвам.

— Частен инвеститор? — разсмива се Одет. — Моля те. Вече няма частни инвеститори.

— Все още се намират хора, които искат да вложат пари в изкуство — защитавам се, — особено ако и те спечелят нещо. — Питам се дали да не спомена „Ксанта“. Не мога просто ей така да пусна бомбата, ще бъде шок за всички. Трябва внимателно да подбера момента.

— Губим си времето. — Тя ми махва да млъкна. — Този план е неосъществим.

— Чакай, Одет — намесва се Едуард, гласът му е като от стомана. — Да изслушаме Маги.

— Виж, трябва ни консенсус за това как е най-добре да процедираме. Времето е от особено значение, не можем да си позволим да го пилеем.

— Някои сме постигнали консенсус — отговаря й Тед. — Някои имаме много ясен консенсус.

— Да, бе, кой е умрял, че си станала кралица на света? — измърморва Пег достатъчно силно, че да я чуят всички наблизо.

Одет продължава, сякаш не ги е чула, сякаш са кално петно върху иначе идеалния пейзаж и е най-добре да бъдат избягвани. Знам, че ако може по някакъв начин да се отърве от тях, ще го направи на мига.

— Мисля, че при така стеклите се обстоятелства ще ни е от полза подкрепа. От независим експерт. За да ни помогне да се съсредоточим… — Тя млъква, за да придаде по-голям драматизъм на ситуацията и хората възбудено зашепват помежду си, питайки се кой ще е този независим експерт. — Ето защо съм поканила директора на „Ксанта“ — Ирландия, за да обсъди с нас построяването на търговския център.

— Моля? — изкрещява Тед. Забелязвам, че се е зачервил като домат.

Настъпва хаос, съпроводен от глъчката на хората, опитващи се да смелят тази информация.

— Успокой се, Тед — надвиква ги Одет. — Много добре знаеш, че последния път Лорънс не беше изслушан. Честно ще е сега да чуем какво има да ни каже.

— Да разбирам ли, че директорът е бил тук и преди? — питам Бети.

— Да, преди няколко месеца довтаса уж да разговаря с нас. Много грозно се получи.

— Така ли?

— Беше довел собствена охрана и горилите му се опитаха да изхвърлят Тед от залата. — Не изглежда твърде разстроена от спомена — може би защото с Пег са смъртни неприятелки, макар враждата им да е негласна.

Леле! Не мога да си представя Тед да бъде изхвърлен — той е толкова блага душа. Но пък, от друга страна, може да стане много свиреп, когато са засегнати интересите му.

— Не е за вярване, че действаш зад гърба ни, Одет — беснее Пег. — Заложила си ни капан!

— О, бъди разумна. — Наперената ветеринарка отново подрежда документите пред себе си и избягва погледа й. — Ако ви бях казала, че Лорънс ще присъства, щяхте да откажете да го изслушате. Беше единственият начин да събера всички заедно — съвсем разбираемо е.

— Ами да! Искам да го чуя какво ще каже — провиква се някой от задните редове.

— И аз — съгласява се друг.

— Не е чудовище, Пег — обажда се трети, — а пък ние имаме нужда от работа.

— Видя ли? — самодоволно се усмихва Одет.

Пег сяда на мястото си. Много е недоволна от развоя на събитията, крайно недоволна.

В дъното на залата настъпва оживление, внушителен мъж с раиран костюм и кожено куфарче под мишница си пробива път към сцената.

— Лорънс — изгуква Одет и го целува по страните, — колко се радвам да те видя отново!

— Одет. — Той също я целува. — Изглеждаш прекрасно както винаги.

— О, благодаря ти — изкикотва се тя и се изчервява. — Много се радвам, че успя да дойдеш.

— За мен е удоволствие, скъпа, абсолютно удоволствие. Здравеееейте, всички! — Лорънс се обръща с лице към аудиторията, гласът му кънти. — Благодаря ви, че сте тук тази вечер.

Такава голяма работа е, че почти очаквам да затанцува степ или да извади зайче от куфарчето си в опит да впечатли всички ни.

— Нямаше да дойдем, ако знаехме, че си тук — обявява Тед с каменно изражение. — Бяхме подведени.

— Пег, Тед, радвам се да ви видя отново. — Лорънс ги поглежда и подминава факта, че току-що е бил обиден.

— Ще ми се и аз да можех да кажа същото — отвръща Пег. — Но не мога.

— Е, Пег, не прави нещата по-трудни. Не съм дошъл да се караме. Тук съм, за да поговорим. Нищо лошо няма, нали?

— Че откога змиите разговарят? — сопва се тя.

— Отново си довел биячите си, нали? — добавя съпругът й. — Или пък ме чакат отвън, а?

— Хо-хо, вие двамата наистина действате ободряващо! — Тонът на Лорънс е приповдигнат, но в гласа му се долавят сурови нотки. Изглежда, че Пег и Тед са му трън в задника, колкото и да се опитва да ги обезвреди с чара си, с който запленява Одет. — И преди ви казах, беше недоразумение — продължава. — Момчетата нямаше да те наранят, Тед, много добре го знаеш.

— Точно защото знам как действат твоите горили! — крясва Тед, лицето му е като буреносен облак. — Те… Те ме извлякоха насила!

— Можеха да го убият! — крещи и Пег. — Има висок холестерол. Като нищо може да получи инфаркт, ако изяде само още едно шоколадче „Марс“.

Отново избухват оживени разговори и Лорънс запристъпва нервно от крак на крак, сякаш се пита как да продължи.

— Хайде, хайде, вече всичко е зад гърба ни — подхвърля. — Време е да продължим напред, да гледаме в бъдещето.

— Можехме да те съдим до дупка! — Пег размахва юмрук към него. — И още можем!

— Виж, да дадем на Лорънс възможност да говори. Така е честно — намесва се Одет с явното намерение да намали напрежението.

— Каква ти честност! — провиква се някой.

— Ето на! — обажда се Пег.

— Лорънс, можеш ли да споделиш с нас новата информация, свързана с търговския център? — дълбае Одет, без да обръща внимание на прекъсванията.

— Да, мога. — Той се покашля и сменя приветливата си физиономия с по-сериозна и делова, все едно слага маска. — Както вероятно всички знаете, молът е получил зелена светлина от общинския съвет.

— Виж ти! — възкликва Пег. — Колко удобно.

— Така че ако преодолеем възраженията… — той поглежда нервно двамата съпрузи, — имаме готовност да започнем работа. Изчислили сме, че изграждането на мола ще ни отнеме дванайсет седмици, още дванайсет са необходими за довършителните дейности. Гарантирам, че търговският център ще е чудо на съвременната архитектура.

— Колко вълнуващо! — превъзнася се Одет.

— Радвам се, че мислиш така — поглежда я Лорънс. Въобразявам ли си, или зяпа гърдите й?

— Значи ще минат само шест месеца, докато търговският център отвори врати? — превзема се тя.

— Да, шест месеца, докато заработи на пълни обороти! — Лорънс вдига палци, опитвайки се да спечели симпатиите на присъстващите.

Потресена осъзнавам, че е точно като на конкурс за красота: Одет е сервилната коментаторка, а Лорънс е като изпълнена с надежди участничка, която се опитва да впечатли хората. Не че би могъл да спечели награда с това шкембе, прещипано от колана на впития му панталон.

— Шест месеца, преди селото ни да бъде съсипано, искаш да кажеш! — яростно се провиква някой. Пег и Тед започват да ръкопляскат.

— Шест месеца. Точно така, Одет. — Лорънс храбро се опитва да не обръща внимание на протестите. — Ако всичко върви по план, разбира се. — И отново поглежда разтревожено към първия ред.

— Тук пише, че ще осигуриш нови работни места за местните хора, нали, Лорънс?

Струва ми се, че Одет и шишкавият й приятел са репетирали предварително — всичко е прекалено гладко, като извадено от прессъобщение.

— Съвсем вярно — усмихва се той. — Интеграцията в общността е от изключителна важност за „Ксанта“. Ние много ценим Глакън и ще дадем всичко от себе си, за да осигурим работа за населението от околността.

— Но кое гарантира това? — пита познат глас. Едуард е. Облегнал се е на стената и изглежда разтревожен. Боже, толкова е готин, когато е сериозен. Обаче се опитвам да не мисля за това — крайно неуместно е, особено при положение че приятелката му е само на няколко крачки от нас. Одет би ме удушила, ако знаеше и частица от това, което чувствам към гаджето й. Отново се запитвам какво намира Едуард в нея — двамата са толкова различни. Дори са на противоположни позиции относно строежа на търговския център. Той е реалист — наясно е, че молът най-вероятно ще бъде построен, но иска да е сигурен, че районът поне ще извлече някаква полза от това. Искрено желае най-доброто за селото.

На Одет очевидно не й пука за евентуалните негативни въздействия и не я е грижа за изгодата на Глакън. Виждам я как гневно присвива очи — не й харесва, че Едуард подлага на разпит приятелчето й от „Ксанта“.

— Ще дадем всичко от себе си — въодушевено повтаря Лорънс. — Но няма доживотни гаранции, разбира се. Утре всички може да умрем, нали така?

— Поне ти би могъл! — провиква се Пег и надвива шума в залата. Хората не са доволни от изявлението на господин директора.

— Едуард, няма смисъл да търсиш под вола теле. — Гласът на Одет е кадифен, но в него се прокрадва и стоманена нотка. — Повечето хора, които ще бъдат назначени в търговския център, ще са местни. Нали, Лорънс?

— Такъв е планът, Одет! — съгласява се той и се усмихва лъчезарно на присъстващите. — Такъв е планът!

Под жизнерадостната си външност тоя тип е хитра лисица. Много добре знае какво прави. Ръси празни обещания, без да показва нещо черно на бяло. Умна маневра. Улавям погледа на Едуард и той леко ми кимва. Разбирам посланието му: не му е сега времето да разкриваме повече за идеята си за артцентъра, не и след като Лорънс е тук — напрежението е прекалено голямо. Кимвам му в отговор, за да види, че съм го разбрала. Усмихва ми се. Защо от усмивката му краката ми се подкосяват?

— Твърдиш, че молът ще привлече много клиенти, така ли е? — продължава да каканиже Одет. Изглежда, сякаш чете глупав сценарий, който си е приготвила предварително. Това няма как да не е репетирано.

— Разбира се — отговаря той. — Всъщност съм подготвил изчисленията. Ще ги покажа на екрана, та всички да ги видят.

Як мъжага довлича на сцената прожекционен апарат и виждам как Тед пребледнява — сигурно якият е от охранителите на Лорънс, които предния път са го изхвърлили от залата.

След секунди светлините са угасени и апаратът забръмчава.

— Многообещаващо, многообещаващо, наистина! — възклицава Одет, докато всички гледат диаграмите и графиките на екрана зад гърба й. Прекалено са сложни и подозирам, че тъкмо това е била целта на Лорънс. Иска да обърка хората с числа и с графики, да ги омагьоса с гръмки фрази, та да се предадат без бой.

— И кой казва, че тези тъй наречени клиенти ще дойдат в селото ни? — пита Тед. — Може да стане тъкмо обратното! Да си напазаруват в търговския център и да се приберат по домовете си. Глакън ще се превърне в призрачно село.

— Да, да… — Лорънс си придава съпричастно изражение. — Разбирам притесненията ви, напълно ги разбирам. Но имаме изследвания, които доказват противното. Ето, нека ви покажа. — Започва да ровичка в полумрака и измъква още документи от куфарчето си. Одет ги пъха в прореза на апарата.

— Виждате ли тук? — Той посочва на екрана. — Открихме мол в малко градче на западния бряг преди две години. Точно като в Глакън и там не бяха отворени за прогреса, някои жители имаха възражения. Които ние приехме много присърце, разбира се. Така или иначе, ако погледнете данните от проучванията, ще се убедите, че градчето се е облагодетелствало от мола. Търговският обмен е нараснал с трийсет процента, също и приходите. Сделката е печеливша отвсякъде — това изследване го доказва.

— Колко възхитително! — възторгва се Одет. — Нали така?

— Това случайно да е независимо проучване? — обажда се Едуард.

Одет се намръщва и бърза да каже:

— Проучването си е проучване. Резултатите говорят сами за себе си.

— Не е точно така. — Тонът му е рязък. — Всяко проучване може да бъде манипулирано така, че да доведе до различни резултати.

— Какво необичайно твърдение! — изджавква Лорънс, а приветливото му изражение помръква.

— Едуард, моля те! — въздиша Одет. — Ако продължаваме така, няма да стигнем доникъде.

— Добре де, нека предположим, че проучването е легитимно — казва Едуард. Всички в салона са се извърнали към него. — Можете ли да ми кажете какво е местоположението на мола, за който говорите, спрямо селото?

— Не разбирам накъде биете — изфучава Лорънс.

— Нима? Обзалагам се, че онзи търговският център е построен така, че на клиентите да им се налага да минават през селото, за да стигнат до него, прав ли съм? А ако е така, тогава е логично част от тях да си купят нещо от местните магазини, с което се обяснява ръстът на продажбите.

— Аз… Аз… — Лорънс гледа към прожекционния апарат така, сякаш иска да го накара да отговори.

— Само че в Глакън е различно, нали? — продължава Едуард. — Потенциалните клиенти няма да минават оттук, за да стигнат до вашия търговски център, прав ли съм, Лорънс? Мястото е твърде отдалечено.

В залата отново избухват дискусии, докато хората се опитват да осмислят тази информация. Той е прав, разбира се. Двете ситуации са коренно различни.

— Лорънс, мисля, че имаш още новини за нас. — Одет отчаяно се опитва да отклони разговора от тази тема. Оставам с впечатлението, че държи обектът непременно да бъде построен. Каква ли е причината?

— Да, така е. — Директорът на корпорацията отново престорено се усмихва на зрителите в затъмнената зала. — Някои от вас се тревожат, че търговският център ще загрози пейзажа.

— Ще е грозно петно върху пейзажа, по-точно! — провиква се Пег.

— Да речем, че имате известно основание. Затова в знак на добра воля решихме да променим елементи от комплекса, за да му придадем… по-естетичен вид. По-приемлив за окото.

— Защо така, Лорънс? — подава репликата си Одет.

— Защото сме на мнение, че сградата трябва да е отражение на общността — искаме да не дразни никого.

— Много тактично, бих казала.

— Благодаря — великодушно отвръща той, сякаш се мисли за кралска особа. — Ето защо направихме големи разходи, за да преустроим отдела за конфекция.

— Променили сте един участък от цялата постройка ли? — пита Тед. — Колко щедро от ваша страна.

— Навярно ще се съгласите, че разликата е голяма — невъзмутимо продължава господин директорът. — Преустройството на тази част ще промени облика на цялата сграда спрямо околната среда. Хвърлихме много труд и доста пари.

— Със сигурност е било така! — приглася Одет.

— Да, но искахме да го направим както трябва. Екипът, който работи по проекта, е от най-висока класа, а архитектът ни е гений.

— Много време ли му трябваше, за да направи промяната, Лорънс? — пита тя.

— Ще имаш възможност да го питаш, защото тази вечер той е тук, за да отговаря на въпросите ви. — Държи се като водещ на тъпо телевизионно шоу. Всичко е режисирано, вече съм убедена. Хората изпъват вратове, за да видят къде е архитектът. — Робърт, заповядай. Не се стеснявай!

Робърт? Архитектът се казва Робърт? Какво ужасно съвпадение. Но все пак вероятно има стотици архитекти, които носят името Робърт, защото то не е толкова необичайно, нали така? В тъмното зървам силуета на човек, който идва от дъното на залата. Странно, бих се обзаложила, че е бившият ми. Приликата е невероятна дори в мрака. Само че греша. Просто умът ми играе номера, това е всичко.

— Хммм… не е зле — подсвирва Бети до мен. — Не бих го върнала, ако ме разбираш.

Не може да бъде. Не може да бъде. Невъзможно е…

Човекът се приближава, виждам лицето му по-ясно и стомахът ми се свива. Не мога да повярвам. Той е. Моят Робърт. Бившият ми. Той е архитектът на Лорънс… и сега е на сантиметри от мен.