Ниам Грийн
Правила за идеален живот (28)

Двадесет и седмо правило: Вярвай в щастливия край

— Тя ще умре ли? — пита тихичък гласец.

— Не, разбира се, че няма — отговаря друг.

— Обаче може — казва тихият глас.

— Не, няма, обещавам. — Другият глас малко омеква.

— Тя ще се оправи — намесва се трети. — Ще дойде на себе си. Момичето е издръжливо.

— Надявам се да си права, Джун — казва четвърти глас. Звучи разтревожен.

Джун. Защо това име ми звучи толкова познато? Джун… Определено ми напомня нещо, но някак не мога да се сетя какво е то… Обаче сега няма да мисля за това, защото искам единствено да се плъзна отново в мрака и да заспя.

— Доктор Мартин пътува насам. — Това е пети глас. — Ще е тук след няколко минути.

— Имам шоколадче „Марс“ — добавя някой. — Дали ще помогне?

— И как ще й помогне шоколадче „Марс“? — пита някаква жена. — Тя е в безсъзнание. Какво ще направиш? Ще й сложиш система и ще й влееш шоколад във вените?

— Съжалявам — отговаря мъжът. — Не съобразих.

— Точно така, предателю, дето си падаш по рулца с наденички! — изфучава жената.

И тези думи ми звучат познато. Защо така?

— Достатъчно. Излезте. Всички. Тя има нужда от тишина и спокойствие.

Сега говори мъж. Мъж с прекрасен дълбок глас. Мога да го чуя как шепне в ухото ми:

— Маги — казва ми нежно — Маги, чуваш ли ме?

Отварям едното си око и се опитвам да се съсредоточа. Кой е той? Не го виждам добре. Може би ако успея да си отворя и другото око… Но по някаква причина не мога. Все едно че клепачите ми са залепени. Да не съм забравила снощи да си махна грима? Би ми се искало някой да изобрети спирала, която чудодейно да изчезва, докато спиш — просто някак да се разтваря в кожата ти, примерно. Много е тъпо да се събуждаш с очи като на панда. Сега спиралата ми е засъхнала и ще ми отнеме двойно по-дълго време да се издокарам прилично за работа. Дано не ми е свършил лосионът за махане на грим. Шишенцето беше почти празно последния път, когато го ползвах.

— Маги — вика ме отново гласът. — Маги, чуваш ли ме?

Боже, главата ми ще се пръсне от болка. Какво съм правила снощи? Опитвам се да си спомня. Първо, забравила съм да си махна грима. Сега главата ми пулсира, все едно че карам най-лошия махмурлук в историята. Излизала ли съм? Мозъкът ми е объркан и не мога да си спомня нищо, дори за да спася живота си. С Дом ли бях? Да не би накрая да ме е навил да идем в клуба? Ще го пречукам, само да ми падне — какво, по дяволите, ми е дал да пия? Никога не съм имала такъв махмурлук. Никога.

Обръщам главата си наляво, откъдето идва гласът и с последни усилия успявам да отворя и двете си очи. До мен е коленичил някакъв мъж. Непознат. Непознат, който изглежда странно познато. О, господи. Въвлякла съм се в случайна връзка за една нощ. Спала съм с непознат. Дали не е някой, когото съм срещнала в клуба? Ровя се в паметта си, паниката ме поглъща. Трябва много, ама много да съм се напила — ето защо сега лежа до напълно непознат. Не мога да повярвам, че съм го направила. Не е типично за мен да лягам с човек, когото дори не познавам. Дори и да е… страхотен. Боже, страхотен е — дори в сегашното си състояние мога да го оценя. Има най-красивите очи — усмихнати и топли, и прекрасни.

— Добре ли си? — пита ме.

И гласът му е много хубав, наистина грижовен. Изглежда, съм изкарала нощта със свестен тип. Не че това по някакъв начин ме оневинява — аз съм лош човек, много, много лош човек. Би трябвало да се срамувам от себе си. Срамувам се от себе си. Ако можех само да се изправя и да се махна оттук…

— Чувстваш ли объркване? Здравата си удари главата. Лекарят ще бъде тук много скоро.

Лекар ли? Какъв лекар? Ударила съм си главата? За какво говори? Не мога да се съсредоточа, защото черепът ми пулсира.

— Боли ли те? — пита ме сега непознатият и ми се усмихва мило. Ммм… сладък е.

Опитвам се да кимна, но дори и това боли. Обаче май разбира какво се опитвам да кажа.

— Ето, пий.

Поднася чаша вода към устата ми и аз пия жадно. Сигурно е от махмурлука — това ще ми е за урок да не се наливам така. Явно отново съм забъркала каша — какви ли съм ги вършила снощи? От години не съм имала такъв жесток махмурлук.

— Скоро ще си по-добре — казва ми непознатият. — Удобно ли ти е?

— Да — чувам се да отговарям, въпреки че чувствам как главата ми скоро ще се взриви.

Кой, по дяволите, е този човек и защо ми изглежда толкова познат? И къде точно се намирам? Не съм в легло, май лежа на някакъв диван. Олеле, боже, изглежда, не сме стигнали до спалнята. Явно сме правили див секс с тоя тип в дневната му върху това канапе с износените възглавнички.

Като стана дума, и възглавничките ми изглеждат познати — сигурна съм, че съм ги виждала и преди. А и тази миризма… нещо мускусно, някак… селско. Мирише на… конски фъшкии. И тогава ме осенява, сякаш ме удря мълния. Не е красив непознат, с когото съм прекарала нощта след запой, а Едуард, настоящият ми хазяин. Аз съм на село, а не в апартамента на непознат след пиянска оргия.

Спомените ми започват да се връщат — срещата с Робърт, сърдечната криза на Тед, бягството на Матилда. И Едуард. Той знае истината за мен. Божичко!

— Аз… припаднала ли съм? — изграквам.

— Не, не си. Драйя се втурнала към теб, ти си паднала и си си ударила доста силно главата — отговаря ми Едуард.

Драйя? Точно така. Нали Матилда беше взела Драйя и бе избягала?

— Матилда? — изграчвам отново. — Тя добре ли е? Пострадала ли е?

— Тя е добре — усмихва ми се Едуард. — Малко е разтърсена, но е добре. Благодарение на теб. Тя ми разказа всичко за… за Даниел. Доста дълъг разговор проведохме.

— Добре, това е добре. Тя е добро хлапе, просто е объркана тийнейджърка.

— Права си. А аз не съм добър слушател. Но това ще се промени.

Толкова се гордея с Матилда, че ми идва да полетя — послушала е съвета ми и е говорила с баща си. Сега ще се оправи, въпреки че сърцето й е разбито. След известно време ще й мине.

— Как е Драйя?

— Не е много добре. И тя падна.

— О, не, толкова съжалявам!

— Не се тревожи за това — казва ми меко. — Двете с Матилда сте в безопасност, само това има значение. Можеше да е много по-лошо.

— Да, предполагам, че си прав — мърморя, докато се опитвам да осмисля случилото се.

— Все пак трябва да те прегледат — може да имаш сътресение. Лекарят ще е тук след минута.

— Как се озовах тук? — питам го.

— Робърт те докара. Тази вечер той оказа голяма помощ.

Робърт. Разбира се.

— Може ли още малко вода?

Гърлото ми е пресъхнало.

— Разбира се.

Отново вдига чашата към устните ми и аз отпивам. Студената течност ме изпълва с блаженство.

— Поли добре ли е? — питам. — Дано не се е уплашила.

— Добре е — успокоява ме Едуард. — Много я беше страх, че може да умреш, но след като я убедихме, че ще оздравееш, се оправи бързо.

— Да умра? Защо е решила, че ще умра?

— Е, след като майка й почина, тя изпитва силен страх за хората, които обича. Психиатърът казва, че е съвсем естествено — някакво пренасяне на чувства, мисля.

— Поли ме обича?

— О, да — казва той. — Много е привързана към теб. Твърди, че си различна от останалите. Очевидно не си грубиянка.

Заиграва се с одеялото ми, докато се опитвам да измисля подходяща реплика. Боже, каква каша, няма измъкване от нея!

— Не съм художничка — признавам си. — Но май ти вече го знаеш.

Най-добре е още сега да забия пръст в раната — няма по-подходящ момент от настоящия.

— Да, знам.

Гласът му не е гневен. Защо ли?

— Брокерка на недвижими имоти съм.

Ето. Казах го. Ако е имал и най-малкото съмнение какво е чул в залата, вече съм го изяснила. Край на недоразуменията и на недомлъвките.

— Безработна агентка, както разбрах — поправя ме той.

Още не звучи ядосано. Но защо? Мрази брокери — обвинява ги за смъртта на съпругата си. Мисли, че на всички мястото им е в ада.

— Вярно е — признавам си. — И освен това съм бездомна. Като ще е гарга, да е рошава.

— Затова ли се съгласи да останеш в Роуз Котидж? Нямаше къде да живееш в града ли?

— Да. Не исках да лъжа, просто всичко излезе от контрол… — Опитвам се да седна, за да му обясня както трябва.

— Шшшт, трябва да почиваш.

— Маги!

Преди да продължи, Поли нахлува в стаята и се мята на дивана. Едуард пуска ръката ми. Чак сега разбирам, че е стискал дланта ми, докато сме говорили.

— Здрасти, Поли — усмихвам й се.

— Добре ли си? — Облото й личице е помръкнало от тревога.

— Добре съм.

— Ама наистина ли?

— Честна дума.

— Заклеваш ли се? — Хваща кутрето ми с нейното.

— Заклевам се — повтарям послушно.

— Много се уплаших.

— Съжалявам, Поли. Не съм искала да те плаша.

— Поли, излез, ако обичаш — внимателно я подканя Едуард. — Маги трябва да си почива.

— Не може ли да седя тук, татко? Няма да говоря.

Кимвам на Едуард.

— Добре тогава. — Разрошва косата й. — Но няма да любопитстваш, нали?

— Обещавам. — Тя сяда на пода пред мен и хваща ръката ми. — Може ли само да кажа нещо на Маги? — пита след около две секунди мълчание.

— Поли!

— Всичко е наред — казвам. — Давай, Поли.

— Всички знаем, че не си художничка — обявява тя тържествено.

— Така ли? — Разбира се, че знаят. В Глакън нищо не остава тайно задълго. Известно ми е.

— Да. Одет ни каза. А после Пег и Тед й казаха да си гледа работата.

— Нима?

— Да. Пег й отговори, че всеки си има тайна и ние трябва да прощаваме и забравяме. Накрая двамата с Тед се разкиснаха и се целунаха — беше лигаво! Заминават на втори меден месец да видят Тадж Махал. Знам го какво е това, имаше го в учебника ни.

Не мога да повярвам — не само, че Пег е простила на Тед за прегрешението с месното ролце, но и се е съгласила да заминат на почивка! Тед сигурно е на седмото небе — точно за това пътешествие си мечтаеше.

— Какво стана после? — питам нетърпеливо.

— Ами, баба каза на Одет, че вече не е добре дошла тук. Каза й да се маха.

— Наистина ли?

— Аха! После Одет каза на баба, че е стара чанта.

— Стига, бе! — ахвам.

— А след това баба каза на Одет как всички знаят, че тя в действителност не е гадже на татко и че никога няма да бъде. Сега баба те харесва — вика, че си здравомислеща.

— Не знаех какви ги е приказвала Одет на хората. — Едуард изглежда огорчен. — Не можах да повярвам.

— Значи не си имал връзка с нея? — питам изумено. Нима си е измислила всичко? Нормална ли е тази жена?

— Не съм! — Едуард яростно клати глава. — Никога! Само се държах приятелски — никога не съм предполагал, че може да доведе до нещо повече.

— Виждаш ли, Маги? — Поли е безкрайно доволна. — Казах ти, че е злата вещица, нали?

— Да, спомням си. — Че как бих могла да забравя?

— Познай какво още направи! — Поли вече е на крака и подскача нетърпеливо.

— Какво?

— Искаше да приспим Драйя.

— О, не! — Това е ужасно, Едуард ще е съкрушен.

— Да, ама татко нямаше да й даде. Нали, тате?

— Не. — Едуард завърта глава. — Сега Драйя има нужда от повече любов и грижи, време е да й ги осигурим. Няма да се предадем.

— Толкова се радвам. — Примигвам към него. Винаги съм си мислела, че Драйя е толкова тъжно животно. Сигурно е възможно да й се помогне. — Още нещо интересно да е станало? — питам Поли.

— Ами, Робърт трябваше да се върне в града, обаче каза да ти предадем това. — Навежда се към мен и ме целува по челото. Робърт ми е пратил обичта си. Наистина е от добрите. Надявам се любителката на приключения Мария също да го разбере. — Значи — продължава малката, — всичко си е така, както трябва да бъде.

— Какво имаш предвид?

— Точно като във филма, помниш ли?

— А, филмът, да.

Бедната Поли още си живее в своя свят на мечтите, където момчето се запознава с момичето и нещата тръгват като по мед и масло.

— Ами, само трябва да целунеш татко и после всички ще заживеем щастливо.

— Поли, не смятам, че… — Не довършвам фразата. Аз съм последният човек, който Едуард би искал да целуне — не и сега, не и след всичко станало.

— Какво ще кажеш, Маги? — колебливо пита той.

— За кое? — поглеждам го. Шегува ли се?

— Поли иска щастлив край. Ужасно ще е да я разочароваме, не мислиш ли?

— Да, ама…?

— Маги, не ме интересува какво си правила. Само те искам в живота ми.

Главата ми отново се завърта, но не от удара, а заради начина, по който Едуард ме гледа.

— Да, така е. Освен това си мисля, че ти си художничка по сърце. Ето защо ще си идеалният уредник за новата артгалерия в Глакън.

— Нова артгалерия?

— Да, говорих с Робърт. Мисли, че идеята е страхотна и ще я препоръча на Лорънс. Ако от „Ксанта“ се съгласят да финансират, ще имаме зелена светлина.

— А Пег и Тед?

— Обясних им внимателно и те са съгласни. Разбират, че това ще е от полза за селото. Освен това май планират да попътуват през идните няколко месеца. Тед вече избира дестинации от айфона си.

Изпивам го с поглед, а любовта изпълва сърцето ми. За всичко е помислил. Невероятно е.

Но после се сещам. Ами жена му? Не го е преодолял — видях го на гробищата само преди няколко дена и беше съсипан от скръб. Как би могъл да продължи?

— Той даже каза на мама за теб, нали, татко? — съобщава Поли, все едно е прочела мислите ми. Може би има свръхестествени способности като близнаците на Тереза.

— Вярно е — признава Едуард. — Занесох на гроба любимите й цветя и й разказах за нас. Знам, че щеше много да те хареса.

Любимите й цветя? Сигурно са били розите, които остави на гроба й. Молил е за благословията й.

— Има само един проблем — продължава той и се намръщва за миг. — Когато Клеър се върне от Индия, ще останеш без жилище.

— Вярно е… — казвам и внезапно ми става много, много по-добре. — Какво да направя според теб?

— Предполагам, че можеш да останеш при Пег и Тед — сериозно ми отговаря той.

— В онова любовно гнездо? Боя се, че няма да мога. — Замислям се.

— Разбирам какво имаш предвид. Ами… Предполагам, че можеш да останеш с нас. Малко помощ в конюшните ще е добре дошла.

— Така ли?

— Определено. Но трябва да имаш опит, все пак — не можем да вземем някой, дето само ще рине тор.

— По една случайност много ме бива с греблото.

— Ами ето. Това може да свърши работа. — Навежда се към мен, очите му искрят от страст. — Може би ще се наложи да изготвя нов договор, разбира се — допълва той.

— А пък аз ще се свържа с адвокатите си, преди да го подпиша — отговарям.

— Съгласен съм — измърморва той, навежда глава и притиска устни до моите. Чувам как Поли пищи от радост, но аз затварям очи и се разтапям в прегръдката на Едуард. Малката е права: наистина е като във филмите, точно както си представях, че ще бъде: съвършено.