Ниам Грийн
Правила за идеален живот (21)

Двадесето правило: Протакай, докато му хванеш цаката

— Видя ли това? — Пег побутва към мен някакъв вестник. Навеждам се над тезгяха и виждам, че на заглавната страница с големи букви е написано: „Собствениците на верига от супермаркети обещават двайсет нови работни места!“.

— Представяш ли си? — възмутено възкликва Тед и се намръщва. — Няма да се спрат пред нищо, за да постигнат целта си.

Набързо преглеждам дописката, за да разбера за какво става дума. Изглежда, собствениците на веригата са подхванали сериозна кампания за спечелване на хората от Глакън. Съобщава се, че ще бъдат създадени най-малко двайсет работни места и че ще бъдат назначени само местни хора, дори в управата. В дописката се казва още, че големите шефове искат магазинът да е „част от обществото“ и че „най-големият им приоритет“ е да осигурят работа на местните хора. Хитър ход, който очевидно цели да потуши бунта срещу построяването на супермаркета.

— Може би наистина ще бъдат осигурени нови работни места — казвам колебливо, защото не знам как съпрузите ще приемат изказването ми. Досега разпалено възразяваха срещу мнението на всеки, твърдящ, че работата ще е добре дошла за мнозина жители на Глакън.

— Да, бе! — възкликва Пег. — По-скоро ще умрем от глад, отколкото да се хванем на работа при тези чудовища!

— Точно така! — приглася й Тед.

— Мъжът ми се зарече да легне пред булдозерите. Нали, Тед? Лъвско сърце има момчето ми, нищо че холестеролът му е висок. Светът ще научи за Глакън… също като за площада Тянанмън!

Тед май не е много щастлив — предполагам, че Пег очаква от него да изпълни обещанието си, ако ножът допре до кокал.

— Не бих ги нарекла чудовища — подхвърлям плахо. — Гледат си бизнеса, това е всичко. И във вестника пише, че искат да са част от местната общност, което е много мило.

— Как можа да го кажеш, Маги? — Пег е смъртно обидена. — Мислех, че знаеш за какво се борим. Този супермаркет ще унищожи всичко! Не става въпрос за евтините домати, внасяни от Испания, а за нашия начин на живот. Предполагах, че го разбираш, но съм се лъгала! Не го очаквах от теб! Нямаме право да се откажем още на първото препятствие! Ще означава, че сме лишени от морален компас!

Тя понечва да изтръгне вестника от ръката ми и аз забелязвам сълзите, проблясващи в очите й. Отново направих грозен гаф. Целта ми беше да изтъкна, че при тази криза новите работни места ще са добре дошли за някои хора от селото. Не исках да разстройвам съпрузите, към които съм много привързана… наскоро осъзнах колко държа на тях. Сега се налага да си изкупя вината.

— Извинявай, Пег — промърморвам. — Да, знам какво означава това за вас. Опитвах се да съм обективна…

— Нима мислиш, че искаме хората тук да останат без работа? — пита ме Тед и по изражението му разбирам, че е огорчен от изявлението ми. — Не сме толкова коравосърдечни. — Посяга към поредното десертче „Марс“ и разкъсва опаковката.

Само това липсваше — още повече да му се вдигне холестеролът! Ако получи сърдечен удар, вината ще е само моя. Наблюдавам го как блажено дъвче и отчаяно се мъча да си спомня правилата за даване на първа помощ, които ни преподаваха в скаутския лагер. Ако Тед получи инфаркт и се строполи на пода, няма да мога да му помогна. И до края на живота си ще ме мъчат угризения, задето съм предизвикала смъртта му с необмислените си изказвания.

Пег го поглежда, после отново се втренчва в мен, сякаш след като съм измамила доверието й, съм принудила съпругът й да се тъпче с шоколад, което неизбежно ще доведе до запушване на артериите му.

— Не исках да те разстройвам, Пег — казвам. — Думите ми бяха необмислени. Прощавай. — Тя отново ме поглежда обидено. Леле, колко я бива! Кара ме да се чувствам като долна предателка. — Да организирам ли още едно събрание? — изтърсвам… и след миг се осъзнавам. Божичко, защо го предложих? Та нали последното, което искам, е да се забъркам в делата на тази малка общност? Само че сърцето ми се свива като гледам колко е разтревожена Пег и как се е просълзила — искам да направя нещо, за да я успокоя. Повече не издържам обвиняващия й поглед.

— Защо го предлагаш? — Скептичният й поглед сякаш ме пронизва. Вече ми няма доверие, защото според нея съм защитила построяването на супермаркета. И все пак ми говори, което е някакъв напредък, макар и малък.

— Защото искам да помогна. Честна дума. Ако има още едно събрание, ще обсъдим въпроса и ще се опитаме да намерим начин да се противопоставим на тази, на тази… — Търся подходящата дума. — На тази пиар кампания.

— Ти пък какво разбираш от пиар? — недоверчиво пита Пег. Знам обаче, че съм привлякла вниманието й.

— Повече, отколкото предполагате! — заявявам. Най-после ми се отваря възможност да им направя добро впечатление. — Аз ръководех рекламните кампании в нашия офис.

Наистина беше така. В „Ханли и сие“ нямаше длъжност за пиар. На двама ни с Дом се падаше „честта“ да измислим и да организираме рекламни акции за продажбата на недвижимите имоти в каталога на фирмата и държа да спомена, че се справяхме доста добре. Отначало изпращахме писалки на журналистите, после започнахме да каним на коктейли представителите на медиите при всяко представяне на новопостроена сграда. Дърмот не харесваше тази практика и твърдеше, че сградите трябва да говорят сами за себе си. Сега се питам как ли е той и дали златотърсачката Ивон го е напуснала, след като е разбрала какво е финансовото му положение. Преди да замина, разбрах, че възнамерява да крие от нея истината, докато е възможно.

— Какъв офис? — Пег озадачено се взира в мен и аз внезапно си спомням, че тя ме мисли за художничка, а не за безработна брокерка. Дори да искам, не мога да направя самопризнание. Ако го сторя, завинаги ще загубя доверието й. Бързам да поправя гафа си:

— Имам предвид офиса в галерията. При всяка моя изложба канехме представители на пресата, за да осигурим по-добро представяне на събитието.

— Ясно. — Пег изглежда заинтригувана. — Какво правехте?

— Ами… изпращахме им подаръчета — отговарям, хващайки се за спомените като удавник за сламка.

— Подаръчета ли? — повтаря Тед.

— Да, за да се спечели благоволението им, така да се каже, и мероприятието да бъде споменато в пресата.

— Давали сте им разни неща, за да публикуват информацията за вас, така ли?

— Понякога. Обичайна практика е журналистите да очакват да получат торбички с подаръци.

Искам Пег да разбере, че това е общоприето и че действията ми не са били „подкуп под масата“, иначе наистина ще ме презре.

— Торбички с подаръци, така ли? — пита тя. — Като онези, които актьорите получават на церемонията за наградите „Оскар“? Да, четох дописка в „Хелоу!“. И подаръците са скъпи, например диаманти. Филмовите звезди харесват диамантите.

— Нашите подаръци не бяха толкова скъпи — както се досещаш, не можехме да си позволим брилянти.

Засмивам се, за да разсея напрежението, но Пег не реагира. Замислила се е за нещо и сякаш не ме чува.

— Всичко е ясно — намесва се Тед. — Бартер, както е модерно да се казва: давате им подаръци, в замяна получавате реклама в пресата.

— Да, нещо такова. Естествено, не твърдя, че и ние тук трябва да последваме тази практика…

— Разбрахме те — прекъсва ме Пег. — Нали, Тед?

— Да, скъпа моя. Остави на нас, Маги, ние ще стегнем редиците. Ще ти изпратя есемес с подробностите. — Той изглежда въодушевен, което ме радва. И преди да отговоря, добавя: — Всъщност ще изпратя групов есемес на всички, за да са информирани какво се случва. Ще го изпратя по интернет, така е по-лесно.

— Сериозно? Можеш ли? — Изумена съм — не подозирах, че Тед е „на ти“ с модерните технологии.

— Естествено.

— Пиши и в туитър — подсеща го жена му.

— Имаш право, скъпа моя. Чудесна идея. Използваш ли, Маги?

— Какво, интернет ли?

— Не, туитър. — Той обнадеждено ме поглежда.

— Туитър ли? Не.

— А трябва — намесва се Пег. — Много полезна мрежа за поддържане на контакти и за споделяне на информация. Нали, Тед?

— Да, съкровище. Мигновено уведомяваш всички за плановете си.

— Разбира се, някои хора — ще си спестя имената им — използват туитър, за да се фукат. — Тя свива устни.

— Бети, дето държи месарницата — пояснява Тед. — Пише в туитър прекалено често.

— Така си е — кима Пег. — Кому е притрябвало да знае, че е спечелила първото място в някакво глупаво състезание за най-хубави рулца с наденички? На никого!

— Туитър не бива да се използва за автореклама — мъдро отбелязва Тед.

— Абсолютно си прав. На нейно място бих си направила профил във фейсбук — този клюкарник е по нейната част. И Джими си пада по фейсбук, нали, Тед?

— О, да, не може да живее без фейса — кима Тед.

— Джими ли? От гражданската охрана?

— Същият. Така си намери и онези хрътки, дето ги спаси от кучкарника. Негов приятел от фейсбук му съобщил какво ще се случи на животните.

— Аха.

— Душа човек е Джими.

— Вярно е — съгласява се Пег. — И винаги можеш да разчиташ на него. — Настъпва мълчание. Много неловко мълчание. После тя добавя: — Разбира се, трябва много да внимаваш какво му казваш.

— Сериозно? — Да му се не види! Какво толкова му казах онази вечер в Роуз Котидж?

— О, да.

— Държи да си води записки и да ги архивира. Заради повишението.

— Повишение ли?

— Точно така — кима Тед. — Инспекторът харесва хора, които си водят записки, и Джими мисли, че ако е старателен, ще получи повишение.

— Затова и разхожда хрътките едва ли не призори. Иска да знае с какво се занимават хората рано сутрин — обяснява Пег.

— Искаш да кажеш, че ги шпионира ли?

— Е, не точно — възразява тя.

На мен обаче ми прилича тъкмо на шпиониране. Нищо чудно, че онази нощ шишкото държеше да запише всяка моя дума.

Тед бърза да подкрепи жена си и местния представител на реда и закона:

— Джими не шпионира, а държи всичко под око.

— Така хвана и Бети, нали, Тед? — Пег засиява, като си спомня случката.

— О, да. Хвана я, че нарушава разпоредбите и продава развалено месо. Джими беше документирал всичко. Инспекторите бяха заинтригувани от записките му. Много заинтригувани.

— Бет да се благодари, че санитарните власти не й затвориха магазина — презрително процежда Пег.

— Да, вярно е — съгласява се Тед.

„Сюрреалистично е. Сигурно сънувам“ — минава ми през ума.

— Нищо чудно, че не те намерихме в интернет, Маги — продължава той. — Май си динозавър по отношение на технологиите.

— Ами… има нещо такова — промърморвам. Търсили са ме в интернет? О, не! Не предполагах, че може да се случи.

— Намерихме само още една Маги Бакстър — някаква агентка по недвижими имоти — пояснява той. — Не е ли забавно? Съименницата ти продава имоти, представяш ли си?

— Предполагам, използваш псевдоним, когато подписваш картините си, Маги — намесва се Пег. — Затова не те открихме.

— Да, позна — прошепвам и затаявам дъх. Това е краят. Играта свърши. Сега ще поискат да им кажа псевдонима си. Подготвям се психически, но те не се сещат да ме питат. Обсебени са от идеята за второ събрание и я обсъждат разпалено. След малко промърморвам:

— Аз… време е да тръгвам.

— Да, да, разбира се. Остави ни списъка и ще ти докараме продуктите — с усмивка предлага Пег.

— Доставяте ли по домовете?

— Разбира се. — Тя се изкисква. — Живеем в двайсет и първи век, Маги, а не в праисторическата епоха. Ако ти е по-удобно, следващия път можеш да поръчаш по имейла.

— Нямам интернет — казвам; толкова съм изненадана, че и с перце да ме бутнат, ще падна. Не е за вярване, че забутано селско магазинче с прашни консерви по рафтовете приема поръчки чрез глобалната мрежа.

— Нямаш интернет ли! — ахва Тед. — Че как съществуваш без електронна поща? Поговори с Едуард — това положение е нелепо.

— Непременно разговаряй с него — тържествено допълва Пег. — Не може да очаква от теб да живееш без интернет — как иначе ще гледаш новите епизоди на „Отчаяни съпруги“?

— Ще чакаш цяла вечност, докато започнат да ги дават по телевизията — отбелязва Тед. — Много по-лесно е да си ги изтеглиш.

Препъвайки се, излизам на улицата — вие ми се свят, сякаш излизам от машина на времето. Фейсбук? Туитър? Изтегляне на филми от мрежата? Какво става тук? Бих се обзаложила, че съпрузите не са чували за интернет, камо ли да са толкова навътре по темата. Поднасят ми толкова изненади, че умът ми отказва да ги приеме.

Докато вървя към колата, забелязвам как по улицата се задава Одет, която отново е с блузка и жилетка в пастелен цвят. Тя е последният човек на земята, с когото искам да се срещна. Не, май не е последният — нямам никакво желание да срещна и Робърт. Само че е малко вероятно да налетя тъкмо на него в Глакън.

Отчаяно се оглеждам, търся къде да се скрия. Колата ми е твърде далеч, няма да стигна дотам навреме. Дали пък да не приложа каскадьорския трик от „Старски и Хъч“ и да се претърколя под изоставения трактор без кормило? Или да се върна в магазина на моите приятели? Претъркулването е по-добрата опция: може да загина, но поне няма да се обяснявам с Пег и с Тед. Миг преди да се хвърля под машината, зървам вратичката към двора на църквата. Спасена съм! Ще вляза там, преди Одет да ме е видяла. Отварям паянтовата вратичка, изтичвам по пътеката, посипана с чакъл, и се озовавам в малко гробище. Тъкмо се каня да се скрия зад голяма надгробна плоча, виждам Едуард — седи до един гроб, навел е глава и изглежда потънал в размисъл. Спирам като ударена от гръм — не очаквах да го заваря тук. Макар че е нормално — сигурно това е гробът на Джун. А пък аз нахлух изневиделица и го обезпокоих в много интимен момент.

Да му се не види, как да постъпя? Да извикам, за да го предупредя, че съм го видяла ли? Или да избягам, преди да ме е забелязал?

Докато се питам какво да правя, той поизвръща глава и зървам лицето му. Горкият, изглежда съкрушен — мъртвешки блед е, скръбта е оставила отпечатък върху чертите му. Трябва да изляза бързо, за да не разбере, че съм била тук. Затаявам дъх и на пръсти се измъквам, като се моля да не види как заднешком вървя към вратичката. Не искам да си помисли, че го шпионирам, че не уважавам желанието му да остане сам. Старая се да вървя безшумно, не откъсвам поглед от него и треперя той да не чуе стъпките ми по чакъла. Напразно се тревожа — Едуард не забелязва нищо; толкова е погълнат от мислите си, че сякаш е на друга планета. След миг оставя на гроба букет от червени рози. После казва нещо — не съм сигурна какво, но ми се струва, че е „Обичам те“. Едно е ясно — Одет греши: Едуард още е влюбен в покойната си съпруга. Което е съвсем естествено. Невъзможно е да забравиш жената, с която си споделял живота си и която ти е родила две деца. Вероятно той ще тъгува за нея до края на дните си. Никой не ще запълни празнотата, причинена от гибелта й — празнотата в неговото сърце и в сърцата на Матилда или на Поли. Нито Одет, нито друга жена е способна да замести Джун.

Тръсвам глава, сякаш да прогоня глупавите си мисли. Какво ме засяга коя ще замести покойната съпруга на Едуард? Само че едва сега, когато го виждам толкова съкрушен и уязвим, проумявам истината. Той още скърби за Джун и дълго време в живота му няма да има място за друга жена. Внезапно добивам усещането, че съм връхлетяна от грамадна приливна вълна, и дъхът ми секва. Какво става с мен? Защо излязох от релси като видях Едуард? И какво е това особено чувство, от което не мога да се отърся? Излизам от гробището и се опитвам да осмисля случващото се. Защо толкова се вълнувам от човек, за когото не ме е грижа?