Ниам Грийн
Правила за идеален живот (26)

Двадесет и пето правило: Здравето е най-голямото богатство

От три часа седя до леглото на Тед в болницата и здраво държа Пег за ръката, докато лекарят ни информира за състоянието му.

— Стомашно неразположение? — ахва Пег. — Сигурен ли сте?

— Да — потвърждава той. — Подложихме го на всички прегледи. Съпругът ви не е претърпял инфаркт. Ял е нещо, което не му е понесло — не е необичайно. Можете да си вървите.

— О, слава богу, слава богу — разплаква се Пег. Обвива ръце около мен и здраво ме прегръща, после се мята към Тед, който е затворил облекчено очи. — Ами холестеролът му, докторе? — пита през сълзи.

— Е, холестеролът вече е прекалено висок. Съпругът ви трябва драстично да промени храненето си. — Подава й брошура с диети, тя я сграбчва с две ръце, все едно е спасителна жилетка на потъващ кораб.

— Казах ти, Тед! — натяква. — Никакъв шоколад повече!

— Шоколад? — Лекарят е потресен.

— Пристрастен съм. — Тед засрамено навежда глава.

— Много бързо трябва да го преодолеете. — Лекарят не проявява съчувствие.

— Казано му е да го намали — обажда се Пег. — Но не обръща внимание.

— Е, ако не започне скоро да обръща внимание на предупрежденията, ще остане на лекарства до края на живота си. — Погледът на лекаря е строг.

— Така ли? — пребледнява Тед.

— Да, така. Мислете за това предупреждение като за последен шанс да промените навиците си. — Обръща се и излиза, последван от сестрата. Няма време за празни приказки, не и когато има пациенти, които наистина са на смъртен одър.

— Изглежда, че си имал късмет. — Усмихвам се на Тед, а Пег го стиска за ръката.

— Аха, така изглежда — кима той. — Тогава си рекох, че съм пътник, наистина си го помислих.

— Какво може да си ял, че да ти стане толкова зле? — учудва се тя.

— Изядох няколко шоколадчета „Марс“ — неохотно признава съпругът й.

— Да де, ама ти всеки ден изяждаш половин дузина. Как така изведнъж ти причиниха това? Какво още си ял днес? Имаше ли нещо различно? Каквото и да е?

— Не мога да си спомня. — Той май държи да не се ровим твърде много в тази история с шоколадчетата. — Да си тръгваме, Пег. Лекарят каза, че ще ме изпишат.

— Сестрата трябва да се върне с документите. Имаме достатъчно време да разбулим мистерията. Чу какво ти казаха — може би е предупреждение. Трябва да го приемем насериозно.

— Аз тръгвам — промърморвам. Във виновното изражение на Тед има нещо, което не ми харесва. Не искам да съм тук, когато признае на жена си какво е причинило „инфаркта“ му.

— Не, Маги, остани. — Пег е стегнала ръката ми в мъртва хватка. — Да поразсъждаваме, защото е важно. Помислих си, че умираш, Тед. Не бива да позволим отново да се случи.

— Добре. — Сега той изглежда още по-гузен.

— Така. Яде бъркани яйца за закуска, както винаги.

— Точно така — съгласява се той. — После в единайсет изядох две шоколадчета „Марс“.

— На обяд хапна супа.

— От леща. Вярно е. И после „Марс“ за десерт.

— Следобедът яде макарони с пилешко.

— И после два шоколада.

— Значи, както всеки друг ден. Имаше ли нещо друго? Мисли, Тед, мисли!

— Пег, имаше и нещо друго…

— Имаше ли? — Тя наостря уши. — Не си ял „Моро“, нали? Знаеш, че не мога да ги понасям тия „Моро“.

— Не, не съм. — Тед отвратено бърчи нос. — Не бих ги докоснал, много са гадни.

— Е, какво е било тогава? „Лайън“? Вафла „Тофи“?

— Не. Беше… — Той преглъща. — Беше ролце с наденичка.

Настъпва зловеща тишина.

— Какво си ял? Я повтори! — Гласът на Пег едва се чува.

— Ролце с наденичка.

— Откъде го взе? — Тонът й е леден.

Искам да бъда където и да е другаде, защото прекрасно знам какво ще последва.

— Съжалявам, Пег, много съжалявам. — Тед вдига бял флаг. — Забравих да се запася с „Марс“ за събранието, после Бети мина с оная нейна кошница и аз не можах да устоя…

Вторачва се в мен умоляващо като че иска да ме привлече на своя страна. Забивам поглед в пода. Изглежда така, сякаш предпочита да беше получил фатален инфаркт и всичко да се беше свършило.

— Ти… ти си ял от рулцата с наденички на Бети? — невярващо пита тя.

— Да — признава си Тед. Засуканите му мустаци потрепват от угризения.

— Ти… ти, предателю! — вбесено изсъсква Пег. — Как си могъл?

— Слаб съм, Пег — простенва Тед. — Аз съм безволев човек. Прости ми, моля те да ми простиш.

Сега изглежда наистина болен. Много по-зле, отколкото беше в залата. Притискам се до стената с надеждата Пег да ме забрави. Ами ако ме попита дали и аз съм опитвала ролце с наденичка? Няма да мога да я излъжа. Ще се наложи да призная. Какво ще ми направи?

— Никога няма да ти го простя, Тед. Никога! — Тя се разплаква и с длани закрива лицето си. — Нищо по-лошо не би могъл да ми направиш, знаеш го! Това, че Бети сега ще ми се присмива — добре. Собственият ми съпруг ме предава. Не мога да го повярвам!

— Не съм искал това — защитава се Тед.

— Какво? Да не се опитваш да ми кажеш, че не ти е харесало, Тед, така ли? — Лицето й е зачервено от ярост.

— Не означаваше нищо за мен, нищо!

— Трудно ми е да ти повярвам — фучи тя. — Сигурно през цялото време си точил лиги по рулцата й, а?

— Не, не съм, заклевам се!

— Мислеше ли си за тях, докато ядеше сандвичите ми с яйца? А, Тед?

— Никога! — Тед е потресен. — Кълна се!

— Тогава защо не ти вярвам? Тръгвам си. — Пег бързо си събира нещата.

— Моля те, недей — умолява я той.

— Сам се прибери — подхвърля тя през рамо, докато върви към вратата. — Или отиди при оная никаквица, може и да те приюти. Дано се задавите с рулца!

— Ох, Тед — казвам му, когато разгневената му съпруга излиза от стаята. — Какво те прихвана?

— Умирах от глад, Маги — отговаря той и аз виждам, че се е просълзил. — Бети от години се опитва да ме съблазни и този път се поддадох на изкушението. Не знам какво ми стана. Ще я догониш ли? Ще се застъпиш ли за мен? Моля те!

— Предлагам да изчакаме час-два и после да опитаме, а?

Знам, че на Пег ще й трябва време, за да се успокои. Безсмислено е да се разговаря с нея точно сега.

— Май си права — въздиша той. — Да се надяваме, че ще й мине. Каква каша.

— Да.

Само ако знаеше дори половината истина. „Каша“ беше всъщност животът ми. Възцарява се дълго мълчание, докато размишляваме за тъжната си участ.

— Не мога да повярвам, че така се нахвърлих на Лорънс — най-сетне нарушава мълчанието той. — Направо побеснях, когато обиди Пег.

— Много пъргав се оказа, факт. — Не ми е до смях, но неволно се усмихвам, като си спомням сцената.

— Видя ли го как се крие зад биячите си? — ухилва се самодоволно той. — Какъв страхливец.

— Ако не беше получил сърдечна криза, със сигурност щеше да го проснеш на пода.

— Впрочем, не беше ли подло от страна на Одет да го насъсква така срещу нас, а? Него и издокарания му архитект.

— Да. — Преставам да се смея. Вече не ми се вижда смешно.

— Какво има, Маги? — пита Тед. — Нещо нередно ли казах?

Внезапно разбирам, че трябва да му кажа истината. И без това скоро ще я научи, най-честно ще е да я чуе първо от мен. Двамата с Пег бяха толкова добри с мен и той заслужава да знае.

— Тед, трябва да ти кажа нещо — започвам. — Не съм тази, за която ме мислиш. Не съм художничка.

— Не си ли?

— Не.

— Да не си данъчна инспекторка? — прошепва уплашено. — Всичко щях да оправя, честна дума.

— Не, не съм от данъчното. Аз съм брокерка на недвижими имоти.

— Брокерка на недвижими имоти?

— Да. Не знам защо излъгах. Изрекох невинна лъжа и тя предизвика лавина от неприятни последствия.

— Да — съгласява се тъжно той. — Така се случва обикновено. Една лъжа води до следващата.

— Е, вече знаеш истината. — Очаквам да ми каже, че не иска повече да ме вижда и да разговаря с мен. В ума ми проблясва образът на Едуард. Какво ли си мисли за мен сега?

— Всеки има своите тайни, Маги — казва той. — Няма да те съдя. И Пег няма, сигурен съм.

— Мислиш ли?

— Естествено. Не че си невинна де. Но всеки заслужава втори шанс. Само се надявам тя да даде и на мен още една възможност. Освен това ти си добра приятелка — виж как ни помогна тази вечер. Пег наистина имаше нужда от теб, когато изпадна в затруднение, а и аз.

— Благодаря. — Навеждам се да го прегърна и чувам бибиткане, известяващо за получен есемес. Щом си отварям телефона, виждам, че е от Едуард. Може би иска да ме види, може би не всичко е загубено. Зачитам го, сърцето ми бие до пръсване. Но не е съобщението, което чакам.

Драйя. Изчезнала е. Също и Матилда.