Ниам Грийн
Правила за идеален живот (11)

Десето правило: Когато си в Рим, прави като римляните

— Половин литър прясно мляко, ако обичате.

— Веднага. — Продавачът се навежда, изважда кутията от невидим хладилник под тезгяха и любезно ми се усмихва.

Не съм убедена, че е безопасно да се пазарува тук — стоките не са подредени, кутии с бисквити съжителстват на една полица с прашни консерви с грах, опаковани сухари и кутийки, които май съдържат гвоздеи. Както и с макари. Струва ми се, че има дори чук, но може би греша и това е някаква декорация.

Така или иначе нямам избор. Няколко пъти минах по улицата, за да се уверя, че не съм пропуснала нещо, но изглежда, в селото няма други магазини (освен месарницата), плюс кръчма и бензиностанция, пред която са натрупани чували с въглища. Ето защо поради липсата на супермаркет съм принудена да пазарувам от магазинчето със старомодна табела, на която пише „Смесен магазин“.

— Благодаря. — И аз се усмихвам на продавача с раирана престилка и със засукани мустаци, който сякаш се е телепортирал тук от началото на двайсети век.

— Харесва ли ви в Роуз Котидж?

— Моля? — Преставам да отброявам монетите. Едва след като изляза, ще проверя дали млякото не е с изтекъл срок на годност. Дори аз знам, че ако го направя пред собственика, ще му нанеса кръвна обида.

— Роуз Котидж. Харесва ви там, нали?

Сигурно знае коя съм — очевидно на село новините се разпространяват мълниеносно.

— Да, много — отговарям учтиво. Безсмислено е да му обяснявам, че изриването на оборски тор не е любимото ми занимание. Нито че си печеля врагове, накъдето и да се обърна. Животът на село със сигурност не е приказен, както си въобразяваше Клеър.

— Едуард е симпатяга — продължава човекът. — Разбира се, не му е лесно, откакто… нали се сещате… откакто жена му почина. — Поклаща глава и добавя с гробовен глас: — Много тъжна история.

— Да… имате право. — Изгарям от нетърпение да платя и да си тръгна. Не искам да разговарям за Едуард или за живота му, защото не ме засягат. Тук съм, за да услужа на най-добрата си приятелка. Освен това не ми е приятно да ми напомнят как сгафих с Джун.

— Сигурно вече сте се запознали с дъщерите му. Малката Поли е голяма работа, нали?

— Да… — съгласявам се неохотно. През цялото време се питам каква е целта на този разговор. В града само плащаш, вземаш покупките и си тръгваш. Ако нямаш настроение, дори не поглеждаш човека, който те обслужва, и това не се смята за нелюбезност. Системата е много по-опростена, а глупавото бърборене тук ме изтощава.

— Помня… — Той се обляга назад и скръства ръце, сякаш се подготвя да разкаже дълга история. — Помня как веднъж дойде за сладолед. Обаче не купи един, а два.

— Наистина ли? — Оглеждам полиците с надеждата да зърна бутилка с вино. Все повече ми се допива алкохол, само че огледът не дава резултат. Къде ли държат спиртните напитки? Дали складът не е зад опърпаната червена завеса в дъното?

— Шантава работа, повярвайте. Познайте за кого беше втория сладолед.

— Нямам представа — промърморвам, но очите ми продължават да шарят из магазинчето. Може би виното е при бутилките с мляко в невидимия хладилник. Съмнявам се, че ще се намери нещо свястно, но не ми пука — в момента бих пила всичко, съдържащо алкохол. Може чичкото да е скътал някъде долнокачествена спиртна напитка, домашно производство. Чувала съм, че по селата се наливат с такива гадости. Може би има парола, която трябва да кажа, за да ми продадат „огнената вода“. Каква ли ще е тайната думичка?

— Хайде, опитайте се да познаете за кого беше вторият сладолед.

Какво му става на този човек? Нямам време за глупави игрички — искам да си платя млякото и да си тръгна. Като преди това купя и вино. Или каквото и да било, стига да съдържа алкохол. Например вода за уста.

— Хайде, опитайте се — настоява той.

Няма да ме пусне, ако не му угодя, затова подхвърлям:

— За сестра й ли? — Дали Поли би купила сладолед на Матилда? Съмнявам се, но пък от членовете на това смахнато семейство може да се очаква всичко.

— За Матилда ли? Горкичката — много й се събра. Пак не познахте, госпожице — сладоледът не беше за нея. Опитайте пак.

Оставам с впечатлението, че този човек харесва опърничавата девойка — може би намръщената й физиономия е само прикритие. Животът на тийнейджърката невинаги е лесен, особено когато няма майка да я съветва и да се грижи за нея. От друга страна, Матилда трябва да промени поведението си; не е лошо да я изпратят на лагер за военно обучение, за да й дойде умът в главата. Представям си какво ще се случи, когато й наредят да легне на земята и да направи петдесет коремни преси: сигурно ще каже на сержанта да го духа. Изказвам трето предположение:

— За баща й ли?

— Не! — Човекът срещу мен широко се усмихва — явно играта му харесва.

— За баба й ли?

— За онази ли? Че защо й е сладолед? Тя вече е смразила всички в селото! — Засмива се на собствена си шега и аз осъзнавам, че изпитвам симпатия към него. По всичко личи, че местните хора не долюбват тъщата на Едуард. Изпитвам известно облекчение, че и други споделят чувствата ми спрямо нея.

— Наистина не знам — въздишам. — Не познавам други хора тук.

— Добре, ще ви кажа. Вторият сладолед беше за… за нейното пони! Голям майтап, нали? Малката купи сладолед за понито си!

Отново се изкисква и смехът му е толкова заразителен, че и аз се усмихвам, после отбелязвам:

— Тя е луда по конете. И най-вече по Сафи.

— Тъй си е. — Продавачът избърсва с престилката очите си — от смях се е просълзил. — Досущ като майка си, бог да я прости. Буйна и твърдоглава. Всеизвестно беше, че Драйя е опърничава, обаче Джун не щеше и да чуе. Трагедията беше неизбежна… — Той поклаща глава.

Драйя ли? Съпругата на Едуард е загинала при падане от Драйя? Едва сега разбирам защо той не позволява на никого да припари до понито. Внезапно ми става неловко.

— Извинете, но ще тръгвам. Благодаря — измънквам, оставям парите и взимам кутията с мляко.

Само че преди да си тръгна, бърборкото се обляга на тезгяха, привежда се към мен и подхвърля:

— Кажете сега вие с какво се занимавате.

— Моля? — Повдигам вежди, в същия момент забелязвам на полицата зад него консерва с говеждо месо. Не подозирах, че още ги произвеждат — от малка не съм виждала такава. А и консервата изглежда така, сякаш е реликва от детството ми.

— Питам каква ви е професията. Всички в селото много се чудят, вие сте същинска загадка.

— Така ли? — Умълчавам се. Не ми се иска да му кажа, че съм брокерка за недвижими имоти. От опит знам, че като чуят каква е професията ми, хората започват да се притесняват. Общоприетото схващане е как през годините на разцвет такива като мен са натрупали несметни богатства и сега заслужават да ги сполети бавна и мъчителна смърт. Да не говорим, че вече не съм никаква агентка, а най-обикновена безработна. При мисълта за това стомахът ми се преобръща. Досега успявах да прогоня мисълта за бедственото ми положение, но фактите са следните: живея в някакво задръстено село, всеки ден изривам купища оборски тор и за капак всички, с които съм се запознала досега, не могат да ме понасят. Как да не съм потисната?

— Ами… аз съм художничка — изтърсвам първото, което ми идва на ума. Господи, откъде ми хрумна? Вярно е, че напоследък изпитвам желание отново да се захвана с рисуването, обаче да се нарека художничка е твърде преувеличено. Напоследък лъжа на поразия: например казах на Едуард, че сутрин бягам за здраве, а сега излъгах този симпатичен човек, че съм художничка. Разбира се, и Едуард не постъпи честно с мен — каза ми, че се справям чудесно с конете, а на дъщеря си се оплакал как не ставам за нищо. Така или иначе нямам оправдание. Какво става с мен? Да не би чистият въздух да ми е размътил мозъка? Може би имам нервно разстройство. По-късно ще се обадя на Тереза, ще й обясня какво се случва и ще изчакам „диагнозата“ й. Нервното разстройство е любимата й тема. Отдалеч разбира кой е на прага на криза. Обича да седи в „Старбъкс“ и да се обзалага коя от преуморените майки ще превърти първа. И почти винаги печели.

— Художничка ли? — с уважение повтаря собственикът на магазина. — Чу ли, Пег?

Дребничка кльощава женица със ситно накъдрена коса се подава изпод щанда и аз изплашено подскачам. Къде е била досега? В невидимия хладилник при млякото ли?

— Какво да чуя, Тед?

Тед и Пег? Поднасят ли ме? Все едно са герои от тъп комедиен сериал.

— Ела да те запозная с наемателката на Роуз Котидж. Казва се Маги Бакстър и е художничка.

Леле! Дори ми знае името! Впечатлена съм.

— Маги! — възкликва Пег, все едно съм й близка родственица, която не е виждала от години. — Чакай малко. — Оглежда ме от главата до петите и кима: — Да, прави бяха, Тед, хубавица е.

— И то голяма — отбелязва той и отхапва голямо парче от шоколадово десертче „Марс“.

— Тед! — намръщва се благоверната му. — Къде ти е възпитанието?

— Извинявай, Маги. — Той ми заговаря на „ти“, от ъгълчетата на устата му се стича шоколад. — Искаш ли „Марс“?

— Не, благодаря.

— Хората не са като теб да се тъпчат със сладко — мръщи се Пег. — Знаеш ли, че шоколадчетата са вредни за него, Маги? Обаче той е пристрастен към тях. Изяжда по шест на ден и не мисли за високия холестерол.

— Не ми е висок! — възразява Тед.

— Доктор Мартин е на друго мнение! — не му остава длъжна тя.

— Какво му разбира главата? Едно мъничко шоколадче няма да ми навреди.

— Може би, ако е само едно. Обаче половин дузина? Голям инат е този мой мъж, Маги. — Пег въздъхва. — Нищо чудно, че холестеролът му е толкова висок. Според доктор Мартин е истинско чудо, че мъжът ми още е жив…

— Стига, мила — прекъсва я той. — На Маги не й се слуша за моите болежки.

— Да, имаш право. Прощавай, Маги. Много сме нелюбезни. Художничка си, така ли? Колко интересно! Никой не се досети, нали, Тед?

— Абсолютно никой! Бети, продавачката в месарницата, мислеше, че бягаш от нещо.

— Моля?!

— Да… от някаква трагедия. Например че те е изоставило гаджето. — Явно тази мисъл допада на Пег, защото очите й проблясват за миг, после тя се овладява. — Не се сърди на Бети, такава си е — пъха си носа навсякъде. И слухти.

— Няма да й хареса, че сме разбрали истината преди нея, нали, скъпа? — обажда се Тед.

— Хич даже! — Пег доволно потрива ръце. — Ще се пукне от завист. Така й се пада — не пропуска да ни натякне, че първа е разбрала за супермаркета. — Внезапно лицето й помръква, настъпва мъртвешка тишина. Питам се каква ли е причината.

След няколко секунди Тед се обръща към мен:

— И какво използваш?

— В какъв смисъл? — Пристъпвам към вратата с намерението да се спася по-бързо. Не искам да съм груба — двамата са много симпатични, но не ми се говорят празни приказки. Подобни разговори са опасни, защото водят към все повече лъжи. Дали не се превръщам в „професионална“ лъжкиня? Твърде е възможно.

— Питам с какво рисуваш — с акварелни или с маслени бои — пояснява Тед. Очевидно няма да ме остави да се откопча.

Мъча се да измисля правдоподобен отговор, накрая изтърсвам:

— И с едните, и с другите.

— О, чудесно! — плясва с ръце Пег. — Имала ли си много?

— Много ли? — Сега пък за какво пита? Защо всичко, което казва, е като гатанка? Така ли говорят местните хора?

— Много изложби. На твоите картини.

— А, да… Участвала съм в няколко… — избърборвам. — Знаеш как е с младите художници… — Господи, пак лъжа. Какво ми става?

— Браво! — възторжено възкликва Тед, а пък аз се изчервявам.

Неприятно ми е да ги лъжа, но не искам да засегна чувствата им — толкова са ентусиазирани.

— Ще направиш ли изложба и тук? Божичко, Тед, какво ще облека? — Лицето на Пег отново помръква. — Няма да се побера в роклята, с която бях на сватбата на Били Нолан. А ти? Край на сладкото! — Изтръгва от ръката му шоколадчето и продължава с пълна пара: — Ще се откажеш от сладкото! Не бива да излагаш Маги пред нейните приятели от града, които ще дойдат за изложбата. Нали ще ги поканиш, миличка?

— Ами… — този път отговорът ми убягва.

— Всички много ще се зарадват — отбелязва Тед и лакомо поглежда шоколадчето в ръката на благоверната си. Явно мисли как да си го вземе обратно.

— Да, много ще се зарадват! — повтаря след него и тя.

— Всички ли?

— Хората от селото, разбира се. Вече ти казах, че се чудехме какво работиш. Поласкани сме, че сред нас има художничка.

— Разпитвахме Едуард, обаче той мълчи като риба — опечалено отбелязва Тед. — Симпатяга е, обаче нищо не можеш да изкопчиш от него.

— Нищичко! — съгласява се Пег. — Нито на колко си години, нито каква ти е професията. Ох, как ще се ядоса, като му кажа! — Още малко и ще затанцува от радост.

— Моля ви, не казвайте на никого — избърборвам. Не искам хората да си помислят, че съм истинска художничка. Да му се не види, защо не си измислих друга, по-обикновена професия?

Пег явно е разочарована.

— Защо да не казвам? Ама така цялото удоволствие се губи… Каква е ползата да знам, че си художничка, и да го пазя в тайна?

— Защо да не казваме? — приглася й Тед.

Тези двамата са като тандем комедийни актьори — щом единият млъкне, другият веднага заговаря.

— Вижте… — проточвам, докато обмислям отговора си. Тази комедия стигна твърде далеч — не желая всички в селото да останат с погрешно впечатление относно професията ми.

— Сетих се защо иска да го запази в тайна! — Тед удря с юмрук по тезгяха, аз стреснато подскачам и едва не изпускам кутията с мляко.

— Така ли? — наостря уши Пег.

— Ама то е ясно като бял ден! — възкликва той; толкова е развълнуван, че месестите му страни се тресат и засуканите му мустаци подскачат.

— Стига си ме измъчвал! — протестира жена му. — Изплюй камъчето!

— Нашата малка приятелка работи по свръхсекретен проект! — Той прошепва последните две думи, сякаш е агент от ЦРУ. Започвам да подозирам, че е запален почитател на сериала „От местопрестъплението“.

— Сериозно? — ахва Пег и ме поглежда почти с благоговение.

Примигвам и се питам как да реагирам. Ако отрека, ще изпадна в неловко положение, а те ще са безкрайно разочаровани. Явно жадуват за нещо драматично, което да разнообрази сивото им ежедневие. Пък и макар да са напълно непознати, не искам да ме мислят за долна лъжкиня. Няма да ги опровергая, нека вярват в каквото искат. Няма лошо нали? С нищо няма да им навредя. Не съм мошеничка, която злоупотребява с доверието на хората.

Усмихвам се:

— Познахте. Имам важна поръчка, която трябва да остане в тайна, и предпочетох да работя тук… на тишина и спокойствие.

— Знаех си! — Тед отново удря по тезгяха, а пък аз хващам по-здраво кутията с мляко. — От първия момент го разбрах!

— Ти си медиум, скъпи! — възторжено възкликва Пег и го потупва по рамото. — Открай време го знам и съм ти го казвала хиляда пъти, нали?

— Да, момичето ми. — Той нежно й се усмихва.

Май им идва да се прегърнат, толкова са развълнувани и щастливи.

— Мъжът ми предсказа смъртта на Блеки Демпси — осведомява ме Пег и усмивката й помръква. — Нали, Тед?

— Да, тъй си беше. Жалко за него. — Той също е добил сериозно изражение. — Горкият Блеки.

— Сънува, че Блеки ще умре, нали? — Пег го потупва по ръката и той кимва, а тя се обръща към мен: — Загина трагично. Грозна работа беше.

— Какво се случи? — питам, макар че нямам желание да чуя отговора.

— Мери Долан го прегази с колата, докато я изкарваше на заден ход. Обезглави го, милия, бог да го прости.

Двамата навеждат глави, сякаш да изкажат почитта си към горкия Блеки.

— Обезглави го? — възкликвам. — Какъв ужас!

— Да, наистина беше ужасно — кимва Пег. — Главата му се изтъркаля по улицата и Джони Райън я намери в канавката, нали, Тед? Горкият Джони, беше само на осем.

— Тъй, тъй — потвърждава Тед. — Нещо му стана тогава и не можа да се оправи.

Хващам се за тезгяха, защото ми призлява. Осемгодишно дете да види човешка глава в канавката! Какъв кошмар — как така не са го отразили в новинарските емисии?

— Човешка глава се е изтъркаляла по улицата? — прошепвам.

Съпрузите се споглеждах и прихват.

— Откъде ти хрумна тази дивотия? — възкликва Тед.

— Нали казахте, че… — Озадачено поглеждам ту единия, ту другия. Дали им хлопа дъската? — Нали току-що казахте, че Мери Долан прегазила Блеки Демпси и че главата му се изтъркаляла по улицата.

— О! О! — Двамата се превиват от смях.

— Блеки не беше човек, а котарак! — избърборва Тед.

С жена му се прегръщат и отново прихват.

— Точно така, похотлив дърт котарак — котките в селото празнуваха, след като той отиде при Създателя си! — възкликва Пег. — Невероятна си, Маги! Никой не ме е развеселявал така!

Котарак! Чудничко! Откъде да знам, че е животно? Назоваха го по собствено и фамилно име. Котарак с фамилно име? Нелепо е!

— Ох, чак не ми се вярва! — задъхва се Пег. — Не е за вярване, дето си помислила, че Блеки е… човек. — Закисква се заедно с мъжа си, после добавя: — Най-забавното, което съм чувала през живота си.

— Е, аз тръгвам. Довиждане — казвам; за милионен път през последните дни се чувствам като кръгла глупачка. Как можах да се изложа така? Трябва да се махна от тази зона на здрача, и то незабавно. Изтичвам навън и миг преди вратата да се затвори, чувам гръмкия смях на съпрузите.