Ниам Грийн
Правила за идеален живот (1)

Предговор

Жълтото желирано бонбонче преля чашата. Разбира се, Робърт ми лазеше по нервите от доста време — по-дълго, отколкото бих признала пред когото и да било, — но в крайна сметка едно нищо и никакво желирано бонбонче ми помогна да осъзная истината.

Месеци наред се самозалъгвах, че помежду ни всичко е наред. Казвах си, че всички семейни двойки минават през трудни етапи и че малко хър-мър е в реда на нещата, особено след като си съжителствал с половинката си толкова дълго, колкото ние с Робърт. Дори сестра ми Тереза, живееща като принцеса в Англия заедно със съпруга си Малкълм (който я обожава) и с близначетата си (същински ангелчета), веднъж ми довери под секрет, че е минала през етап да мрази мъжа си в червата. Било точно след раждането на близначетата — не стига, че изтърпяла да извадят с форцепс не едно, а две бебета, ами като капак получила смъкване на матката, и то само заради онзи „извратеняк“, както тогава наричаше благоверния си.

Накратко, той й обещал, когато настъпи моментът, да извадят бебетата с Цезарово сечение, независимо дали състоянието й го налага. Само че когато моментът наистина настъпил, господинчото забравил ума и дума. Вместо да изпълни обещанието си, закършил идеално поддържаните си ръце и безпомощно загледал как хирургът гинеколог, който (според Тереза) проявявал нестандартен интерес към стандартното раждане, я мародерства на операционната маса. После съпругът й най-безотговорно припаднал при изваждането на първото ритащо и пищящо бебе, чиято глава, притисната от форцепса, била със странна конусовидна форма.

В миговете, когато разсъждаваше трезво, Тереза признаваше, че може би мъките й не са били предизвикани от самия Малкълм, обаче й се случвало нощем да лежи будна и да мисли как да го убие. Прочела била някъде за мъж, който удушил съпругата си, докато хъркала в леглото до него, а после заявил, че го е направил в пристъп на сомнамбулизъм и че не помни нищичко. Без да му мигне окото потвърдил в съда, че през цялото време е бил в безсъзнание, и като по чудо номерът минал. Съдебните заседатели му повярвали, че е бил в състояние на безпаметност, докато душил горката си съпруга, а сега гузната съвест не му давала покой и пиел седемнайсет вида хапове, за да забрави стореното.

Тереза ми довери още, че планът все повече й харесвал — хем бил елементарен, хем правдоподобен. Беше убедена, че няма да се затрудни при осъществяването му: беше звездата на самодейната театрална трупа и в местния вестник беше поместена много ласкателна рецензия за превъплъщението й в ролята на опечалената вдовица в „Цигулар на покрива“. А най-хубавото беше, че вече имаше юридически прецедент. Накратко, беше решена да се пробва дори с риск после да й се наложи да пие седемнайсет вида хапове.

След известно време, едва след като лекарят й поставил диагноза тежка следродилна депресия, осъзнала, че е била на косъм да съсипе съвършения си живот. Хапчетата й помогнали да си даде сметка колко налудничава е идеята й.

Думите й ме пообнадеждиха, докато не си спомних, че с Робърт нямаме деца, тоест нямаше как да оправдая със следродилна депресия ненавистта си към него. Освен това независимо дали беше изпаднала в депресия, или не, сестра ми наистина имаше причина да мрази Малкълм, понеже беше перверзник и на Коледа преди две години се беше пробвал и с мен. Разбира се, излъга, че е станало случайно; аз обаче бях сигурна, че нарочно изпусна варените картофи, за да легне на пода и да надникне под полата ми.

И така, нощ след нощ лежах до Робърт, слушах равномерното му дишане, което още повече ме влудяваше, и си блъсках главата как да постъпя. Стараех се да забравя предателското чувство, тътрех се през живота, всеки ден ходех на работа в агенцията за недвижими имоти „Ханли и сие“, връщах се у дома и се надявах на промяна. В крайна сметка балансът на целия свят беше нарушен от икономическата криза, тоест не само аз бях излязла от релси. Робърт, който беше архитект, също беше притеснен. През вечер проучваше статистиката за безработицата, мърмореше, че съдбата на всички е заложена на карта и че вече няма надежда. Знаех обаче, че връзката ни ще издържи. Задължително. Бяхме гаджета още от гимназията, а в хартата за тези връзки изрично е записано, че двойките, които се познават от ученическата скамейка, никога не се разделят. Не бях предполагала, че толкова ще ми призлява от тази мисъл. И през ум не ми минаваше да се разделим. Внушавах си, че състоянието ми е етап, който се налага да изтърпя и да подложа на обсъждане много след отминаването му, когато с Робърт отново щяхме лудо да се обичаме и да си признаем, че сме минали през голямо изпитание. Може би дори щяхме да го приемаме за забавно, когато станехме брачна двойка на преклонна възраст. Защото бракът беше следващата логична стъпка. Тъкмо това очакваха всички — пищна сватба и младоженци в бяло. Така постъпват влюбените. Не се разделят, след като си пасват идеално.

В интерес на истината обаче започвах да подозирам, че вече не обичам Робърт. И как да изпитвам обич към него, след като всичко, което прави, ме изправя на нокти — от събуждането сутрин, когато се прозява толкова широко, че челюстите му изщракват и изсумтява през идеално почистените си от косъмчета ноздри, до заспиването вечер, когато дишането му става все по-тежко след всяко похъркване? Често се изкушавах да притисна възглавницата към олигавената му уста, само и само да заглуша противните звуци. По едно време дори си съставих списък на причините, които ме подтикват да го напусна: сутрин ми призляваше като видех четката му за зъби до моята; ненавиждах навика му грижливо да залива с прясно мляко мюслите в купичката; мислех, че ще му натикам в гърлото поредния брой на „Айриш Таймс“, ако още веднъж се затюхка за проклетата икономическа криза.

Месеци наред държах списъка в най-хубавата си чанта от „Прада“ и непрекъснато добавях нова причина. В крайна сметка не предприех нищо, защото и аз не бях съвършена, нали така? Пък и явно допусках ужасна грешка. Какво от това, че тръпката помежду ни я нямаше? Нима не знаех открай време, че Робърт е голям сухар? Идеята му за вълнуваща вечер беше да изгледа от край до край три епизода от поредицата „Гениални архитектурни проекти“. Не беше човек, който импулсивно се впуска в опасно приключение — никога не би скачал с бънджи, нито би отишъл на сафари в Африка. Не! Беше улегнал, отговорен, напълно предсказуем и тъкмо затова ми харесваше. По-точно ми харесваше, докато всичко казано и направено от него не започна или да ме отегчава до смърт, или да ме докарва до лудост. Презирах се заради чувствата си. Приятелят ми беше добър и симпатичен човек и не ми беше виновен за нищо. Само че с течение на времето ми беше все по-трудно да се преструвам, че помежду ни всичко е наред.

После през една най-обикновена вторнична вечер (както често става) се случи нещо, което преля чашата на търпението ми. С Робърт седяхме на канапето на голямо разстояние един от друг: аз щраках с дистанционното и търсех нещо интересно по телевизията, той работеше на компютъра си по някакъв сложен архитектурен проект. Бях в ужасно настроение заради скучната си работа, нерадостната икономическа перспектива и задето косата ми никога нямаше да е лъскава като на Шерил Коул, затова на път за вкъщи си купих голям плик с желирани бонбони и доволно задъвках един по един. Не изпитвах угризения, защото е всеизвестно, че „Джели Бейбис“ не съдържат оцветители и мазнини и дори са полезни за здравето.

Първия път, когато Робърт се пресегна и си взе бонбонче, прехапах устни и си замълчах. В крайна сметка с него бяхме двойка, и то с дългогодишен стаж, а не някакви въздухари; предполагаше се, че си поделяме всичко. Дълбоко в себе си чувствах, че е редно да желая да споделям с него. Би трябвало да направя всичко възможно да го отрупам с желирани бонбонки. Да, би трябвало да го почерпя, обаче аз стисках пакета с ожесточението на агресивно двегодишно хлапе, което не си дава играчката. Бях твърдо решена да не дам нито един бонбон, без да окажа упорита съпротива, а после да се нацупя.

Разбира се, Робърт не забеляза раздразнението ми — факт, който в състоянието ми на безпричинна ярост изобщо не ме изненада, защото благоверният ми беше сляп за пороците си. Питах се например как не разбира, че навикът му да си чисти зъбите с конец няколко пъти дневно е странен и противен, обаче той смяташе за съвсем нормално да извършва „процедурата“ пред очите на всички. Нищо чудно, че и сега не виждаше нищо нередно без разрешение да рови в плика на скута ми. Чашата на търпението ми преля при четвъртото посягане и когато Робърт лапна жълтото бонбонче, нещо в мен се прекърши.

Ненадейно прозрях с абсолютна сигурност, че повече не мога да живея с него. Ако не го напуснех, през следващите двайсет години щях горчиво да съжалявам. Имаше опасност дори да ме осъдят за убийство (артистичните ми заложби бяха повече от скромни в сравнение с таланта на Тереза) и аз нямаше да издържа в женския затвор. Бях гледала по телевизията всички серии на „Лоши момичета“ и знаех какво ще се случи: някоя мъжкарана с коса, изрусена с белина, ще пожелае да ми е сводница и ако не приема, ще изтръгне ноктите ми. Не, нямаше да издържа и пет минути в онзи ад.

Докато Робърт мляскаше, без да подозира какво се върти в главата ми, взех окончателното решение да го напусна. Безобидното жълто бонбонче беше прекъснало връзката помежду ни и нямаше връщане назад.