Ниам Грийн
Правила за идеален живот (22)

Двадесет и първо правило: Две глави мислят по-добре от една

Влизам в кръчмата на Мати да си поема въздух и от вратата си поръчвам еспресо. Още не мога да се съвзема, след като видях Едуард в гробището, само дето не знам защо съм толкова разстроена.

Мати предлага богат избор от кофеинови напитки — жалко, че онази вечер не останах на кафе, а се изкуших от прекрасното червено вино и коктейлите, натрясках се до козирката и се изложих пред Едуард. Мати е осигурил дори любимата ми марка еспресо, което се намира толкова трудно в града.

— Ей сега ще ти го донеса, Маги. — Той ми се усмихва. — Ти седни, почини си. Ето там, до витрината, на слънчице.

Благодаря му и бързам да седна на посоченото място; приятно изненадана съм, че той ми помни името — чудесно е да знаят коя си. В града е различно. Цели две години си купувах еспресо само от „Коуст Кофи“, но хората от персонала не запомниха нито лицето ми, нито какво поръчвам всеки ден. Мечтаех да вляза в заведение и да кажа: „За мен обичайното, моля“. В града ще ти се присмеят, ако кажеш нещо подобно, тук обаче го приемат за нормално. Ако живеех в Глакън, това щеше да е моят локал. В града няма локали — само барове и нощни заведения, пълни с непознати хора.

А тази кръчма не е безлична, има характер. Чамовото дюшеме е с цвета на охра, светлината, нахлуваща през витрините, украсени със стъклопис, образува цветни петна по светлокремавите стени. Тук-там са окачени чудесни акварели, които придават колорит на семплата обстановка. Струва ми се, че са оригинални картини, а не репродукции, на които са изобразени местни забележителности: разпознавам селската църква, красивия мост и дори витрината на магазина на Пег и Тед.

Сядам до витрината, облягам се назад и неволно затварям очи, докато топлите слънчеви лъчи милват лицето ми. Мати имаше право, като ме посъветва да седна тук. Постепенно се отпускам и се успокоявам.

— Май това ще те ободри — казва някой тъкмо когато започвам да се унасям и аз се сепвам. Едуард стои до масата и държи чаша с кафе. В първия миг решавам, че сънувам, после разбирам, че това не е халюцинация — Едуард е тук. Изчервявам се и промърморвам:

— О, не бях заспала, само…

— Само си беше затворила очите, за да си починат ли?

— Именно. — Пъхам няколко кичура коса зад ушите и си казвам, че не бива да се изчервявам като ученичка. Какво търси той тук? И защо внезапно сърцето ми започва да бие до пръсване?

— Мати ме помоли да ти донеса еспресото.

Посягам за чашата и изгълтвам на един дъх кафето, което почти изгаря гърлото ми. Не е за вярване, че почти бях заспала в някаква си кръчма, и то посред бял ден. Едуард сигурно ме мисли за кръгла глупачка. Божичко, колко красиви са сините му очи… и как проблясват, когато той се усмихне… Отпивам още една глътка кафе. Какви са тези мисли? Какво ми става днес?

— Тук е много приятно — избърборвам, колкото да кажа нещо.

— Далеч от безумната тълпа. — Едуард пъха ръце в джобовете си. Двамата се заглеждаме през витрината — по улицата бавно върви един-единствен човек.

— Тълпа ли? — Повдигам вежда. — Сигурно зрението ми не е добре, защото не я виждам.

— Цитирах Томас Харди. — Той се засмива. — И аз се отбих да пия едно кафе. Може ли да ти правя компания, или предпочиташ да си сама?

Поколебавам се. Неизвестно защо съм поласкана, че иска да седне при мен, но май не бива. Одет ще побеснее, ако ни види заедно — много ясно изтъкна, че не желае да общувам с Едуард. От друга страна, ние не правим нещо нередно: сценарият „Хазяин пие кафе с наемателката си“ е напълно правдоподобен. Пък и дори той да не излизаше с Одет, в живота му още властва духът на покойната му съпруга — сцената в гробището ме убеди в това. А и помежду ни няма нищо. Нито пък искам да има.

Тези мисли профучават през ума ми, докато Едуард стърчи до масата и чака решението ми. Какво ще стане, ако пием кафе заедно? Ако не отговоря веднага, ще ме помисли за пълна откачалка. Да не ми е направил предложение за брак, та размишлявам толкова дълго? Олеле, откъде ми хрумна това сравнение?

— Разбира се. — Свивам рамене, сякаш ми е безразлично. Ще се вкопча в жалките останки от самоуважението ми — все пак Едуард ме завари да дремя посред бял ден.

— Чудесно. Едно кафе ще ми се отрази добре. Тук е превъзходно, нали?

Кимам: не е превъзходно, а прекрасно и сто класи над онова, което ми сервираха в „Коуст Кофи“. Едуард придърпва стол до масата, махва на Мати да донесе още едно еспресо и добавя:

— Чух, че отново ще има събрание заради супермаркета.

— Да му се не види, тук новините се разпространяват мълниеносно! — възкликвам. — Кой ти каза?

— Тед ми изпрати есемес. Двамата с Пег са въодушевени от твоята идея за рекламна кампания.

— Каква рекламна кампания? — питам и сърцето ми се свива от неприятно предчувствие.

— Ще подемат рекламна кампания да спечелят благоволението на пресата. Пег вече е намислила какво ще съдържат сувенирните торбички. Убедена е, че журналистите много ще харесат нейните екологични домати, спечелили награда на селскостопанското изложение.

Призлява ми.

— Сувенирни торбички ли? — прошепвам задавено.

— Точно така. Като онези, които актьорите получават на церемонията за „Оскар“ — съвсем сериозно отговаря той, дословно повтаряйки думите на Пег.

— Не съм им казала да подготвят сувенири — възразявам. — Е, може би споменах нещичко, но само като пример за рекламна дейност. Не и като идея, която да приложим тук… — Усещам, че говоря несвързано. Едуард ще си помисли, че съм се надрусала — идиотско е да подаряваш като сувенири някакви екологични домати.

— Странно. — Той озадачено бърчи чело. — Тед беше абсолютно сигурен, че ще има такива торбички. Дори подхвърли, че освен домати може да се пълнят и със зелки.

— Със зелки ли? — Не може да бъде, сигурно ме поднася.

— Точно така. Също и с репи. Опитах се да го разубедя относно репите, защото има хора, които не ги обичат. — Очите му отново проблясват игриво и аз внезапно разбирам, че пак ме взема на подбив.

— Шегуваш се.

— За репите и за зелето — да, но Пег е твърдо решена да подкупва пресата с органични домати.

Мили боже! Милата Пег си въобразява, че ако раздаде смачкани домати на репортерите, по някакъв начин ще попречи на построяването на супермаркета. Кой ме би през устата да спомена торбичките с подаръци?

— Тя има златно сърце — продължава Едуард, който е забелязал ужаса, изписан на лицето ми, — но понякога се престарава. Не се безпокой, ще я разубедим.

— Как така?

— Ще ти обясня. — Той разбърква кафето, поднесено му от Мати. — Милата жена е много разтревожена от евентуалното построяване на супермаркета, затова толкова се горещи и се хваща като удавник за сламка.

— И тази „сламка“ са подаръчните торбички ли?

— Точно така. Иска да попречи на изграждането на супермаркета, обаче за нея то е нещо повече от алчността на корпорациите или унищожаването на идиличния живот в Глакън. Защото засяга семейството.

— Семейството ли?

— Да. Магазинът, в който работят двамата с Тед, е фамилна собственост и е осигурявал прехрана на няколко поколения. Тя смята за свой дълг да го предпази от затваряне.

— Много магазини фалират напоследък — отбелязвам. — Пег няма да носи вина, ако не успее да попречи на изграждането на супермаркета. „Ксанта Груп“ са могъща корпорация и вече са отворили стотици магазини в Европа.

— Имаш право — кимва той. — Няма да е виновна. Само че тя вижда нещата от друг ъгъл. Ще се обвинява, че е загубила наследството, завещано от баща й. Целият й живот е свързан с магазинчето и затварянето му ще е като да загуби частица от себе си. А и понеже с Тед са бездетни, тя е вложила в работата цялото си сърце.

Започвам да проумявам защо Пег толкова упорито се съпротивлява срещу супермаркета. Не е само въпрос на пари, става дума за миналото й и за запазване на семейната традиция.

— Затова години наред категорично отказва да продаде магазина, колкото и примамливи да са предложенията на брокерите — добавя Едуард. Тонът му се е променил, очите му вече не са закачливи, а приличат на парчета кремък.

— Брокери ли? — повтарям. Боже мой, какво го разгневи така?

— Да. Заприиждаха в Глакън и взеха да опипват почвата. Твърдяха, че техен клиент иска да купи магазинчето, но всъщност бяха изпратени от „Ксанта“. Направиха предложения и на други хора от селото.

— Собствениците на веригата са искали да купят имоти в селото ли? — промърморвам, за да печеля време. Знам, че това е обичайна практика — корпорациите често се опитват да изкупят имотите на дребни собственици, за да получат разрешително за строеж на избрания от тях терен.

— Да, обаче номерът им не мина. — Едуард се намръщва. — Тед и Пег отказаха да продадат магазина. Знаеш ли кой е единственият плюс на финансовата криза? Че цените на имотите се сринаха. Най-после тези крадливи мошеници ще си получат заслуженото.

— В какъв смисъл? Защо? — Внезапно се изнервям. Защо долавям толкова горчивина в гласа му?

— Тези кръвопийци са от един дол дренки — алчни егоистични престъпници, които мислят само за печалбата си. — Гласът му трепери от гняв.

— Доколкото разбирам, не обичаш хората, които се занимават с покупко-продажба на недвижими имоти. Така ли е? — Внезапно и моята ръка се разтреперва. Оставям чашата на масата, та Едуард да не забележи вълнението ми.

— Дано всички изпукат в ада!

— Защо им имаш зъб? — прошепвам. Защо ми е толкова зле? Какво от това, че той мрази хората с моята професия? Защо го приемам лично и защо ме вълнува?

— Извинявай, Маги, сигурно мислиш, че съм ненормален — отговаря той и лицето му помръква още повече.

— Не — казвам лаконично; не смея да кажа нищо повече, защото стомахът ми се преобръща.

Той се навежда и се заглежда в ръцете си като че ли се пита дали да продължи.

— В деня, в който жена ми загина, с нея се скарахме заради семейната къща — казва тихо. — Беше повикала някакъв агент да оцени имота и той й беше завъртял главата с обещанието, че ще спечелим милиони, ако го продадем.

— Разбирам — промърморвам. Защо ли ми е толкова познато? — Само че ти си бил против, така ли?

— Да. Майка й също не беше съгласна. Двамата смятахме, че на всяка цена трябва да запазим къщата. За да я наследят децата ни — тя им принадлежи.

— Обаче жена ти е била на друго мнение.

— Уви — изрича с горчивина Едуард. — Беше родена и израснала тук, но не искаше да остане. Мечтаеше за друг живот, в който да не се претрепва от работа. Може и да беше права, може би искам да натрапя воденичен камък на децата ни…

— Животът на село не е лесен — прекъсвам го. Което е самата истина — досега не бях упражнявала толкова тежък физически труд.

— Така е. Подозирам, че Матилда ще напусне Глакън веднага щом навърши осемнайсет — вече мрази всичко тук. Понякога ми се струва, че ме обвинява за случилото се с майка й.

— Как е възможно? — възкликвам. — Било е нещастен случай, нали?

— Не си чула цялата история — казва той. Забелязвам, че е пребледнял. — След като брокерът си тръгна, с Джун се скарахме жестоко. Тя настояваше да продадем къщата и да се преселим другаде, аз държах на своето. Джун яхна Драйя и препусна към гората… предполагам, че вече са те осведомили какво се случи после.

— Ами… да — избърборвам.

— Обвинявам себе си, задето се скарахме, но ако проклетият брокер не беше дошъл, нямаше да… — Едуард не довършва изречението, обаче разбирам, че обвинява за смъртта на жена си алчния предприемач. Той тръсва глава, сякаш да прогони ужасните спомени, и добавя: — Да сменим темата, ако не възразяваш. Как мислиш, че ще свърши сагата със супермаркета?

Отпивам още една глътка кафе и се опитвам да се овладея. Едуард мрази агентите, които търгуват с недвижими имоти. Как ще реагира, ако разбере, че и аз съм упражнявала същата професия?

— Виж — подхващам, — да си говорим честно — шансът на Пег и Тед да попречат на могъща корпорация като „Ксанта“ да осъществи намеренията си, е равен на нула. Супермаркетът ще бъде построен. Въпрос на време е. — Уф, казах го. Май е първата истина, която изричам, откакто съм в Глакън.

— Може би си права — кима той. — Обаче ако проектът така или иначе бъде осъществен, сигурно има начин да извлечем полза. Как мислиш?

— Не знам… Не се сещам как може да стане.

— Мисълта ми е, че можем да обърнем нещата в наша полза.

— Така ли? И как? — Отхапвам от овесената бисквита, която Мати ми поднесе с кафето. Много е вкусна — едновременно е хрупкава и мека, не е прекалено сладка, нито прекалено солена. Непременно ще го попитам за марката.

— Да поразсъждаваме логично. — Едуард се привежда и се облакътява на масата. Лъхва ме миризмата на коне. За пръв път не ми е противна, всъщност ми се струва някак… примамлива. Май нещо съм се повредила. — Ако край нашето селце построят супермаркет, в който ще се продават по-евтини стоки, ще привлекат клиенти отблизо и отдалеч.

— Несъмнено. — Мъча се да се съсредоточа в думите му, а не в начина, по който устните му се движат при говора. — Подобни магазини са много популярни. Хората предпочитат по-евтиното, особено при сегашната криза.

— Така е. Обаче дори жители на съседни градове и села да пътуват дотук, за да пазаруват, няма гаранция, че ще посетят нашето селце.

— Вярно е.

— Което означава, че супермаркетът няма да ни е от полза.

— Именно. Всъщност има опасност да попречи на оборота на местните търговци, както предполага Пег. И жителите на Глакън ще предпочетат да пазаруват от евтиния магазин.

— Именно.

— Какво предлагаш? — Наострям уши, защото любопитството ми взема надмощие.

— Мисля, че ни е необходим регенерационен план за селото, чрез който ще увеличим печалбите си и ще привлечем туристи. Също и търговска маркетингова концепция.

— ТМК.

— Точно така. — Той отново ми се усмихва.

— Според теб каква ще е уникалната концепция за Глакън? — питам и също се усмихвам — въодушевлението му е заразително. А очите му… можеш да се разтопиш в тях.

— Моята идея е да представим селото като център на културата и изкуствата. Това ще е нашата маркетингова концепция. Какво ще кажеш?

Център на изкуствата? Това задръстено село? Той сигурно се шегува.

— Виж, не бих казала, че Глакън е културен център… — подхвърлям деликатно, за да не го засегна.

— Още не, но можем да привлечем художници от цялата страна, дори от целия свят. Разбира се, ако прекратим протестите срещу построяването на супермаркета, ще разчитаме и на финансовата подкрепа на „Ксанта“.

— Услуга за услуга, така ли?

— Нещо такова, да.

Едуард има право — идеята е интересна. Ако накараме корпорацията да отпусне средства за „културния“ проект, животът в селото ще се подобри. Само че има няколко пречки. Дали той ги е обмислил?

— Според теб какво ще привлече в Глакън хората на изкуството?

— Ти ми кажи.

— Моля? — Поглеждам го недоумяващо.

— Нали си художничка, човек на изкуството. Защо дойде тук?

— Виж сега… — поколебавам се, докато търся подходящите думи. — При мен е различно. Ще остана в Глакън само до завръщането на Клеър.

— Добре, но харесва ли ти селото?

— Ами… не е лошо. — Навеждам глава. Погледът му предизвиква у мен странно усещане.

— Имаш ли вдъхновение за работа, откакто си тук?

— Работа ли?

— Да. Нали имаш поръчки за картини?

Вдигам глава и виждам, че той се взира в мен. Да му се не види, бях забравила „големите поръчки“.

— Ами… да.

— Животът на село подпомага творческото ти вдъхновение ли?

— Май да.

— Ако си искрена, и други твои колеги ще се вдъхновят по време на престоя в Глакън. При положение че „Ксанта“ отпуснат необходимите средства, нашето село може да се превърне в любимо място на художници и скулптори, в нещо като архитектурно-етнографски комплекс.

— Архитектурно-етнографски комплекс ли?

— Да! — Лицето му сякаш е озарено от вдъхновението. — Ще има художествена галерия, ще организираме работилници за хората, упражняващи различни художествени занаяти. Необходими са ни само средства, които „Ксанта“ може да ни осигури. Те са могъща корпорация с високи финансови постижения.

— Едуард, струва ми се, че пропускаш нещо.

— Какво? — Сините му очи изразяват недоумение.

— Пег и Тед никога няма да се съгласят. Решени са на всяка цена да попречат на построяването на супермаркета. Твоят план ще ги съкруши, ще разбие сърцата им.

— Имаш право. — Лицето му помръква, явно е разочарован. — Нищо чудно да намразят и мен заради идеята.

Бързо давам отбой:

— Може би греша. Възможно е да размислят и да променят позицията си. Изкажи се на събранието, изложи плана си. Така ще разберем какво е мнението на Пег и на Тед. — Изглежда толкова разочарован, че внезапно ми се приисква да направя всичко възможно планът му да се осъществи.

— Аз ли? — Той невесело се засмива.

— Защо не? Идеята ти е чудесна.

— Маги, разбирам от коне и от земеделие, а по отношение на изкуството съм абсолютен лаик.

— Всеки има мнение за произведенията на изкуството — възразявам.

— Може и да си права, но кой съм аз, че да предлагам толкова сериозни промени, свързани с културата? Какво ми разбира главата от тези неща? Представяш ли си как аз, земеделецът, „ухаещ“ на оборски тор и с дрехи, по които са полепнали конски косми, разказвам на съселяните ми за ползата от изкуството? Ще стана за смях, нищо повече. И вече ми се струва, че планът ми е смехотворен. Прощавай, че ти загубих времето.

Допива кафето си, става и понечва да си тръгне, но нещо в изражението му ме подтиква да възкликна:

— Почакай! Не се съди толкова строго.

— Какво искаш да кажеш? — Той отново пъха ръце в джобовете си. Прилича на смутен и объркан гимназист.

— Идеята за насърчаване на изкуството и културата не е нито безсмислена, нито безразсъдна и заслужава внимание. — Някакво гласче подигравателно ми прошепва: „Ти пък какво разбираш от изкуство?“, обаче аз се преструвам, че не го чувам.

Едуард навежда глава. Овладял се е, вече не е пламенният юноша, който без колебание изразява мнението си; сега изглежда неуверен в себе си.

— Ти си компетентна по въпроса — казва почти свенливо. — Нали си професионална художничка. Печелиш от продажбата на картините ти.

Ако знаеше колко е далеч от истината! В момента не печеля нищичко, камо ли от продажби на несъществуващите ми картини.

— Да помислим още малко — предлагам мъдро, сякаш съм веща по въпроса. — Не бива окончателно да отхвърляме идеята. Може пък да съумеем да я поднесем на Пег и на Тед така, че да не я приемат като лична обида.

Струва ми се, че в погледа му проблясва надежда. Той колебливо се усмихва и промърморва:

— Може и да си права. Дали ще намерим изход…

Прекъсвам го:

— Значи си съгласен да дообмислим идеята.

— Да, непременно.

Подава ми ръка да ми помогне да стана и аз хващам дланта му, надявайки се да е достатъчно силен да ме издърпа от стола. Първият и последен път, когато Робърт се опита да ме вдигне (бяхме на остров Крит, аз паднах и си изкълчих глезена), сериозно си контузи гърба. Наложи се да му бият болкоуспокояваща инжекция, а пък аз цял месец след това се чувствах като противна дебелана. Няма да си простя, ако същото се случи и с Едуард. Обаче имам късмет — той ме вдига, сякаш съм лека като перце, и моята усмивка грейва. Внезапно ми се струва, че мога да полетя.

Погледите ни се срещат и аз получавам прозрение. Сега разбирам защо се чувствах толкова особено в гробището, докато тайно наблюдавах Едуард. Последните парченца от мозайката си идват по местата. Колкото и да беше невероятно и дори ненормално, аз ревнувах. Ревнувах Едуард от покойната му съпруга. Защото видях колко страда за нея. И защото, както би се изразила Поли, много, ама много харесвам този мъж. Мъж, с чиято покойна съпруга не мога да се сравнявам, мъж, чиято приятелка, ще ме убие, ако разбере за чувствата ми, чиято тъща ме мисли за слугиня и чиято дъщеря ме мрази в червата.

Невероятно е, но повече не мога да го отричам: изпитвам към Едуард чувства, каквито не съм имала към другиго. Само че любовта ми е безнадеждна, обречена… Едуард има труден живот, отгоре на всичко мрази хората от агенциите за недвижими имоти. Мисли ме за художничка и не подозира, че лъжа, откакто пристигнах в Глакън. А пък ако разбере… Бог знае какво ще се случи тогава.

— Ами… довиждане. Ще се видим в конюшнята — избърборвам, пускам дланта му и забързвам към вратата на заведението.

Искам да избягам! Веднага! Вече не мога да го погледна в очите, защото имам ужасяващото предчувствие, че той знае истината — известно му е, че всичко, казано от мен, е било невярно.