Никол Джордан
Страст (23)

22

Аз съм най-нещастното същество на земята. Сърцето ми се разкъсва от болка и тъга.

Потресена от невероятната вест, Аурора изкачваше каменните стъпала към елегантната лондонска къща на графовете Марч. С нетърпение очакваше да види годеника си, когото от година смяташе за мъртъв, за да се увери, че е жив.

Поне не беше нужно да се притеснява за приличието — идваше неканена, но Денби й бе съобщил, че преди три дни лейди Марч е пристигнала в Лондон със завърналия се от царството на мъртвите Джефри и с малкия Хари.

Аурора съжаляваше дълбоко, че не е била в града, за да посрещне Джефри. Обяснението, което бе приготвила за двуседмичното си отсъствие, само засилваше чувството й за вина. Бе казала на прислугата, че отива при болна приятелка в Бъркшир, но в действителност се бе отдавала на всякакви греховни забавления с Никълъс.

Аурора отново видя пред себе си каменното лице на Никълъс и за миг затвори очи. Той прие вестта за завръщането на Джефри с изключително самообладание, но и с дълбока горчивина. Трудно му беше да повярва, че мъжът, когото Аурора винаги беше твърдяла, че обича, е възкръснал също като него…

Аурора отхвърли предложението на Ник да я придружи. Искаше да се срещне с Джефри на четири очи. Все още не знаеше какво ще му каже и дали ще му признае, че се е омъжила и изпитва нарастваща страст към друг мъж. Надяваше се първата среща след толкова дълга раздяла да е посветена на него и да не й остане време за признания.

Аурора познаваше слугата, който й отвори. Той също я познаваше и веднага я въведе в салона, а после отиде да съобщи на господарите си. Аурора се опита да се овладее. За нейно учудване лейди Марч се появи сама и я поздрави както винаги сърдечно.

Графинята бе плакала. Избърса очите си с копринена кърпичка и стисна ръката на Аурора.

— Държах първо да говоря с теб насаме, преди да видиш Джефри. Аз… боя се, че те очакват лоши новини, Аурора. Джефри вече не е мъжът, когото познаваше.

— Денби ми каза, че е тежко ранен.

— Вярно е. Джефри… Джефри е изгубил едната си ръка.

Очите на графинята отново се напълниха със сълзи.

— Да седнем — предложи загрижено Аурора, отведе лейди Марч до дивана, настани я удобно и утешително сложи ръка на рамото й. — Все още не знам какво се е случило — продължи тя. Сега най-важното беше лейди Марч да се успокои. — Прекрасно е, че е оцелял.

Лейди Марч въздъхна дълбоко.

— Когато яхтата му претърпяла корабокрушение край френския бряг, Джефри бил изхвърлен на сушата, тежко ранен, без да си спомня за миналото. Изгубил паметта си, не знаел дори името си. Намерил убежище у едно френско семейство. Добрите хора го скрили от войниците на Наполеон и излекували раните му. Само раната на лявото му рамо започнала да гнои и се наложило лекарят… — Тя се разтрепери. — Цяло чудо е, че синът ми е жив, но… бедното ми момче…

Гласът й пресекна, тя изхълца и скри лице в ръцете си.

Аурора започна да я утешава с мили думи. Най-сетне графинята се успокои, изправи рамене и решително избърса очите си.

— О, Аурора, толкова се радвам, че дойде — заговори със задавен глас. — Джефри се нуждае от теб. Знам, че ще го подкрепиш. — Погледът й със страх потърси този на Аурора.

— Ти не се притесняваш, че е изгубил ръката си, нали? Дали това няма да промени чувствата ти към него?

— Разбира се, че не — отговори утешително Аурора. — Моите чувства към Джефри никога няма да се променят.

Лейди Марч кимна благодарно.

— Той е изгубил жизнеността си, Аурора. В спомените му все още има празноти. Ужасно е отслабнал. Страхувам се за него. Но сега ти си тук… — Тя се насили да се усмихне. — Всичко може да стане както по-рано. Може да се ожените още това лято и най-сетне да ми станеш снаха.

При мисълта какво страдание ще причини на бедната лейди Марч, ако й признае, че не иска да се омъжи за Джефри, Аурора изпита дълбока болка. Понечи да отговори, но веднага спря. Първо ще се види с Джефри.

— Много искам да го видя, ако позволиш — рече тихо тя.

— Да, разбира се… мисля, че е в библиотеката. Старкс ще те заведе при него.

Аурора знаеше пътя до библиотеката. Някога двамата с Джефри прекарваха там много приятни часове в четене и разговори. Сметна обаче, че е по-добре слугата да съобщи за идването й, за да даде време на Джефри да се подготви за срещата с нея. Тя също се нуждаеше от малко време, за да се успокои.

Най-сетне влезе в библиотеката с лудо биещо сърце. Джефри стоеше до прозореца с гръб към нея. Празният десен ръкав на жакета му беше навит и закачен за рамото.

— Джефри? — повика го тихо Аурора.

Той се обърна бавно. Обзе я ужас и тя едва не изпищя. Любимото лице беше белязано от болка и силно измършавяло. Ала усмивката си бе останала добродушна и сърдечна както винаги.

Струваше й огромни усилия да задържи напиращите сълзи. Усмихна се измъчено и се втурна към него. Искаше да го докосне, да се увери, че е жив. Прегърна го сърдечно.

— Добре дошъл у дома — рече просто и скри лице на рамото му.

Прегръдката й беше приятелска, утешителна. Джефри колебливо вдигна здравата си ръка и я привлече към себе си. След минута се засмя тихо.

— Трябваше да се сетя, че ще намериш правилните думи.

Аурора се отдръпна и го огледа изпитателно.

— Щастлива съм да те видя отново. Толкова ми липсваше…

Красиво извитата уста се разтегна в горчива усмивка.

— Боя се, че не мога да кажа същото и за себе си. Не ми липсваше, тъй като до преди няколко седмици не помнех миналото си. Появяваха се само отделни картини… — Пръстите му нежно помилваха бузата й. — Виждах прекрасното ти лице, Аурора, но не знаех на кого принадлежи. Едва когато Уиклиф ме откри, образите в главата ми станаха поясни. Появата му явно е била шок за мен, защото оттогава си възвръщам паметта, макар и бавно.

— Уиклиф? Граф Уиклиф те е намерил във Франция?

— Да. Люсиен ме спаси. Дължа ви огромна благодарност. Заради теб той прекара последните два месеца във Франция и в крайна сметка ме намери.

Аурора се намръщи.

— Как е възможно? Не мога да повярвам, че Уиклиф се е движил свободно из Франция, при положение че сме във война. Как така войниците на Наполеон не са го хванали?

— Уиклиф пътува под фалшиво име.

— Как така?

Джефри избегна погледа й.

— Ще ти кажа нещо, Аурора, но между нас да си остане. Уиклиф е шпионин. И доколкото знам, е дяволски добър.

— Шпионин? — Аурора си спомни невероятните истории на Хари. — Твоето братче твърдеше, че и ти имаш нещо общо с шпионажа — заяви замислено, — но аз не му повярвах.

Джефри мълча дълго.

— Когато корабът ми потъна, изпълнявах тайна мисия в полза на Англия.

Аурора го изгледа невярващо.

— Винаги съм се питала защо си бил толкова близо до френския бряг. Наистина ли си изпълнявал шпионска задача?

— Май не може да се нарече точно така. В сравнение с онова, което прави Уиклиф, моето беше дреболия. Дадоха ми задача да дешифрирам тайни кодове. Знаеш, че винаги съм се интересувал от тайнопис и трудни пъзели.

— Защо никога не си ми споменавал за заниманията си?

— За да не те тревожа. Хари узна случайно — един ден подслушал разговора ми с Уиклиф. — Джефри се намръщи неодобрително. — Не биваше да ти казва. Тържествено се закле пред мен да пази тайната ми.

— Наистина щях да се разтревожа силно. — Аурора поклати глава. Разумът й отказваше да повярва в чутото. — Не разбирам как си могъл да се впуснеш в толкова опасна дейност.

— Наистина ли не разбираш? — Джефри се усмихна измъчено. — Направих го, защото най-сетне ми се удаде възможност да окажа ценна услуга на страната си. Прекарвах дните си, забил нос в книгите, но това все още не означава, че не съм копнял да убивам дракони или да прекрача границите на общественото си положение. Исках да дам поне малък принос в борбата срещу Наполеон, да знам, че и аз съм сторил нещо за свалянето на тирана. Готов съм да го направя пак.

— Въпреки че ще рискуваш живота си?

— Рискът не беше особено голям. Получих поръчение да се срещна с куриер от Франция и да взема няколко писма. За съжаление корабът ми попадна в буря. Спомням си как се събудих в купчина слама в някаква плевня, без да знам кой съм. Прекарах последната година като човек без име и без минало.

Аурора помилва русите му къдрици и челото, белязано от преживените страдания.

— Паметта ти се е върнала, нали?

— Не напълно. Всеки ден се появяват нови спомени. Вече не съм мъжът, когото познаваш, скъпа. Страдам от мъчително главоболие, куцам, изгубих едната си ръка…

Сърцето й се сви от болка.

— О, Джефри, толкова съжалявам!

— Не искам да ме съжаляваш, Аурора. Аз оцелях, докато много мъже загинаха. Целият ми екипаж се удави.

— Не те съжалявам, Джефри, но дълбоко ти съчувствам. Ще приемеш ли съчувствието ми?

Той се усмихна уморено.

— Мисля, че да. — Усмивката му изчезна бързо. Едва сега бе забелязал черната й рокля. — Чух, че междувременно си се омъжила за скандално известния американски братовчед на Уиклиф…

В гърлото й заседна буца.

— Джефри… не знам какво да кажа. Единственото ми оправдание е, че баща ми… Той искаше да ме принуди да се омъжа и… Съжалявам. Ако знаех, че си жив, никога нямаше да замина с Пърси и Джейн на Карибието.

— Мама каза, че си се омъжила по принуда.

— Вярно е. Исках на всяка цена да осуетя намерението на татко да ме даде на херцог Халфорд. Той беше неумолим…

— Разбирам те, Аурора. Винаги ти е било трудно да се противопоставяш на желанията на баща си. Значи си станала съпруга на един осъден на смърт, за да избегнеш брака с Халфорд?

— Да. Бракът трябваше да трае най-много два дни.

— Чух, че скоро след сватбата вече си била вдовица.

Аурора се поколеба. Точно от този миг се страхуваше.

Как да обясни на Джефри, че съпругът й е още жив? Че по закон все още е омъжена жена? Че току-що е прекарала двете най-прекрасни седмици в живота си, че ден и нощ се е любила страстно със съпруга си? Че много й се иска да обърне гръб на Англия и да замине с Никълъс за Америка?

Връхлетя я чувство за вина. Беше обичала Джефри през целия си живот, той беше най-добрият, най-милият и приятел. Той е бил близо до смъртта, отървал се е с тежки рани, все още страдаше… Нямаше сили да му нанесе още един удар, като му каже истината.

А Никълъс? Как да говори за него, без да го изложи на опасност? Как ще реагира Джефри, който току-що й бе признал, че силно обича страната си и е работил за тайните служби? Какво ще направи той, ако узнае, че осъденият на смърт пират пребивава в Англия и води полицията за носа? На всичкото отгоре този престъпник беше съпруг на жената, която доскоро му беше годеница.

Ако каже името на Никълъс, ще подпише смъртната му присъда. Ще мълчи, докато той напусне страната. Няма да каже на Джефри, че съпругът й е жив и е в Лондон, че двамата се срещат и се любят.

— Трябва да ти кажа нещо, Джефри — започна предпазливо тя, знаейки, че се движи по тясната граница между лъжата и истината. — Наскоро получих писмо от Пърси, който ми съобщи, че според слуховете съпругът ми е избегнал бесилката. Никълъс Сабрийн е още жив.

Джефри я гледа дълго, докато смисълът на думите й проникна в съзнанието му.

— Искаш да кажеш, че все още си омъжена за онзи пират?

— По всичко личи, че да.

— Не мога да повярвам — отвърна той необичайно възбудено. И понеже Аурора замълча, лицето му помрачня още повече. — Бракът ти трябва да бъде анулиран. Има достатъчно сериозни основания.

— Боя се, че не е толкова просто.

— Ще поискаме анулиране. Този брак е подигравка. Невъзможно е да останеш омъжена за престъпник.

Аурора не бе очаквала толкова силна реакция. Трябваше да се сети, че Джефри ще иска да я защити.

— Аз ще те подкрепям във всичко, Аурора, бъди сигурна — продължи той. — Когато истината излезе наяве, ще има скандал, но аз няма да те оставя сама.

Аурора отново не каза нищо. Джефри я погледна изпитателно.

— Мама иска да се оженим възможно най-скоро, но първо трябва да уредим въпроса с брака ти. Щом издействаме анулиране… Аурора, ако все още ме желаеш за свой съпруг, за мен ще е чест да те отведа пред олтара.

Думите му я стъписаха.

— О, Джефри, не бива да правиш тази жертва за мен… — заекна смутено тя.

Изведнъж погледът му стана студен.

— Ти ще направиш жертва за мен, а не аз за теб. Напълно ще те разбера, ако не искаш да се ожениш за инвалид.

— Не, Джефри, моля, не говори така! Ти не си инвалид!

— Във всеки случай вече не съм истински мъж.

— Не говори глупости. За мен винаги си бил истински мъж и ще си останеш такъв. Да, изгубил си ръката си, но това не променя чувствата ми към теб. Ти си най-добрият, най-милият ми приятел.

Изражението му остана все така студено. В следващия миг Джефри затвори очи и притисна ръка върху челото си.

— Проклетото главоболие…

— Седни, моля те — прошепна загрижено тя и го отведе до дивана.

— Добре… — Той й позволи да му помогне и се отпусна тежко върху меката седалка. — Извинявай, но трябва да си почина — обясни задъхано. — Лесно се уморявам и тогава се чувствам слаб като дете.

— Да, естествено. Ще те оставя сам. Искаш ли да ти донеса нещо? Хладен компрес? Чаша вино? Лауданум?

— О, не, не искам лекарства. Лауданумът само увеличава мъглата в мозъка ми.

— Добре тогава. До скоро.

Джефри улови ръката й и я стисна.

— Няма да те изоставя, Аурора.

— Благодаря ти, Джефри — прошепна задавено тя. — Но те моля да не се тревожиш за мен. Първо трябва да оздравееш. Щом състоянието ти се подобри, ще поговорим за бъдещето.

Той кимна, отпусна глава и затвори очи. Аурора си пожела с цялото си сърце да можеше да направи повече за него.

Излезе от библиотеката и тръгна по коридора с натежало от болка сърце. Сега не можеше да напусне Джефри. Сърцето не й позволяваше да го изостави в такъв момент. Каквито и чувства да хранеше към Никълъс, не биваше да изоставя своя най-добър приятел, за да замине за Америка с друг мъж. Не можеше и не искаше да причини това на Джефри. Ще остане в Англия и ще помоли Никълъс да анулират брака си…

Аурора беше толкова потънала в мрачните си мисли, че не чу как Хари се спусна като вихър по стълбището.

— Рори! Рори! — развика се момчето, втурна се към нея и я прегърна буйно. — Знаеш ли вече? Джефри е жив! Сега ще станеш моя сестра и ще живееш у нас! Всеки ден ще излизаме на езда, нали?

Аурора се засмя, но вътрешността й беше празна и тъмна. Знаеше, че й предстои да вземе трудно решение, но не беше подозирала, че ще се наложи да нарани дълбоко един от двамата мъже, които твърдяха, че я обичат.

 

 

— Наистина имаш дяволски късмет, Ник — заяви развеселено Люсиен Тримейн, граф Уиклиф. — Когато преди три дни пристигнах в Лондон и получих писъмцето, с което ми съобщаваш, че пребиваваш в Лондон под името Брандън Девърил… честно ти казвам, отдавна не бях преживявал подобна радост. Просто не мога да си представя как си избягал от британския морски флот.

— Беше на косъм — отвърна Никълъс, загледан в чашата си с коняк.

— Жалко, че ме нямаше толкова дълго.

— Няма нищо, Люсиен — вдигна рамене Ник, — но ти трябва да ми простиш, че взех една от шхуните ти за прекосяването на океана.

— Не си струва да говорим за това. И ти щеше да направиш същото за мен, ако бях заплашен от обесване. Знаеш ли всъщност, че те опяхме тържествено със заупокойна литургия? Поканих висшата аристокрация от цял Лондон и принудих всички роднини да участват. Направих го, за да покажа вдовицата ти пред обществото и да убедя старите клюкарки, че нашият род стои зад Аурора. Сега обаче съжалявам, че съм положил толкова усилия напразно…

Подигравката в гласа на Уиклиф накара Никълъс да вдигне глава. Люсиен беше едър, строен млад мъж с тъмни къдрици и тясно аристократично лице. Единствено шармантната усмивка смекчаваше изисканата му арогантност. Никълъс, който иначе споделяше иронията на Люсиен, днес не беше в настроение да се подиграва.

Остави чашата си, стана и отиде до високия прозорец. Загледа се мрачно към градината. Аурора сигурно вече беше говорила с бившия си годеник. Дали е взела решение? Беше възможно, дори твърде вероятно срещата с Марч да промени намеренията й…

Никълъс стисна ръце в юмруци. Струваше му огромни усилия да укроти вълнението си. Изпитваше ревност, гняв, страх… Неспособен да стои на едно място, се отвърна от прозореца и закрачи напред-назад по кабинета на братовчед си.

— Защо си толкова неспокоен? — осведоми се любопитно Люсиен. — Ходиш като тигър в клетка. Ако искаш да отгатна, ще кажа, че имаш проблеми с жена.

— Много правилно се изрази — отвърна сърдито Ник.

— Предполагам, че става дума за собствената ти съпруга?

Ник зарови пръсти в косата си.

— Аурора не искаше да продължим брака си, но ние все пак сме женени. Помолих я да замине с мен за Америка. През последните дни беше започнала сериозно да обмисля предложението ми и изведнъж се появи Марч… — Той хвърли мрачен поглед към Люсиен. — Не мога да повярвам, че точно ти си го намерил. Защо си тръгнал да го търсиш? Да не е работил за теб?

— Не пряко, драги, не пряко. Джефри дешифрираше вражески писма за Адмиралтейството. Научих за обстоятелствата около изчезването му в открито море точно когато трябваше да представя лейди Аурора като твоя вдовица пред лондонското общество. При последното си пътуване във Франция до ушите ми стигна слух, че някакъв рус англичанин преживял корабокрушение. Бил изхвърлен на брега тежко ранен и се криел някъде по крайбрежието. Веднага се запитах дали не става дума за Марч, защото знаех, че не са намерили тялото му. Но не можех да си обясня защо не се е върнал веднага в Англия. Единствената възможна причина беше, че е изгубил паметта си. Оказа се, че съм прав. Съжалявам, че завръщането му те поставя в трудно положение.

Никълъс вдигна рамене.

— Честно признавам, че би ми било по-приятно, ако не го беше намерил. Не че желая смъртта му, но…

— Но би предпочел Марч да беше останал още известно време във Франция, нали?

Ник се усмихна мрачно.

— След няколко дни, най-много след седмица, щях да съм в открито море… с Аурора до мен.

Люсиен отпи глътка коняк и огледа замислено братовчед си.

— Тя ти е законна съпруга, Ник. Поискай от нея да живее с теб.

— Не е толкова просто.

— Така ли? И защо?

— Защото не искам жена, която живее с мен по принуда. Какво ще ми донесе съжителството с Аурора, ако тя е нещастна? Тя ми спаси живота, Люсиен. Нима искаш да й се отплатя за тази добрина, като я принудя да живее с мен в Америка? Не мога. Тя трябва да реши свободно.

— Твоето изкуство да убеждаваш е по-известно дори от моето. Щом искаш да я имаш, трябва да я убедиш, че ти си идеалният съпруг за нея.

— А ти какво мислиш, че правя от четири седмици насам, по дяволите?

— Добре де, тогава може да се помисли за отвличане — предложи с усмивка Люсиен. — Така поне ще спечелиш време.

— Това не е решение. Глупаво е да прибягна до физическо насилие. Аурора ще ме намрази. Ще ме оприличи на жестокия си баща.

Люсиен издаде устни, поклати глава и попита учудено:

— Какво става с теб, братовчеде? Да не би досегът със смъртта да те е променил напълно? Онзи Никълъс Сабрийн, когото познавам, не би се поколебал да вземе драстични мерки, за да постигне онова, което е решил.

— Това не е игра и Аурора не е трофеят за победителя. Някога мислех така, но това беше, преди да я срещна.

— Нима ми казваш, че си влюбен в нея?

— Да, влюбен съм — потвърди сериозно Никълъс. Обичам жена, чието сърце принадлежи на друг, добави наум той. Отново го обзе гняв. Отиде до прозореца и се загледа навън.

Настана дълго мълчание. Люсиен обмисляше думите на братовчед си.

— Това означава ли, че няма да се бориш за нея?

— Ръцете ми са вързани — отвърна глухо Ник. — Тя май обича Марч и ще иска да остане при него…

— Не мога да си представя, че ще допуснеш съперникът да те измести.

— Смей ми се, колкото щеш, Люсиен, но нейното щастие означава за мен много повече от моето собствено. Когато и ти се влюбиш, ще ме разбереш.

— Не ти се смея — възрази Уиклиф с учудваща сериозност. — Досега останах пощаден от това заболяване, но наблюдавам последствията му при други мъже. Честно казано, и аз обмислям да си надяна оковите на любовта. Възнамерявам да се оженя.

— Ти? Непоправимият разбивач на женски сърца?

Никълъс дари братовчед си със скептичен поглед. Люсиен беше най-желаният ерген в цялата страна. Богат аристократ, красив, елегантен… Най-красивите дебютантки се надяваха да го спечелят. Усърдните майки, желаещи да задомят дъщерите си, от години му залагаха капани, но той съумяваше да ги избегне.

— Познавам ли дамата?

— Не. Още не съм взел решение.

— Но си готов да се обвържеш с една-единствена жена?

— Виж, в случая ме интересува не толкова жената. Просто смятам, че е време да създам наследник.

Този път смаяният беше Никълъс. Люсиен се усмихна с обичайното си очарование.

— Не ме гледай, сякаш внезапно са ми пораснали рога! Както знаеш, аз не държа особено на роднините си, с изключение на Брандън и теб. Ако умра, би било добре да оставя нещо след себе си. В последно време мисълта да имам син не престава да ме занимава.

— Какво значи „ако умра“? — попита остро Ник. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Люсиен?

Граф Уиклиф сведе глава.

— Наскоро имах… съдбоносно преживяване. Стана ми ясно, че не съм безсмъртен. Учудващо е как някои събития карат човек да преосмисли нещата, на които държи.

— Изобщо не е учудващо — възрази мрачно Никълъс. — Напротив, напълно нормално е. Какво по-точно се случи?

Люсиен мълча дълго, сякаш не искаше да говори за преживяванията си. Когато най-сетне отвори уста, в стаята влезе икономът и съобщи, че е дошъл посетител.

— Лорд Клюни желае да говори с мистър Девърил, милорд.

Люсиен хвърли въпросителен поглед към Никълъс. Той кимна.

— Въведете го.

Клюни поздрави приятелите си с весела усмивка.

— Не е ли малко рано да се наливате с алкохол?

— Празнуваме възкръсването на Ник от мъртвите — отговори със същия тон Люсиен.

— Е, добре, и аз ще пия за това. — Клюни хвърли поглед към тумбестите чаши на двамата мъже. — Предполагам, че Люсиен е извадил най-добрия си коняк?

— Естествено. — Уиклиф посочи гарафата на масичката. — Обслужи се, стари приятелю. Какво те води насам?

— Имах интересна среща — съобщи Клюни, докато си наливаше коняк. — С един твой враг, Ник… нали мога да ти говоря на „ти“?

Никълъс се обърна рязко, облегна се на рамката на прозореца и съсредоточи цялото си внимание върху Клюни.

— Разбира се. За какъв враг говориш?

— Нима имаш толкова много врагове, че не знаеш имената им? — ухили се Клюни. — Говоря за Ричард Джеръд, офицер от кралския военен флот.

Лицето на Никълъс помрачня.

— Джеръд? — повтори провлечено Люсиен. — Ако си спомням добре, вчера някой си Джеръд е оставил картичката си на иконома ми. Познавам ли го?

— Става дума за онзи свръхусърден патриот, който арестува Ник и го осъди на смърт за пиратство. В момента е в Лондон и иска да пролее кръв. Твоята кръв, Ник. Чух, че като научил за успешното ти бягство, побеснял от гняв.

— Колко неучтиво от моя страна да го разочаровам — отвърна с горчива ирония Никълъс.

— В момента иронията е абсолютно не на място — укори го приятелски Клюни. — Джеръд иска да те види на бесилката и да поправи грешката си. Той е кариерист и не се спира пред нищо в името на собственото си издигане. Вече е събрал сведения за американския ти братовчед Девърил. Няма да се учудя, ако е заподозрял нещо.

— И какво от това?

— Положението ти става сериозно, Ник. Аз на твое място не бих се показвал повече на обществени места. Честно казано, мисля, че е време да потеглиш обратно за Америка.

— Аз пък мисля, че моментът е добър да направя визита на учтивост на фанатичния капитан.

— Не говориш сериозно — изръмжа сърдито Клюни.

По устните на Ник заигра студена усмивка.

— По дяволите, познавам този поглед — намеси се Люсиен. — Ти ще се опиташ да се скараш с онзи тип и това е разбираемо. В случая обаче съм съгласен с Клюни. В момента положението е лошо. Най-умното е да загърбиш жаждата за отмъщение и да изчезнеш. Един ден със сигурност ще ти се удаде възможност да се разплатиш с Джеръд, и то на своя територия.

— Може би си прав.

Никълъс кимна мрачно и отново се обърна към прозореца. Всяко мускулче по тялото му беше напрегнато до скъсване. Гореше от желание да извика Джеръд на дуел и да се разправи с него, но съзнаваше, че това граничи със самоубийство. В момента цялата британска полиция бе по петите му.

Много по-важно беше да спечели сърцето на Аурора. Не можеше да си позволи да я загуби. Но какво друго би могъл да стори, освен да стои и да чака решението й?