Никол Джордан
Страст (20)

19

Той изтръгна най-дълбоко скритите тайни на сърцето ми…

— Още много ли остава, докато стигнем? — попита за трети път Хари, докато се местеше неспокойно върху седалката. После отново протегна шия, наведе се от прозореца на каретата и огледа с копнеж зелените хълмове на Съсекс.

Аурора се усмихна развеселено. Хари гореше от нетърпение да се прибере вкъщи. Бяха тръгнали на разсъмване, тоест само преди няколко часа, но момчето не бе в състояние да сдържа вълнението си.

— Почакай още малко.

— Ти ще говориш с мама, нали, Рори? За да не ми се кара твърде много.

— Разбира се, нали ти обещах. Не се притеснявай. Майка ти ще е щастлива да те прегърне и да се увери, че си жив и здрав.

Хари хвърли изпълнен с копнеж поглед към Никълъс, който яздеше до каретата.

— И аз бих предпочел да препускам като мистър Девърил, вместо да седя в тази досадна карета!

— Ребрата ти все още те наболяват. Как мислиш, че ще понесеш дълга езда.

Момчето изправи раменца, но не успя да скрие потреперването си. Споменът за преживяното продължаваше да го мъчи. След понесения на пристанището побой Хари се закле тържествено, че никога вече няма да бяга от къщи. За голямо облекчение на Аурора след два дни тежък труд на кораба, от които си навлече мускулна треска и мехури по ръцете, Хари стигна до извода, че моряшкият живот не е подходящата професия за него.

Тези два дни се сториха на Аурора цяла вечност, но тя бе обещала на Никълъс да не се меси и да изтърпи суровите му възпитателни методи. В крайна сметка предсказанието на Никълъс се сбъдна: макар и неохотно, Хари се отказа от мечтата си да стане моряк.

Когато тя му обясни, че щом навърши пълнолетие, ще бъде достатъчно богат, за да си купи собствени кораби, лошото му настроение бързо се изпари и той изяви готовност да прекара дотогава при майка си в Съсекс. Дори й призна, че му е мъчно за вкъщи, копнее по майчините грижи и е готов да ги понася още няколко години.

Сега Аурора водеше Хари към дома му, а Никълъс бе поел ролята на придружител. И тя предпочиташе в този великолепен летен ден да седи на седлото, вместо в задушната, прашна карета, но се чувстваше длъжна да прави компания на Хари, а и не беше особено прилично една дама да язди редом с каретата. Щеше да представи Никълъс като приятел на семейството, без да разкрива по-нататъшните си планове. След като предадат Хари на майка му, двамата щяха да се върнат в Лондон — но по пътя да спрат за две седмици в Бъркшир.

Досега Аурора успяваше да прогони съмненията си, но днес, докато каретата се носеше по пътя към Съсекс, където бе прекарала детството си, тя се чувстваше благодарна за непрестанното бъбрене на Хари, защото често-често я връхлитаха съмнения и меланхолични спомени. Идваше тук за първи път от цяла година. След смъртта на Джефри бе предпочела да остане в Лондон, където не я измъчваха толкова болезнени спомени. Скоро след това замина с братовчед си Пърси и съпругата му Джейн за Карибите.

През изминалата година животът й се промени драстично. Омъжи се, овдовя, покойният й съпруг възкръсна… Стана жена и един опитен любовник я посвети в насладите на плътта. Сега имаше до себе си мъж, който беше пълната противоположност на кроткия Джефри, когото познаваше и обичаше от детските си години.

Това пътуване будеше тъжни спомени за Джефри и неприятни мисли за баща й.

Аурора стана неспокойна. Стараеше се да не мисли за баща си и лошите чувства, които свързваше с него. Именията на семействата Марч и Евърсли бяха само на няколко мили едно от друго, но тя не смяташе да посети баща си. В крайна сметка той я бе отблъснал и се бе отказал от нея.

Никога нямаше да забрави заплахата му да заповяда да я наложат с камшик и да я прекарат по улиците на селото, ако престъпи границите на приличието. А тя много скоро щеше да прекрачи тези граници по възмутителен начин. Ако узнае за намерението й да прекара две седмици с Никълъс в отдалечено провинциално имение, баща й ще побеснее от гняв. Дори само фактът, че тя се бе отказала да вземе камериерката си — под неубедителния предлог, че пътуването е твърде кратко, представляваше грубо нарушение на приличието и обществените правила.

Поне една от тревогите й се оказа неоснователна: след бурните преживявания с Никълъс нямаше да се роди дете. Преди седмица приключи месечното й кървене и тя бе твърдо решена при всяка следваща среща със съпруга си да прилага методите за предпазване, описани в дневника на нещастната французойка.

— Искаш ли да поиграем на карти? — попита тя Хари и извади колода от чантичката си.

След около час каретата зави по широката алея към имението на семейство Марч. Хари подскачаше нетърпеливо. Каретата едва спря пред портала на внушителната господарска къща от червен камък, когато на стълбището се появи лейди Марч и се затича да ги посрещне.

Обзета от буйна радост, тя грабна детето в прегръдките си. После поздрави и Аурора със същата сърдечност. След смъртта на майка си Аурора се бе сприятелила с лейди Марч и двете заедно бяха тъгували за Джефри. Домакинята поздрави и Никълъс и дълго не пусна ръката му.

— В писмата си Хари говореше най-прекрасни неща за вас, мистър Девърил! Не знам как да ви благодаря.

— Не си струва да говорим за това, милейди — отклони скромно Ник.

— О, струва си! Хари усеща болезнено липсата на мъж до себе си, откакто… — Лейди Марч енергично изтри сълзите си и се обърна отново към Аурора с мила усмивка: — Ще останете ли да нощувате?

— Благодаря, но е невъзможно. Трябва да се върнем в Лондон.

— Но ще останете за обяд, настоявам! Искам да ми разкажеш лондонските клюки. В последно време не съм ходила в града. Заповядайте, влезте! Върви в стаята си да се измиеш, Хари!

Насядаха в салона, преди да сервират обяда. Лейди Марч настоя Хари да седне до нея и през цялото време го държеше за ръка, сякаш се страхуваше да не изчезне отново. Щом се нахрани, момчето изхвърча от трапезарията с обяснението, че иска да види как са конете. Още преди майка му да даде разрешение, вече бе бутнал стола си и тичаше към вратата. Лейди Марч едва успя да го спре и го укори, че се държи невъзпитано с гостите.

— О, стига, мамо, Рори не е гостенка — възрази сърдито Хари.

— Въпреки това ще се извиниш и на нея, и на мистър Девърил.

— Извинявайте — изръмжа Хари.

— А сега благодари на Аурора за великодушното й гостоприемство — продължи строго лейди Марч.

— Благодаря ти, Рори! — Хари заобиколи масата, прегърна устремно Аурора и в следващия миг вече го нямаше.

Лейди Марч въздъхна и поклати глава.

— Понякога си мисля, че не е мой син. Толкова е различен от Джефри… — Погледна разкаяно Никълъс и продължи: — Май аз трябва да се извиня, мистър Девърил. Не бива да изпадам в меланхолия. Надявам се, разбирате, че за една майка е страшна трагедия да изгуби сина си… както и за девойка да изгуби годеника си — добави тя със съчувствен поглед към Аурора.

Никълъс кимна сериозно. В действителност обаче съвсем не беше толкова спокоен, колкото се показваше. Посещението при лейди Марч му беше неприятно, защото будеше у Аурора спомени за миналото. Тя бе поставила покойния лорд Марч на пиедестал и той съзнаваше, че няма шанс пред този образец на добродетел. Можеше само да й помогне да го забрави — и щеше да се постарае с всички сили, след като най-после приключат с тази визита.

Въпреки това се наложи още едно прекъсване на пътуването им, което предизвика болезнени спомени у Аурора, макар и от съвсем друг род. На сбогуване лейди Марч попита дали в последно време е чувала нещо за баща си.

— Не — отговори твърдо тя. — След женитбата ми отношенията ни охладняха.

— Чух, че не бил добре със здравето — въздъхна лейди Марч. — Откакто не живееш при него, почти всички слуги са го напуснали. Но той си го заслужава. Само като си помисля как се отнасяше към тях…

Никълъс забеляза болката по красивото лице на Аурора. Докато се настаниха в каретата, тя не каза нито дума. След няколко минути докосна ръката му.

— Искам да видя баща си.

Никълъс присви очи.

— И защо е нужно това? Какво ще постигнеш? Наистина ли искаш да го видиш — след всичко, което ти е причинил?

— Не че искам, но той все пак ми е баща.

— А ти имаш силно чувство за дълг — добави неодобрително Никълъс.

— Май си прав — усмихна се Аурора.

— Ти не му дължиш нищо, Аурора. Той е изгубил всякакво право да иска вярност от дъщеря си.

— Ако не ида да го видя и да се убедя, че е горе-долу добре, ще ме мъчат угризения на съвестта. Не е нужно да ме придружаваш, ако не желаеш.

— Е, това няма да стане — усмихна се студено Никълъс. — Няма да пропусна възможността да се запозная със славния херцог Евърсли.

Много скоро стигнаха до имението Евърсли. Паркът с прастари дървета е подивял, установи тъжно Аурора. Входната алея бе обрасла с плевели, моравите изглеждаха неподдържани, никой не бе подрязал храстите.

Докато двамата с Никълъс се изкачваха по стълбите, потиснатостта й растеше. Тя не бе в състояние да се помири с баща ни, а и не го искаше, но той все пак беше неин баща, нищо, че я бе изхвърлил от дома си и не я признаваше за своя наследница. Все едно дали той заслужава съчувствието й, или не, сърцето не й позволяваше да се отвърне от него, преди да е предприела последен опит. Само така ще затвори тази глава от живота си. Утешително беше да усеща Никълъс до себе си.

Аурора удари силно с месинговото чукче. Звукът отекна глухо в къщата, сякаш беше необитаема. Мина доста време, преди да им отворят. На прага застана слуга в окъсана ливрея, цялата на петна. Аурора не го познаваше, затова помоли да говори с херцога.

— Херцогът не си е вкъщи — гласеше мрачният отговор.

— Не си е вкъщи или не приема посетители?

— Не приема.

— Въпреки това бих желала да говоря с него.

— А за кого да съобщя, ако позволите да попитам?

Аурора вирна брадичка и измери безсрамния тип с хладен поглед.

— Позволявам. Аз съм дъщерята на херцога и настоявам да говоря с баща си. Предайте му веднага.

Мрачният слуга измери Никълъс с преценяващ поглед и явно стигна до извода, че посетителят е по-едър и по-силен от него. Изръмжа нещо и изчезна.

Аурора огледа тъжно празната зала.

— Докато мама беше жива, това беше прекрасна къща — прошепна тя.

Усети ръката на Никълъс в гърба си и разбра, че има опора.

Слугата се върна бързо и посочи с пръст навътре.

— Херцогът е в кабинета си.

— Знам пътя — отвърна остро Аурора и прекоси залата. Когато наближи вратата, забави крачка. Май постъпваше глупаво, като дойде. Стомахът й се сгърчи от болка.

В следващия миг обаче изпъна рамене и влезе в кабинета на баща си.

Гледката, която се разкри пред очите й, я уплаши по-силно, отколкото очакваше — въпреки предупреждението на лейди Марч. Някогашният изискан херцог Евърсли седеше във високия си стол, облечен в стари, износени и мръсни дрехи, и се взираше в дъщеря си с кървясали, стъклени очи. Очевидно беше пил, защото езикът не му се подчиняваше.

— Какво търсиш тук, по дяволите? Казах ти, че не искам да те виждам в дома си!

— Добър ден, татко — поздрави спокойно Аурора. — Лейди Марч ми каза, че не се чувстваш особено добре.

— Изобщо не те засяга как се чувствам. Ти си една неблагодарна мръсница. — Евърсли вдигна чашата с портвайн с несигурна ръка и я изпи на един дъх. — Ти вече не си ми дъщеря. Противопостави се на желанието ми и се омъжи за престъпник, който свърши на бесилката. Ти ме засрами… стъпка името ми в калта. Би трябвало да заповядам да те набият с камшик.

— Радвайте се, че не сте го направили — обади се Никълъс от прага. Гласът му трепереше от гняв.

Замъгленият поглед на херцога го откри с мъка.

— Вие пък кой сте?

Никълъс се усмихна хладно.

— Името ми е Брандън Девърил и съм братовчед на престъпника.

— Напуснете къщата ми и вземете тази мръсница със себе си. — Евърсли посочи към вратата. — Не искам курви в къщата си.

Аурора се отдръпна, сякаш я беше ударил. Никълъс направи крачка към херцога и тя се опита да го спре. Грубостите на баща й вече не я нараняваха, само я правеха тъжна и гневна.

— Аз ли съм те засрамила, татко? — Аурора се усмихна иронично. — Това е нечувано. Ти си ме засрамвал безброй пъти. През целия си живот бях принудена да гледам колко отвратително и несправедливо се отнасяше към хората около себе си. Ти вдъхваше страх и ужас у всичко живо, пребиваше от бой невинни хора, избухваше в луд гняв само защото овесената ти каша била много студена или много гореща или пък защото на жакета ти имало прашинка. Най-сетне постигна, каквото желаеше. Вече не ти се налага да понасяш присъствието на слуги в къщата си. Както виждам, изгонил си всички.

Евърсли гневно тресна чашата върху масата и се изправи с видимо усилие.

Аурора не му позволи да я сплаши.

— Съжалявам те, татко. Мислех, че имаш повече гордост. Как можа да паднеш толкова ниско?

— Как смееш?

Въпреки че беше пиян, херцогът се хвърли с вдигната ръка срещу дъщеря си. Ала Никълъс го изпревари. Сграбчи го и изви ръката му на гърба. Обърна го и го избута до стената, където притисна лицето му върху мазилката.

Евърсли извика от болка.

— Очаквах този миг, откакто узнах колко тираничен и отвратителен човек е херцог Евърсли — процеди през зъби Никълъс.

— Махнете си проклетите ръце от мен! — изхърка задавено старикът, който с мъка си поемаше въздух.

— Какво казахте? Май собственото ви лекарство не ви се услажда?

— Безсрамник! Ще заповядам да ви бичуват! Ще наредя да ви арестуват! Посягате на член на горната камара.

— Само опитайте. Предупреждавам ви: ако още веднъж вдигнете ръка срещу дъщеря си, ще ви разпоря корема. Ако само я докоснете, ще ви пребия от бой, докато черната ви душа напусне тялото. Ясно ли се изразих?

Херцогът кимна, но Никълъс не се задоволи с това.

— Ще стоите далеч от нея, разбрахме ли се? Ако до ушите ми стигне само една лоша дума, която сте казали по неин адрес, бог да ви е на помощ!

— Хм, разбрах…

Никълъс пусна херцога и той се свлече безпомощен на пода.

Аурора бе проследила сцената с лудо биещо сърце. Едва се удържаше да не се намеси. Когато срещна изпълнения с омраза поглед на баща си, тя вирна брадичка и го погледна хладно и безучастно. Насилието я отвращаваше, но Никълъс имаше пълното право да даде урок на този брутален насилник. Най-сетне баща й бе срещнал достоен противник, който не се плашеше от изблиците му и знаеше как да го спре.

Никълъс й подаде ръка и тя я прие с готовност. Двамата излязоха от къщата в мълчание.

 

 

Никълъс върза коня си зад каретата и седна при Аурора, която се взираше с празен поглед през прозореца. Все още беше развълнувана, но изпитваше и безкрайно облекчение. Най-сетне се бе освободила напълно от баща си, който дълги години я бе потискал и унижавал. Беше свободна от омразата му. Това последно посещение й бе показало съвсем ясно, че не е в състояние да му помогне. Не се чувстваше виновна, но беше потисната, че връзката с баща й е приключила по такъв ужасен начин.

Забеляза погледа на Никълъс и му се усмихна.

— Най-сетне се отърва от него — отбеляза тихо той.

— Да… — Аурора с учудване поклати глава. — Цял живот висеше над мен като зловеща черна сянка… непрекъснато я усещах… Този човек превърна живота ми в ад… със своята омраза, с насилието срещу всички.

Никълъс я гледаше неотстъпно.

— Съжалявам, че устроих тази неприятна сцена, но срещу такъв брутален тип може да се действа само с насилие.

— Вероятно си прав.

Сведе поглед към ръцете на Никълъс. Красиви, силни ръце, способни да се бият, но не само… Не всички мъже бяха жестоки и агресивни като баща й. Усмихна се колебливо.

— Благодаря, че направи това за мен. Без теб вероятно нямаше да събера смелост да се откажа от него.

Сърцето на Никълъс направи огромен скок. За малко да нададе ликуващ вик. Аурора бе сложила край на най-трудната си връзка с миналото. Оставаше му само да отстрани призрака на покойния годеник.

Знаеше, че ще му е трудно да я излекува от привързаността й към Джефри, но бе решен да го постигне. Единственият проблем беше, че разполагаше само с две седмици.

 

 

След падането на нощта каретата спря пред елегантна господарска къща, скрита в гъста букова гора. Аурора бе чувала от приятелките си, че съществуват такива вили, в които богати аристократи се отдават на разпътен живот, но нямаше никаква представа какъв лукс я очаква в това любовно гнездо. Горската вила приличаше повече на дворец, отколкото на английска селска къща. Великолепното обзавеждане беше в ориенталски стил, гоблените и килимите изобразяваха голи красавици в предизвикателни пози.

Десетина слуги се събраха в залата да ги посрещнат. Отведоха ги в две отделни стаи. Аурора влезе във великолепно обзаведена, осветена от безброй свещи спалня. До стената стоеше широко, ниско легло, отрупано с брокатени възглавници, и тя се почувства като в ориенталски будоар. Масата в средата бе наредена за късна вечеря. На отсрещната стена имаше врата, която извеждаше във вътрешен двор с мраморни колони, настлан с пъстри плочи.

Привлечена от плисъка на фонтан, Аурора излезе във вътрешния двор, спря под арка, носена от мраморни стълбове, и се загледа към тъмното нощно небе. Чувстваше се почти като в дневника на Дезире — робиня в ухаещия на сандалово дърво и розова вода харем на източен владетел.

Глупости. Тя не беше робиня. Дезире е била отвлечена насилствено в чужда страна, докато тя бе дошла тук по своя воля.

Усети близостта на Никълъс, преди да чуе стъпките му. Без да каже дума, той я прегърна изотзад и я привлече към себе си. Аурора въздъхна доволно. Усети възбудата му през дрехите, въпреки че едва се бяха докоснали. Очакваше нощта с огромно нетърпение.

Двамата дълго стояха неподвижни в нощната тишина. Чуваше се само биенето на сърцата им.

— Съжаляваш ли? — попита близо до ухото й Никълъс.

Аурора имаше някои съмнения, но не изпитваше съжаление. Съзнаваше, че се намира в голяма опасност. Трябваше да напрегне цялата сила на волята си, за да опази сърцето си от този силен, преливащ от жизненост мъж и чувствения му огън. Но никоя жена от плът и кръв не би могла да устои на обещанията за райско блаженство.

— Не съжалявам.

— Това е добре — прошепна меко той.

В клоните на старото дърво запя славей.

— Имам една молба към теб, скъпа — продължи тихо Ник. — Искам да подновим договора, който сключихме през първата си брачна нощ. През следващите две седмици ще живеем само в настоящето. Докато сме тук, няма да има минало и бъдеще, няма да мислим за нищо друго… Ще забравим задръжките. С теб сме любовна двойка, нищо повече. Ще прекараме време на забрава и общи радости. Ще се отдадем свободно на фантазиите си.

Аурора затвори очи. Прекрасно беше да се отпусне по вълните на страстта, без да мисли за нищо друго. Дано да успее да задоволи веднъж завинаги жаждата си за него.

А после той ще я напусне и в живота й най-сетне ще настъпи мир.

— Обещаваш ли ми? — настоя той и захапа ушенцето й.

— Обещавам.

Аурора не беше в състояние да откаже на такава молба. Още повече че и тя искаше същото. Нуждаеше се от целувките и прегръдките му, от неудържимата му страст. Нуждаеше се от този мъж като от въздух и светлина.

Тя прошепна името му, обърна се към него и потърси устните му. В едно отношение Никълъс се лъжеше: двете седмици няма да са време на забрава, а време за събиране на спомени.

Тя ще събере в сърцето си колкото се може повече спомени, за да има в какво да се губи, когато той си замине. Достатъчно спомени, за да черпи от тях до края на живота си.