Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (8)

Осма глава
№ 29108

Винаги съм искал да разгледам Лондон, но сега не обръщах особено внимание на това, което ме заобикаляше, карайки скейтборда си по тротоара в посока към хотел „Голдинг Плаза“. На няколко пъти се разминавах на косъм с минувачи, а забърсах и две-три странични огледала.

— Внимавай, нехранимайко такъв! — извика един шофьор. — Ще напъхам този скейтборд в…

— Споко! — изревах в отговор. — Ще си докараш инфаркт!

— Ще докарам инфаркт на теб!

Това не бе единствената високоскоростна караница, в която участвах тази сутрин, но бе най-учтивата! Лондонските таксиметрови шофьори имат цветист език, особено когато са ядосани. Но що се отнася до псувните, аз изобщо не им отстъпвах.

Най-накрая видях хотел „Голдинг Плаза“. Това беше една двадесететажна кула, която сякаш бе направена от стъкло. Тъмните стъклени правоъгълни плочки покриваха всичко, с изключение на огромните златни букви и символа над високата входна врата. Това бе символът на Научен консорциум „Голдинг“, който бях видял в интернет. Златното земно кълбо в буквата G.

Когато наближих хотела, видях, че от входа се точеше дълга опашка. Прецених, че тя наброяваше поне петстотин души. Унило заех своето място на края на опашката и сложих слушалките в ушите си. Имах нужда от музика, за да изтърпя това, защото мразех да чакам на опашка за каквото и да било, а доколкото можех да преценя, нямаше скоро да стигна вратата на хотела.

След известно време зад мен се събраха хора. Огледах се и видях, че се бях преместил напред с не повече от пет метра. Другите потенциални участници изглеждаха доста странно и аз дълго време избягвах да влизам в разговор с когото и да било от тях, но после един кльощав тип с тениска, на която пишеше „Дарба за един милион долара“, ме ръгна в рамото. На колана му бе закачено уоки-токи, а на тениската — табелка, на която пишеше „Деймиън“. Носеше папка и купчина малки картички и ме гледаше втренчено и кимаше нетърпеливо. Свалих слушалките си с голяма неохота.

— Как се казваш? — попита Деймиън.

— Защо искаш да знаеш?

— Трябва да те запишем, ако искаш да участваш в състезанието. Нали не си се наредил на опашката за удоволствие?

— Да, това е моето хоби. Пътувам по целия свят, търсейки опашки, на които да се наредя. Не си ли чувал за мен? Наричат ме доктор Кю!

— Ще ми кажеш ли името си или не?

— Рос Бентли.

Деймиън записа името ми, след което ми подаде картичка. На нея бе изписано само едно нещо — числото 29 108, с черно мастило.

— Това да не е броят на хората, които са се записали за участие? — попитах.

— За съжаление, да.

— Защо за съжаление?

— Защото всички се оказаха измамници — отвърна Деймиън и допря химикалката си в папката. — И така… каква е твоята дарба.

— Не знам. Не съм сигурен дали има име.

— Няма значение, и без това няма да спечелиш.

— Откъде си толкова сигурен?

— Слушай, Рон…

— Казвам се Рос!

— Както и да е. Още никой не е стигнал третия кръг, така не най-вероятно ще те изхвърлят пет минути след като влезеш… ако изобщо влезеш. Това е последният ден и всички искат този цирк да приключи възможно най-скоро.

Деймиън се придвижи напред и започна да разпитва следващия на опашката — странен тип с огромни устни, облечен изцяло в жълто.

Агресивното му поведение изобщо не ме смути. Точно обратното — изведнъж се почувствах изпълнен с увереност, защото вече бях сигурен, че ще спечеля наградата.

Стана четири часа и хората от опашката започнаха да се разотиват. Изглежда повечето се бяха наредили от скука или за да привличат внимание и най-накрая им бе писнало да чакат. Започнах сериозно да се притеснявам, че няма да успея да вляза преди пет часа и ще съжалявам за това до края на живота си.

В четири и петдесет и пет момичето пред мен, което бе високо над два метра и имаше тялото на професионален ръгбист, влезе вътре.

В четири и петдесет и осем Деймиън се приближи до вратата, ухили ми се, влезе вътре и я залости.

— Ей, още няма пет часа! — извиках и започнах да налагам стъклото с юмруци. — Дайте ми поне някакъв шанс!

Деймиън изчезна в тълпата от хора във фоайето на хотела, а един трътлест охранител се приближи до вратата и ми махна да се пръждосвам.

— Не удряй стъклото! — рече той.

— Чакам цял ден! Просто ме пусни! Виж, имам номер!

Притиснах картичката до стъклото, но охранителят се обърна с гръб към мен.

Побеснях. Вдигнах скейтборда и го блъснах в стъклото.

— Няма да ти казвам пак! — извика охранителят. — Махай се оттук!

От гърдите ми се надигна порив енергия. Чувствах как тя се излива в ръката ми. Исках да освободя енергията и да счупя стъклото, но дръпнах ръката си, преди изкушението да стане твърде силно. Не знаех колко силен щеше да бъде поривът, особено в състоянието, в което се намирах в момента.

Обърнах гръб на вратата, хвърлих борда на земята и си тръгнах. Изглежда всичко беше напразно. Бях се провалил, защото не бях станал достатъчно рано.

„Ще изглеждам като пълен глупак, когато се прибера вкъщи“, помислих си аз. „Татко ще ми каже, че е знаел, че това ще се случи, Джема ще ме помисли за идиот, а освен това нямам работа!“

В този момент се чувствах невероятно самотен, сякаш целият свят се бе срутил около мен. Чувствах се изгубен в град, пълен с непознати. Исках да щракна с пръсти и да потъна вдън земя. Отгоре на всичко току-що бях счупил скейтборда си на две. Изглежда късметът ми бе обърнал гръб.

— Рон!

Завъртях се и видях главата на Деймиън, подаваща се от вратата.

— Ела, има място за още един!

Хукнах обратно към входа, поглеждайки за миг към счупения скейтборд, лежащ на тротоара.

— Защо промени мнението си? — попитах, когато стигнах вратата.

— Защото си сладур — отвърна той и на тънкото му лице се изписа нещо, наподобяващо усмивка. — Сега влизай вътре, преди да съм размислил.

Огромното фоайе на хотела бе пълно с хора от персонала, опитващи се да организират последните участници, както и други, които късаха плакати и мъкнеха апаратура. Работници разглобяваха огромно скеле, на което бяха окачени няколко знамена, а петима едри мъже носеха гигантско пластмасово лого на Научен консорциум „Голдинг“.

Едва бях успял да вляза и сигурно щях да бъда последният интервюиран участник. Всички, които изглеждаха или бяха облечени странно, бяха строени на една опашка, а останалите се редяха на друга. Това беше най-напрегнатият миг за мен, защото само след броени минути щях да тествам своята дарба. Най-лошото бе, че имах предостатъчно време да разсъждавам върху това и започнах да се притеснявам, че ще получа сценична треска в сюблимния момент.

— Не знам какво ще правиш сега, след като счупи скейтборда си.

Погледнах през рамо и видях Деймиън, който ми се хилеше. Сигурно преди няколко часа ме бе видял да правя една-две елементарни каскади, за да не умра от скука, и бе решил, че това бе единственото ми умение.

— Имам още едно асо в ръкава, не се притеснявай — казах му. — И ще си купя нов борд с парите от наградата.

— Само така — отговори той и ме потупа по гърба. — Покажи им какво можеш, хлапе!

Нямах възможност да му отвърна, защото един висок мъж се провикна:

— Бентли, Рос. Номер двадесет и девет хиляди…

— Това съм аз.

Пристъпих напред и мъжът ме поведе към малка плексигласова кабинка. Дръпна завесата, запречваща входа, след което ми каза да седна и да чакам. Седнах на неудобния пластмасов стол и свалих качулката си. След няколко минути влезе мъж, носещ табелка, на която пишеше „Д-р Джоунс“. Той изглеждаше така, сякаш бе прекарал един дълъг и изтощителен ден. Седна от другата страна на малката квадратна масичка и се прозя. След това остави бележник и чаша чай на масата и се втренчи в мен с кървясалите си очи.

— Добре — започна Джоунс, след което погледна към лист хартия, оставен на масата, — Бентли. Да направим това възможно най-бързо и безболезнено.

— Говорите така, сякаш ще ми поставяте инжекция.

— Много смешно.

Записа си нещо в бележника, след което попита:

— И така, каква е твоята дарба?

— Не знам точно как да я опиша.

— Няма ли си име?

— Не съм напълно сигурен. Не мисля, че някой друг я владее, така че как е възможно да има име?

— Тийнейджъри — промърмори Джоунс под нос. Разтърка челото си и отново си записа нещо в бележника. След това погледна часовника си.

— Искате ли просто да ви покажа?

— О, ще можеш да ми покажеш, когато установим, че съществува възможност наистина да притежаваш дарба. Разбираш ли, не можем да каним в лабораторията всеки ненормалник, който твърди, че има дарба.

— Нямам нужда от лаборатория, за да ви покажа.

— Да не би да правиш номера с карти?

— Не съвсем.

Джоунс посегна към чашата си, но изведнъж тя започна да се плъзга по масата. Не го правеше плавно, а издаваше силен стържещ звук, сякаш някой я натискаше надолу, като същевременно я приближаваше към мен. Чаят вътре започна да ври, а на повърхността се появиха малки балончета.

Когато чашата стигна края на масата, я хванах и отпих, но направих гримаса и изплюх течността на пода.

— Отврат! Какъв е този чай?

Джоунс просто седеше и ме гледаше така, сякаш бе изпаднал в транс.

— Мента… Чакай малко, как направи това?

Избута стола си назад и погледна под масичката. Нямаше конци или магнити. Стрелна ме с поглед, след което издърпа чашата към себе си.

— Направи го отново.

Чашата се плъзна бавно към мен и аз я хванах точно преди да падне от ръба.

— Та-дааа! — казах и се захилих. — По-добро е от номер с карти, нали?

Джоунс отново се пресегна и грабна чашата, разливайки съдържанието й на пода. Разгледа я отвътре и отвън. Беше една съвсем обикновена чаша. Явно трябваше да се увери, че това не беше номер.

— Дай ми минутка. Не мърдай оттук — рече той и се изправи. — Всъщност не мърдай изобщо.

Излезе от кабинката, но се върна няколко секунди по-късно, стискайки мобилен телефон. Пишеше есемес на някого. Застана до масичката, погледна надолу към мен и ми се усмихна.

— Искате ли нещо за ядене или пиене, господин Бентли?

— Господин Бентли? Можете да ме наричате Рос, ако искате.

— Добре, Рос. Искаш ли да ти донеса нещо, докато чакаш?

— Бих пийнал малко ябълков сок, но не искам да ви притеснявам.

Джоунс щракна с пръсти и Деймиън подаде главата си през завесата.

— Ще донесеш ли една чаша студен ябълков сок на господин Бен… на Рос, ако обичаш?

Деймиън ме погледна, след което се ухили дяволито и кимна.

Джоунс седна и ме помоли отново да преместя чашата. Направих го. Той много се развълнува и започна да барабани с пръсти по масата. Но мълчеше и аз добих усещането, че чака да дойде някой много по-важен от него.

Едва бях отпил от ябълковия сок, когато в кабинката влязоха още двама души. Един от тях познах веднага — беше професор Марк Фостър от клипа, който бях гледал в YouTube. Присъствието му означаваше, че ме бяха взели на сериозно и сърцето ми веднага ускори ритъма си. Знаех, че бях съвсем близо до наградата. Придружаваше го обикновена на вид жена с къса руса коса и кръгли очила, която се представи като професор Мери Блекмор. Секунда по-късно в кабинката влязоха двама мъже от персонала, които замениха масичката с нова. Изглежда искаха да бъдат напълно сигурни, че местенето на чашата не е било някакъв номер.

— Можеш ли да преместиш чашата отново, Рос? — попита Джоунс, правейки път на новодошлите.

Не си направих труда да отговарям. Съсредоточих енергията си и чашата се заклати. Джоунс, Фостър и Блекмор едновременно клекнаха и погледнаха под масата. Фостър дори я вдигна във въздуха, след което я опипа отвсякъде.

— Какво мислиш? — попита Джоунс, обръщайки се към Фостър.

Той не отговори на въпроса. Пусна масичката на земята и се обърна към мен.

— Постави ръце зад гърба си и премести това… — заповяда Фостър, извади химикалка от джоба на ризата си и я сложи на масата — Ако можеш.

Сключих пръсти зад тила си, облегнах се назад в стола и няколко секунди по-късно химикалката започна да шава. Публиката ми се надвеси над нея. Химикалката започна да се върти, а аз прихнах. Просто не успях да се сдържа. Това накара химикалката да се плъзне към мен и да падне на земята.

Джоунс и Блекмор ахнаха, но Фостър остана спокоен. Наведе се, взе химикалката и се вгледа в нея, след което я сложи обратно на масата.

— Дръж ръцете си там — рече той, — и вдигни химикалката.

Този тест беше доста лесен за мен. Бях очаквал нещо много по-трудно. Отново се съсредоточих върху химикалката и тя се вдигна на около сантиметър от повърхността на масичката. Дори я накарах да се носи във въздуха, сякаш беше в безтегловност.

— Мили Боже, той е телекинетик — възхити се Блекмор. — Истински телекинетик!

— Телекакъв? — попитах.

— Правилният термин е психокинетик — посочи Фостър.

— Това звучи по-добре — засмях се. — Звучи като някой главорез.

Фостър ме изгледа студено и взе химикалката от масата.

— О, не искаш да си един от тях.

— Един от тях?

— Няма значение. Утре сутринта ще проведем още тестове.

— Кога да дойда?

— Да дойдеш? Откъде си?

— От Ирландия.

— И си пътувал до тук, за да се запишеш в състезанието?

— Да.

— Къде си отседнал и с кого си в Лондон?

— Сам съм, наех стая в един западнал хостел.

— Ще ти уредя шофьор, който да те закара там, за да събереш багажа си. След това ще те докара обратно тук. Ще ти приготвим стая на третия етаж на хотела, където ще спиш.

— Не мисля, че мога да си позволя стая в място като това, приятел.

— Престоят ти ще бъде безплатен. Освен това ще те помоля да не излизаш от тази сграда, докато не завършим тестовете.

— Ами… аз…

— И бих предпочел да не разговаряш с непознати.

— Звучиш като баща ми.

— За твоя собствена безопасност. Ще накарам един от шофьорите да се грижи за теб.

Той излезе от кабинката, оставяйки ме в компанията на Джоунс и Блекмор, които продължаваха да ме зяпат така, сякаш имах две глави.

Трябваше да съм в екстаз от начина, по който бях преминал първия кръг на състезанието, но вместо това ме обзе лошо предчувствие. Фостър искаше да стоя в хотела за „моя собствена безопасност“. Това означаваше ли, че в момента не бях в безопасност? Че някой искаше да ме нарани поради дарбата, която притежавах?

Това изобщо не ми харесваше. Всъщност краткият разговор с Фостър ме бе накарал да се почувствам много неловко и да се запитам какви бяха истинските мотиви за провеждането на състезанието.

Фостър бе казал „един от тях“. Какво бе имал предвид? Нямах представа, но започвах да подозирам, че „Дарба за един милион долара“ не беше поредното риалити шоу за млади таланти.

Сигнал за тревога

1-ви юли

Забележка към директора на отдел „Сигурност“: Изпращам този сигнал за тревога съгласно разпоредба 2004, параграф 02, забележка А-005: „Директорът на отдел «Сигурност» трябва да бъде уведомен незабавно, ако бъде установено, че цивилен гражданин притежава истинска дарба.“

(Маркиран за анализ: Рос Бентли)

(Интервю, фаза 1)

Участник: 29 108

Име: Рос Бентли

Заявена сила: Психокинеза

Контролни условия: Участникът прояви способността да мести предмети без физически контакт.

Местонахождение на теста: Хотел „Голдинг Плаза“. Фоайе.

Резултат от теста: Отличен. Участникът притежава една от известните дарби.

Тестът бе проведен под наблюдението на д-р Марк Джоунс.