Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (23)

Двадесет и трета глава
Критична грешка

Мариан се събуди рано на следващата сутрин и застана гола пред огледалото в спалнята си. Подготовката й щеше да започне още преди да се облече. Дългата й, копринено гладка бяла коса изведнъж оживя, раздели се на дълги, дебели кичури, които се преплетоха в плитки. След това плитките се обвиха около главата й, досущ като змиите на Медуза, и оформиха сложен възел.

Мариан кимна доволно, след което отвори шкафчето до огледалото и намаза лицето си с бял крем, очите си с черен грим и устните си с черно червило.

Отиде до гардероба и прекара няколко минути, ровейки в него. Хвърли на леглото всичко, от което се нуждаеше: тясна черна грейка, над която щеше да завърже кожен корсет, кожени панталони и чифт ботуши с високи, остри токчета.

След като се облече, взе малката дървена кутийка от нощното си шкафче и я отвори. Вътре имаше колекция от пръстени и гривни. Сложи си по един обикновен сребърен пръстен на всеки пръст, след което надяна поне по десет тънки сребърни гривни на всяка китка. Всички тези бижута имаха своето предназначение — планираше да разтопи пръстените и гривните, да ги превърне в смъртоносни снаряди и да ги изстрелва с невероятна скорост. Нямаше нужда от конвенционални оръжия — бижутата й я превръщаха в ходеща картечница.

Мариан се върна пред огледалото и отново се огледа, вече напълно готова за битка. Завъртя се. Остана доволна от това, което видя. Изглеждаше точно толкова опасна, колкото се чувстваше.

В единадесет часа вече бе навън и преследването бе започнало. Чувстваше се като хищник — не изпитваше никакъв страх, а увереността й беше пълна. Знаеше, че нямаше да се затрудни в откриването на къщата, която й бе посочил Голдинг. Можеше да я срути, разбира се, избивайки всички вътре. Но това щеше да бъде твърде лесно и тя нямаше да получи отговорите, които търсеше.

Убиването на Рос Бентли беше само една от задачите й. Освен това искаше да отмъсти за Питър, убивайки Роман — нещо, което жадуваше да направи от години. Но това нямаше да бъде просто едно убийство. Тази мисия представляваше една безценна възможност да измъкне информация за хората, които защитаваха Бентли и Роман.

От много години група надарени хора се опитваха да саботират дейностите на Голдинг и бяха изключително добри в прикриването на следите си. Но най-накрая се бяха издали и тя имаше чудесната възможност да идентифицира тези, които съставяха така наречената „гилдия“.

Но най-важно бе отмъщението за убийството на Питър. Всички улики сочеха към Роман. В началото тя имаше своите съмнения, но с течение на времето увереността й във вината на Роман бе нараснала значително.

Мариан отиваше в къщата, първо, за да си отмъсти, и второ, за информация, но ако животът й попаднеше под заплаха, щеше да избие всички, пренебрегвайки желанието си за отговори.

Мариан спря и погледна към паркираната до тротоара лъскава жълта спортна кола. Беше идеална — точно това, което търсеше. Докосна ключалката с пръст и тя се разтопи, след което завъртя парчето алуминий по часовниковата стрелка и вратата се отвори. Алармата веднага започна да вие, но Мариан насочи психокинетичната си дарба към двигателя и смачка сирената. След това докосна с пръст стартера, завъртя барабана зад него и двигателят изрева.

Секунди след това вече летеше по улиците на Лондон. Колата ръмжеше като див звяр при всяко натискане на педала на газта и Мариан се изненада колко бърза бе всъщност тя. Нямаше да й отнеме много време да стигне къщата.

Бентли и Роман скоро щяха да умрат и тя с удоволствие щеше да изкопчи информацията, която й трябваше, от останалите в къщата, преди да екзекутира и тях.

Двамата с Роман си взехме почивка. Седнахме в хамбара и започнахме да обсъждаме истинските дарби — коя беше най-странната, коя най-силната и коя най-опасната.

Изумих се, когато Роман ме похвали за това колко много бях научил през седмиците, прекарани с него. Дори ми каза, че имам потенциал да се превърна в най-могъщия психокинетик, живял някога.

— Наистина ли смяташ така?

— Да. Може би някой ден ще бъдеш достатъчно силен…

— Достатъчно силен за какво?

— Достатъчно силен, за да дойдеш с мен и двамата да намерим Мариан.

— Защо ще правим това? Тя е много опасна, самият ти ми каза това!

— Мариан е твърде опасна. Твърде опасна, за да продължава да живее.

— Значи искаш да я откриеш, за да я убиеш?

— Да — отвърна Роман тихо. Изглеждаше засрамен от себе си. — Да, така е.

— Не ми изглеждаш като хладнокръвен убиец, Роман.

— Не всичко е такова, каквото изглежда, Рос.

— Защо би поел такъв риск?

— Имам добра причина.

— Кажи ми.

Той се обърна към мен и ме накара да му обещая, че никога няма да разкривам това, което ще ми каже.

— Мога да пазя тайна, Роман. Кълна се, че няма да кажа на никого.

Изведнъж погледът му бе станал много мрачен. Той потърка смутено челото си, преди да започне.

— Роман?

— Питаше ме за шестнадесетата дарба. Ще ти разкажа за нея, за да разбереш мотивите ми. Шестнадесетата дарба се споменава само веднъж, в египетски ръкопис от времето на Рамзес XI. Един от слугите на фараона, военен предводител, притежавал четири от истинските дарби. Според легендата по време на една битка с бунтовническа армия той използвал четирите дарби едновременно и постигнал шестнадесетата дарба. Това се смяташе за мит до 1989 г., когато тази мистериозна дарба се появи отново. Един млад американец на име Джеймс Баркли беше едновременно психокинетик, пирокинетик, електромедиум и прекогнитик. Мощна комбинация, която привлече вниманието на Научен консорциум „Голдинг“. Те се опитаха да го вербуват, но Баркли отказа, независимо от щедрите предложения. Това разгневи Голдинг, който нае един магелетон да убие младежа, докато той пътуваше из Югоизточна Азия заедно с неколцина свои приятели, също притежаващи дарби. Убиецът ги проследи до индонезийския остров Бали и уби приятелите на Баркли, но не успя да убие него. За да се защити, младежът използвал четирите дарби едновременно и придобил най-висшата сила. Шестнадесетата дарба.

— Каква е тази дарба? Тази най-висша сила?

— Нарича се Seductor Mortis^[1]. Силата да убиваш живите и да съживяваш мъртвите.

— Нямаш предвид…

— Това е една чудовищна дарба. И превърна младежа в чудовище. Тази сила разстрои мозъка на Баркли и само след няколко часа той напълно полудя, което го накара да извърши някои отвратителни неща на този остров. Шестнадесетата дарба означава, че той просто трябва да докосне човек, за да го убие. Но другата страна на силата е още по-ужасна — съживяването на мъртвите.

— Като зомбита?

— Не съм съвсем сигурен. Докладите, които четох, не бяха много подробни, но знам, че това не е сила, която едно човешко същество трябва да притежава. Местните му измислиха име — Кематиян. Това е индонезийска дума, която означава „смърт“.

— Какво се случи с него?

Изражението на Роман съвсем посърна и той доста се забави с отговора си.

— Никой не знае. Много хора се опитаха да открият Кематиян, но никой не успя да го направи. Преди десет години придружих група от надарени хора до Румъния, защото бяхме чули слухове за хора, надигащи се от гробовете си. Но не открихме Кематиян. Преди няколко години чух, че е бил пленен.

— От кого?

— Не се знае.

— Какво общо има това с Мариан?

— Когато Голдинг я откри, той заповяда да я заведат в научния център в Калифорния, където живеех аз. Тя бе едно дълбоко травмирано дете и често изпадаше в истерия. Никой не можеше да я успокои и ме помолиха за помощ. Заведоха ме в килията, където я държаха, и аз се опитах да я приспя, създавайки стотици малки кълба от светлина, които въртях из стаята. За моя изненада това й се понрави и тя се успокои. Когато заспа, изгасих кълбата, но преди да изляза, се появи още едно. То беше червено и много слабо. Изчезна почти веднага, но съм сигурен, че не го направих аз.

— Тя го е създала?

— Подсъзнателно. Рос, тя не знае, че притежава четвърта дарба. Но ако открие това… Мариан е чела историята за Кематиян. Знае, че ако някой използва четирите си дарби едновременно, това ще освободи шестнадесетата дарба. Не може да й позволим да постигне Seductor Mortis — не и на човек като нея. Това ще я превърне в заплаха за цялото човечество. Съжалявам, че трябва да те натоваря с всичко това. Но най-големият ни страх е, че Мариан ще достигне пълния си потенциал. Ти представляваш рядка възможност да премахнем тази заплаха. Никога преди не сме разполагали с човек като теб, Рос. Това е златна възможност да спасим света от едно катастрофално бедствие.

Не казах нищо. Замислих се за това дали бях способен да отнема човешки живот. Не бях убиец, но предположих, че ако изборът бе да спася себе си или да убия нея, желанието на Роман щеше да се сбъдне. Изведнъж се почувствах отговорен за Мариан, сякаш я бе създала някаква висша сила, която се бе оказала неспособна да контролира лудостта й, така че бе решила да предостави на мен средствата да я унищожа. Това бе една налудничава мисъл, но не можех да я прогоня от главата си.

— Трябва да я спрем, Рос.

— Разбирам това.

— Бях толкова строг с теб през последните няколко седмици, защото се налагаше. Трябваше да те подготвя за това, което те чака.

— Не се притеснявай, Роман. Вече разбирам всичко. Разбирам защо през цялото време си толкова сериозен. От твърде дълго носиш това тегло на раменете си.

— Значи ще ми помогнеш, когато му дойде времето?

— Да. Но може ли да те попитам нещо?

— Питай.

— Убивал ли си преди?

Не отговори, а вместо това стана и тръгна към една от масите. Наведе се и издърпа куфарчето, в което държеше доклада за истинските дарби. Не го отвори, а тръгна към вратата и ми махна да го последвам. Качихме се в стаята му, където отключи куфарчето, извади един лист и ми го подаде.

Погледнах страницата, върху която бе отпечатано необичайно лого: вълча глава, заобиколена от инициали.

— Какво означава това лого? — попитах.

— Символизира петнадесетте истински дарби, както и тези, които ги използват за доброто на човечеството.

— Харесва ми.

— От теб зависи дали ще прочетеш това или не — каза сериозно той. — Ако го прочетеш и след това решиш да си тръгнеш… ще те разбера напълно.