Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (27)

Двадесет и седма глава
Истинска дарба

Не знам кое дойде първо: звукът на изстрела или експлозията, отнесла рамото на Мариан. Тя се строполи на земята в облак от кръв. Енергийната й връзка с трактора бе прекъсната и той падна, но успях да се изтъркалям настрани точно навреме.

Мариан кашляше кръв и се гърчеше от болка. Раната беше ужасяваща и изглеждаше смъртоносна. Никой, дори Мариан, не можеше да оцелее след такава травма. Замислих се дали да не я убия, докато все още бе уязвима, но не исках това да тежи на съвестта ми — тя със сигурност щеше да умре от огнестрелната рана. Дори ранена, тя все още беше опасна, но след няколко секунди видях, че бе загубила съзнание. Главата й тупна в земята и тялото й се отпусна.

Група въоръжени полицаи прескочиха оградата, навлязоха в двора и се разпръснаха. Един от тях сложи ръка на рамото ми и ми каза да седна, след което учтиво ме информира, че съм загубил много кръв. Сякаш не знаех това. Нали именно моята кръв бе оцветила тревата наоколо в червено.

Паднах по задник и видях как мъжете обграждат Мариан и насочват пушките си към нея.

Изненадах се, че пристигнаха толкова скоро. Звъннах в полицията веднага след като се уверих, че Роман бе извел Мариан от къщата. Съобщих им адреса на фермата и им казах, че човекът, отговорен за клането в „Лаберинто“, се опитва да ни убие. Въпреки че официалната версия за събитията там все още бе изтичане на газ, реших да рискувам, надявайки се, че властите бяха свършили работата си. Рискът ми се бе оправдал.

Казах на Кати и Джун да бягат и ги уверих, че ще ги последвам веднага след като се уверя, че Роман е добре.

Надявах се, че полицаите ще пристигнат навреме, за да спасят Кати и Джун, но те бяха пристигнали навреме, за да спасят мен. Или пък ме бе спасило мимолетното колебание, изписано на лицето на Мариан, докато тя държеше трактора над главата ми? Какво я бе накарало да се поколебае?

Полицаите изглеждаха сащисани от гледката на дълбоките кратери в земята и на смачканите, полуразтопени машини наоколо, използвани като снаряди. Хвърляха ми смутени погледи, които сякаш ме питаха дали нямаше пак да оживеят. При други обстоятелства сигурно щях да се притеснявам как щях да им обясня всичко това, но сега бях твърде изтощен, за да се тревожа.

След като се увериха, че Мариан вече не представлява сериозна заплаха, те се разделиха на групи и започнаха да претърсват двора. Двама ми помогнаха да стана на крака и ме заведоха обратно в къщата, която бе обградена от още полицаи. Роман все още лежеше в тревата и една полицайка преглеждаше раните му. Исках да видя как беше той, но не ми позволиха да се доближа. Заведоха ме в дневната и ми казаха да седна и да изчакам да дойде медицинския екип.

Знаех, че не след дълго полицаите щяха да претърсят къщата и да конфискуват всичко, което намереха в нея. Това включваше и куфарчето, съдържащо доклада на Роман за истинските дарби. Не можех да им позволя да го открият. Този доклад щеше да им разкрие всички тайни, свързани с дарбите, и най-вероятно щеше да издаде имената на някои от приятелите на Роман, за които бях слушал.

Когато ме оставиха сам, бързо излязох от дневната, хукнах нагоре по стълбите и влязох в стаята на Роман. Извадих късмет. Предишната вечер той беше оставил ръкописа на нощното си шкафче, без да го прибира в куфарчето. Бързо напъхах листата под суичъра си и се спуснах надолу по стълбите.

— Какво правиш? — извика един от полицаите, застанал на прага. Той извади пистолета си от кобура и го насочи към мен. — Какво си правил горе?

— Ходих до тоалетната — отвърнах. Вдигнах ръце във въздуха и използвах дарбата си, за да задържа листата под суичъра.

— Добре — отвърна той. — Върни се в дневната и не мърдай оттам. Насам пътуват хора, които искат да говорят с теб, преди да те качим на линейката. Предлагам ти да седнеш. Изглеждаш така, сякаш си загубил доста кръв.

Седнах на дивана и прегледах раните по краката си, както и страничния разрез, от който продължаваше да тече кръв. Може би още бях в шок, защото не усещах почти никаква болка. Как се бе стигнало до тук? Едно най-обикновено решение да се запиша в състезание ме бе забъркало във война между две сили, за които повечето хора дори не подозираха, че съществуват. Целият ми живот се бе обърнал с главата надолу, а сега Роман береше душа. Как щеше да свърши всичко това?

— Рос Бентли.

Обърнах се и видях двама мъже с тъмни костюми, които влязоха в къщата. Не ги познавах, но полицаите им кимнаха. Зачудих се дали не бяха хора на Голдинг, но после реших, че най-вероятно работеха за британското разузнаване.

— Мъжете в черно? — изсумтях.

— Не съвсем — отвърна по-възрастният от двамата. Показа ми значка и това потвърди подозренията ми. Наистина работеха за разузнаването. — Знаем всичко за теб и за твоите приятели.

— Приятели?

— Маркус Роман и Мариан Долоуей.

— Не бих казал, че Мариан е мой приятел — отвърнах и кимнах към кръвта, напоила дрехите ми. — Приятели причиняват ли си подобни неща?

По-младият мъж пристъпи напред и ме грабна заръката.

— Всички сте един дол дренки — процеди през зъби той, издърпа ме от стола и ме блъсна към вратата. — Мърдай! Ти и французинът идвате с нас.

Продължи да ме бута, докато излязохме в задния двор. Там ми наредиха да чакам, докато доведат Роман. За моя изненада те го вдигнаха от земята и започнаха да го носят. Другите полицаи им казаха, че състоянието му бе критично и че линейката щеше да дойде всеки момент.

— Той ще пътува с нас! — излая по-възрастният мъж. — Пуснете официално оплакване, ако имате проблем с това.

— Ще умре, ако не го закарате в болница! — извика полицайката.

— Не ми пука — отвърна той. — Идва с нас. Бентли също!

— Кои сте вие, по дяволите? — извиках. — Не можете да правите това. Той има нужда от помощ.

По-младият мъж ме блъсна към малката дървена портичка, отвъд която беше черният път, който минаваше паралелно на къщата. Не знаех какво се случваше, но започвах да подозирам, че тези мъже все пак работеха за Голдинг и че двамата с Роман щяхме да бъдем ликвидирани. Нямаше да позволя това да се случи. Не се бях сражавал с Мариан Долоуей, за да бъда надхитрен по този начин.

Помъкнаха Роман по черния път към сребрист автомобил. Следвах ги на известно разстояние и когато наближих колата, видях двама души, седнали отзад. Не виждах лицата им, но спокойно можеха да бъдат Виктор и Тсуоши. Исках да използвам дарбата си, за да избягам, но силите ми бяха свършили. Едва ходех. Въпреки това се опитах да събера енергия в тялото си. Мъжете хвърлиха Роман на задната седалка, което ми се стори странно, защото това означаваше, че тялото му бе в скута на двамата души на задната седалка. Заковах се на място.

— Сядай на шофьорското място, Рос! — каза по-младият мъж и затвори вратата. — Нямаме време за губене.

— Какво? — възкликнах. — Искате аз да карам?

— Да! Побързай!

— Но аз нямам книжка… Чакайте малко! Защо искате аз да карам? Вие не можете ли?

— Рос, влез в колата и карай! — извика по-възрастният мъж. — Не мога да поддържам това още дълго!

— Кое?

— Прехвърлянето на умовете!

Най-накрая осъзнах какво се случваше. Хукнах към колата и погледнах отзад. Кати и Джун седяха там със затворени очи, а Роман бе проснат в скутовете им. Бяха прехвърлили умовете си в телата на мъжете с тъмните костюми и ги използваха, за да ни отърват от полицията.

— Побързай, Рос — каза по-възрастният мъж. — Връзката ще се разпадне всеки момент.

— Не съм добър шофьор.

— Побързай!

Седнах на шофьорското място и затворих вратата. Наистина бях ужасен шофьор. Бях карал само два пъти с баща ми и той се закле, че никога повече няма да се качи в една кола с мен. Но сега нямах избор. Трябваше да се измъкнем оттук.

Завъртях ключа, натиснах педала на газта и колата бавно потегли надолу по черния път. Погледнах в страничното огледало и видях как двамата агенти залитат и се препъват като пияници. Един от тях тупна по задник на пътя, а другият падна на колене и повърна. Очевидно прехвърлянето на умовете не им се бе отразило добре.

Съсредоточих се върху пътя. Трябваше да отдалеча приятелите си от полицаите и това нямаше как да стане, ако шофирах като бабичка. Натиснах газта, колата изрева и подскочи напред. Нямаше улични лампи, а пътят беше тесен и осеян със завои, които допълнително ме бавеха.

— Мили Боже! — ахна Джун, след като окончателно прехвърли ума си обратно в собственото си тяло. — Роман, виж какво ти е причинила.

— Как е той? — попитах аз.

— Съсредоточи се върху шофирането си, Рос.

— Кажи ми!

— Не изглежда добре. Нараняванията му са много тежки.

— Но ще се оправи, нали? — попита Кати и го погали по косата.

— Не съм сигурна.

— Ще го закарам до най-близката болница — рекох. — Колко време ще ни отнеме?

— Не можем да отидем в болница — отговори Джун. Това е първото място, където ще ни потърсят.

— Не ми пука, ако ни заловят. Говорим за живота на Роман!

— Най-близката болница е на два часа път оттук.

— Той няма да издържи толкова дълго! — възкликна Кати. — Какво ще правим?

— Можем да го закараме при Питър Уилямс, той ще знае какво да прави. Лекувал е подобни наранявания и преди. Къщата му е на един час път оттук. Рос, завий наляво при първа възможност.

— Добре, ама ако не си е вкъщи?

— Не се притеснявай. Питър вече е почувствал, че сме на път.

— Как е възможно това?

— Сега не му е времето, Рос. Карай!

Натиснах педала на газта и увеличих скоростта. Завоите ставаха все по-остри и на два пъти едва успях да задържа колата на пътя. Но въпреки това не намалих, защото трябваше да помогнем на Роман.

Изведнъж почувствах нещо странно, сякаш някой изливаше студена вода върху мозъка ми. Това бе прекогнитивната ми дарба, която ми съобщаваше, че ни грози опасност.

— Преследват ни — казах на другите. — Някой се приближава зад нас.

Кати и Джун погледнаха през задното стъкло, но видяха единствено стена от мрак.

— Не виждам нищо — каза Кати.

— Права е, Рос. Зад нас няма никой.

— Казвам ви, че някой ни преследва. Съвсем близо е.

— Няма никой…

Фарове пронизаха мрака зад нас и осветиха вътрешността на колата. След миг нощта бе огласена от сирени. Видяхме и въртящи се сини светлини, които озариха дърветата от двете страни на пътя.

— Надявах се, че прехвърлянето на умове ще ни спечели повече време.

— Трябва да им се изплъзнем! — извиках. — Не можем да се бавим.

— Можеш ли да използваш дарбата си, Рос?

— Силите ми са на привършване, Кати. В момента не мога да повдигна и перо. Не може ли една от вас да прехвърли ума си в шофьора на първата кола?

— Аз не мога — отговори Джун. — Последното прехвърляне ме изтощи твърде много.

— Аз ще опитам — каза Кати.

Тя си пое дълбоко въздух и главата й клюмна. Известно време не се случваше нищо, но изведнъж колата зад нас рязко зави, удари се в едно дърво и се завъртя, блокирайки пътя.

— Получи ли се? — попита Кати, когато се съвзе.

— Така изглежда — отвърнах. Погледнах в страничното огледало. Всички коли бяха спрели зад тази, която препречваше пътя. — Това ни спечели около минута-две. Може би ще ни стигне, за да им се изплъзнем.

— Надявам се, защото няма да мога да го направя пак.

Натиснах педала на газта и още повече увеличих скоростта. Пътят се виеше като змия, но прекогнитивната ми дарба ми помагаше да маневрирам въпреки високата скорост — виждах какво предстоеше, частица от секундата преди то да се случи и извивах волана точно навреме. Никога преди не бях правил нещо подобно, но нямах възможност да се насладя на това ново умение, защото сините светлини отново се появиха зад нас и постепенно ни настигнаха. Колите бяха три, а аз чувствах истинска опасност.

— Нямам повече идеи — казах през рамо.

— Аз също — отвърна Кати. Просто карай възможно най-бързо.

— След малко ще ни избутат от пътя — казах й. — Предчувствам го!

Погледнах първата кола в страничното огледало. Настигаше ни бързо и агресивно. Щеше да ни ударили да ни изпрати в някое дърво или в канавката. Животът на всички ни бе в опасност.

— След малко ще стигнем кръстопът — каза Джун. — Карай направо.

Полицейските коли бяха точно зад нас и не виждах как можехме да им се изплъзнем. Опитах се да събера достатъчно енергия, за да поваля някое дърво зад нас, но резервоарът ми беше празен. Бях напълно изтощен, а раните ми допълнително изцеждаха силите ми.

— Настигат ни! — извика Кати.

— Ще ни избута от пътя — отвърнах. — Сложете коланите си и стиснете зъби.

Приготвихме се за удара, но изведнъж колата зад нас рязко намали, завъртя се и спря. Същото направиха двете зад нея. Погледнах в огледалото и видях как полицаите — излизат от колите и жестикулират разпалено. Не знаех какво се бе случило, но възнамерявах да се възползвам от него. Превключих на по-висока скорост и натиснах педала на газта до ламарината.

— Защо спряха? — попита Кати. — Почти ни бяха настигнали.

— Може би отпред има нещо — предположих. — Блокада на пътя или нещо такова.

— Не са имали време да организират блокада.

— Тогава защо спряха?

— Защото вече не ни виждат — каза Роман с немощен глас. — И акордьорите на светлина могат да бъдат полезни.

— Не, Роман! — възкликна Джун. — Твърде слаб си за това!

— Карай възможно най-бързо, Рос. Не мога да прикривам колата още дълго.

— Не, Роман! — изкрещя Кати. — Спри! Ще умреш!

— И без това ще умра…

— Роман! — извиках. — Прави това, което ти казват. Спри, преди да си се изтощил до смърт.

— Не изпълнявам заповеди на тийнейджъри. Обърнах се и го погледнах. Лицето му беше бяло като на призрак, а очите му блестяха като очите на манекен. Наклони глава на една страна и устните му се разтегнаха в измъчено подобие на усмивка. Знаеше, че използването на дарбата щеше да го убие, но нямаше да ни послуша.

— Грижи се за тях — каза ми той.

— Роман, не прави това!

— Сега знаеш какво означава да притежаваш истинска дарба, Рос.

— Роман!

Това бяха последните му думи. Главата му клюмна и очите му се изцъклиха. Прикритието изчезна и колата отново стана видима, но Роман ни бе спечелил достатъчно време, за да избягаме. Полицаите нямаше да могат да ни догонят, преди да стигнем дома на Уилямс.

Джун разтресе Роман. Без резултат. Кати стисна ръката му и извика името му, но аз знаех, че той бе мъртъв. Моят учител, закрилник и приятел беше мъртъв.

Кати и Джун плакаха през целия път до къщата на Уилямс. Едва успявах да изтръгвам напътствия от Джун. Отне ни малко повече от час да стигнем високата метална ограда на къщата, но това беше най-ужасният час в живота ми. Чувствах се толкова безпомощен. Не можех да направя нищо друго, освен да карам тази глупава кола. Не можех да направя нищо за Роман. Дори не можех да утеша приятелите си.

Питър Уилямс беше висок, възрастен мъж. Той отключи портата и я отвори, за да минем. Спрях точно пред вратата на къщата, където чакаше жена му.

Веднага изключих двигателя, скочих от колата и помогнах на останалите да вдигнат Роман от задната седалка и да го положат на моравата. Събрахме се около него, отчаяно търсейки някакъв знак, че беше жив, надявайки се на някакво чудо.

— Дайте да видя — каза Питър Уилямс. — Може би още не е късно.

Старецът коленичи и положи ръце върху челото на Роман, сякаш се опитваше да прехвърли енергия от своето тяло в тялото на французина. Подозирах, че това нямаше да подейства и лицето на господин Уилямс потвърди опасенията ми.

Той поклати глава и заплака.

— Отишъл си е.