Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (16)

Шестнадесета глава
Бягството

— Ще ми направите ли път? — извиках към охранителите и хората от екипа на Грийн.

Затръшнах вратата, оставяйки ги в коридора пред пентхауса ми, след което отидох в банята и наплисках лицето си със студена вода. Чувствах се объркан и замаян от всичко, което се бе случило днес. Денят се бе развил по много странен начин и имах нужда от време, за да подредя мислите си. Току-що бях станал за смях пред целия свят. Милиони, може би милиарди хора в момента гледаха повторения на пресконференцията и се превиваха от смях. И всичко това благодарение на онази злобна блондинка.

Подсуших лицето си, върнах се в спалнята и включих лампата до леглото. Едва не получих инфаркт — Роман седеше на един стол до прозореца.

— Ти луд ли си? — изсъсках. — Какво правиш тук? Ами ако бях излязъл напълно гол от банята?

— Уверявам те, че не съм някакъв перверзник. Не рискувах живота си, за да те видя без дрехи.

— Не съм толкова сигурен.

— Повярвай ми, не си мой тип.

— Как влезе тук?

— Беше много просто. Всички охранители слязоха долу с теб. Вратата дори не беше заключена. Влязох, настаних се удобно и изгледах пресконференцията ти по телевизията.

— Браво на теб. Радвам се, че се чувстваш като у дома си — отвърнах, седнах на края на леглото и въздъхнах. — Какво искаш, Роман?

— Просто исках да ти кажа, че си пълен идиот! Трябваше да ти го кажа лично.

— Не. Дошъл си тук, за да ми кажеш „Не те ли предупредих?“… с твоя глупав френски акцент.

— Какво имаш предвид? Акцентът ми не е глупав.

— На мен ми звучи глупаво.

— Ти си глупакът. Казах ти да избягаш, но ти остана. Увери ме, че държиш всичко под контрол и че можеш да си тръгнеш, когато поискаш! Не се получи точно така, нали? Всеки ден затъваш все повече. Имаш нужда от надзор.

— Добре. Трябваше да те послушам — признах. — Но откъде да знам, че си прав? Ти беше просто един непознат от улицата. Със странна коса!

— Показах ти дарбата си. Това трябваше да е достатъчно за теб… и косата ми не е странна.

— След това, което се случи днес, не смятам да се доверявам на никой друг, който притежава дарба. Иска ми се никога да не бях идвал тук. Всички искат нещо от мен. Защо просто не ме оставят на мира, Роман?

— А ти какво очакваше? Ти си могъщ психокинетик, притежаваш една от най-редките дарби, познати на хората. Да не би да мислеше, че ще ти стиснат ръката, ще ти дадат парите и ще ти пожелаят всичко най-хубаво? Има хора на този свят, които биха направили всичко, за да контролират теб и дарбата ти. Има и други, които искат да те убият заради нея.

— Този друг психокинетик, който иска да ме убие случайно да е момиче с бяла коса?

— Да, казва се Мариан Долоуей и работи за Голдинг от много години. Мислех, че ще те убие, защото застрашаваш мястото й в корпорацията. Но това, което направи днес, беше неочаквано. — Роман вдигна ръка и потърка брадичката си. — Или може би не, имайки предвид какво се случи в „Лаберинто“.

— Газовата експлозия?

— Газовата експлозия е параван за това, което наистина се случи.

Станах от леглото и издърпах един стол. Седнах до Роман, разкъсван от любопитство.

— Какво наистина се случи?

— Случи се Мариан. Тя работи за Голдинг от години, но става все по-алчна. Точно затова са организирали това нелепо състезание — искали са да намерят неин заместник. Тя е отишла в „Лаберинто“, за да накара Голдинг да те убие.

— Очевидно нещата не са се развили по план.

— Сигурен съм, че Шоу й е заложил капан, но се е провалил. Тези, които умряха днес, не работеха в сградата. Това бяха най-добрите бойци на Шоу и Мариан ги е избила.

— А Шоу?

— Мъртъв е.

— Господи — възкликнах. — Говорих с него тази сутрин.

— Получи си заслуженото. Примамил е Мариан в сградата, за да я убие, но е направил фатална грешка — подценил я е. Мариан е най-могъщият психокинетик, живял някога, а освен това е металист и емотомагнитик. Комбинацията от тези три дарби я прави неуязвима. Като прибавим към това избухливия характер и липсата на задръжки относно убиването на хора, дори невинни хора, получаваме оръжие за масово унищожение. Сега виждаш ли с какво си имаш работа? Животът ти е застрашен и от религиозни фанатици. Трябва да се махнеш оттук. Сега, след като съсипаха репутацията ти, със сигурност ще те убият.

— Чакай малко. Какво е металист и емотомагнитик?

— Това са две от истинските дарби. Общо дарбите са петнадесет. Мариан притежава три, а аз две. След като изгледах записите на тестовете ти, бих казал, че ти също притежаваш три.

Главата ме заболя от всичката тази нова информация. Не бях сам, имаше много дарби и някои хора притежаваха повече от една. Дори аз може би притежавах повече от една…

— Кажи ми още за тези дарби.

— Сега не му е времето. Трябва да се махнем оттук.

— Ние?

— Казах ти, че ще се върна за теб само още веднъж. Това е последната ти възможност. Ако сега си тръгна, никога повече няма да ме видиш.

Изобщо не се поколебах. Не можех да позволя на Роман да си тръгне, преди да науча от него отговорите на въпросите, които ме измъчваха от толкова отдавна. Трябваше да тръгна с него.

— Как ще се измъкнем оттук? — попитах аз.

Роман се изправи и се надвеси над мен. Вдигна ръка и щракна с пръсти. Ярка бяла точица се появи над ръката му и нарасна, докато се превърна в кълбо от ослепителна светлина с размерите на портокал.

— Какво, по дяволите, е това? Изглежда опасно.

— Изправи се и го докосни.

— Няма начин!

— Обещавам ти, че няма да се нараниш.

Станах на крака и посегнах неохотно към белия предмет. Пръстите ми спряха само на сантиметър от кълбото, но то сякаш не излъчваше никаква топлина. Вдишах дълбоко и пъхнах ръката си в бялата сфера. Не усетих нищо.

— Това е само светлина — обясни Роман. — Много прост номер.

— Как я създаде?

— С дарбата си. Аз не съм само психокинетик. Освен това съм и акордьор на светлина.

— Акордьор на светлина?

Кълбото премигна няколко пъти, след което изчезна.

— Акордьорът на светлина има способността да манипулира светлината по определени начини. Но силата ми е ограничена и не мога да контролирам светлината дълго време. Но може би достатъчно дълго, за да се измъкнем оттук.

— Не виждам как това кълбо от светлина ще ни помогне да избягаме.

— Мога и други неща. Мога да пречупя светлината около нас, което ще ни направи невидими за охранителите отвън.

— Не сме затворници. Не можем ли просто да им кажем, че си тръгваме?

— Ще измислят някаква причина да те задържат тук, Рос. А мен ще ме застрелят на място.

— Защо?

— За тях аз съм враг, но сега нямам време да навлизам в подробности. Ще ни направя невидими, но това ще трае само около минута. Значи разполагаме с шестдесет секунди, за да минем покрай охранителите, да прекосим коридора и да стигнем асансьора. Трябва да се движим бързо.

— Асансьорите не работят. Ще трябва да използваме стълбите.

— Не. На стълбите има въоръжени мъже и не искам да се стигне до престрелка. Трябва да използваме асансьора.

— Нали ти казах, че няма да работи!

— Ще го накараме да работи! Можем да го контролираме с умовете си. Започни да използваш главата си за разнообразие. — Той се надвеси над мен и ме изгледа изпод вежди. — Готов ли си?

— Трябва да събера багажа си.

— Не. Ще бъдем невидими, което означава, че трябва да сме напълно безшумни. Ако вземеш багажа си, ще ни чуят.

— ОК. Как ще минем през вратата?

— Ще я отворим, освен ако нямаш някакви други планове?

— Много смешно, Роман.

— Благодаря.

— Бях саркастичен.

— Бъди тих.

Роман ме дръпна за ръката, прегърна ме и ме притисна към себе си.

— Сигурен ли си, че не си перверзник?

— Млъквай!

Застанахме до вратата и Роман почука по нея с ръка. Обгърна ни странна мъгла и аз погледнах ръцете си — през тях преминаваха малки вълнички, сякаш не бяха истински, а мираж. Вратата се отвори и двама охранители влязоха в стаята. Минаха покрай нас сякаш не бяхме там.

— Къде е той? — попита единият.

— Сигурно е в банята.

Роман ме повлече към коридора, където стояха другите охранители. Един от тях сякаш ме погледна право в очите, но после осъзнах, че просто се бе замислил за нещо. Никой не ни забеляза, а ние тихо прекосихме коридора. Роман ме принуждаваше да вървя все по-бързо и по-бързо. Най-накрая се скрихме зад ъгъла и той падна на колене.

Вече не бяхме невидими. Роман се бе задъхал и изглеждаше така, сякаш изпитваше физическа болка. Клекнах и се опитах да го изправя на крака.

— Роман, добре ли си?

— Да. Тези неща много ме изморяват — отвърна той, подпря се на стената и с мъка се изправи на крака. — Бързо. Скоро ще осъзнаят, че не си в банята.

Хукнахме надолу по коридора и не след дълго стигнахме асансьора.

— Отвори го — нареди ми Роман.

Използвах дарбата си, за да раздалеча металните врати, след което погледнах надолу към тъмната бездна на шахтата. Роман вдиша дълбоко и застана до мен.

— Сложи ръка на рамото ми — рече той.

Погледнах го подозрително.

— Защо?

— Просто го направи. Когато двама психокинетици направят физическа връзка, те могат да комбинират дарбите си. Съсредоточи се върху това да вдигнеш асансьора.

Сложих ръка на рамото му и осъзнах, че мога да прочета някои от мислите му.

— Чувствам…

— Да, когато комбинираме дарбите си, ние правим психологическа връзка.

Беше толкова странно. Чувствах някои от мислите на Роман, както и мотивите и характера му. В него нямаше злонамереност и той наистина се безпокоеше за мен. Почувствах страх, заровен дълбоко в мислите му, заобиколен от стена от сила и смелост. Сякаш бях докоснал един нов, много по-опасен свят. Едва сега разбирах защо бързаше толкова.

— Съсредоточи се, Рос. Нямаме много време.

Двамата погледнахме надолу в мрака и едновременно излъчихме силите си. Асансьорът издрънча и дебелите въжета започнаха да се движат. След няколко секунди асансьорът вече бе пред нас. Влязохме вътре и използвахме дарбите си, за да го накараме да тръгне надолу, към сутерена на хотела.

— Усещам някаква опасност, Роман. Нещо ще се случи, когато вратите се отворят… пистолет… ще стрелят по нас…

— Използваш прекогнитивната си дарба. Колко пистолета усещаш?

— Два. Точно пред вратите на асансьора.

— Ти трябва да се справиш с тази опасност, Рос. Използвай дарбите си едновременно.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Посегнах напред и двата пистолета се озоваха в ръцете ми. Роман замахна и удари с юмрук един от охранителите, който се свлече в несвяст на земята. Другият охранител беше Тсуоши. Той вдигна ръце и започна бавно да отстъпва.

— Здравей, Тсуоши — каза Роман и кимна. — Сигурен съм, че помниш колко опасен мога да бъда, когато се налага. Не ме принуждавай да те убивам. Заведи ни до кола и ни измъкни оттук.

Тсуоши не отговори. Дори не трепна.

— Тсуоши! — извика Роман. — Не ме карай да ти причинявам болка!

Знаех, че времето ни изтичаше, така че поех нещата в свои ръце. Приближих се до Тсуоши и насочих двата пистолета към главата му.

— Може би това ще те накара да се размърдаш?

 

 

BWM-то се приближи до металната бариера, зад която стояха двама въоръжени охранители. Тсуоши спря колата и дръпна ръчната спирачка.

— Помни, че към теб е насочен пистолет — прошепна Роман.

Един от охранителите показа на шофьора с жест, че трябва да свали стъклото си. Той внимателно се вгледа в лицето на Тсуоши, след което погледна на задната седалка. Не видя нито Роман, нито мен, защото странната дарба на французина отново ни бе направила невидими. Но той бе на прага на силите си. Не можеше да я поддържа дълго, когато тя се простираше отвъд собственото му тяло.

— Вдигни бариерата — каза охранителят. — Колата е чиста.

Силата на Роман му изневери точно когато колата минаваше през бариерата. BWM-то излезе от сградата и се озовахме сред тълпа от хора, държани назад от униформени полицаи. За щастие, прозорците на колата бяха затъмнени и никой не ни забеляза. Най-накрая бях успял да избягам от хотел „Голдинг Плаза“.

 

 

След като се отдалечихме на няколко пресечки от хотела, изоставихме BWM-то, оставяйки Тсуоши завързан в багажника, и се прехвърлихме в доста по-тесния и стар ситроен на Роман. След това завихме по шосето, което щеше да ни изведе от града.

— Къде отиваме, Роман?

— По-добре да не знаеш.

— Нямаш ми доверие?

— Имам доверие на теб, но не на твоята младост и липса на опит. Можеш да издадеш местоположението ни, без дори да го осъзнаваш.

Реших да не споря с него. Знаех, че Роман не ми мислеше злото. Отпуснах се назад на седалката и допрях бузата си до студения прозорец. Тъкмо се унасях, когато колата спря.

— Какво става? — попитах.

— Взе ли мобилния си телефон или го остави в хотела?

— Не, тук е — отвърнах аз, извадих телефона от джоба на дънките си и му го показах. — Защо? Искаш да се обадиш на някого ли? Ваучерът ми може да е изтекъл.

— Дай ми го.

Роман грабна телефона и излезе от колата. След това го пусна на асфалта и вдигна крак. Щеше да го смачка с ботуша си!

— Ей, внимавай! — извиках и изскочих от колата.

— Убеден съм, че са инсталирали нещо в телефона ти, за да те следят. Най-вероятно знаят къде сме точно в този момент.

— Имам нужда от телефона, за да се обаждам на баща си. Той няма друг начин да се свърже с мен.

— Излагаш го на риск, като му се обаждаш.

— Не мога просто да изчезна, Роман. Не съм такъв човек и не искам да причинявам това на баща си.

— Трябва да го направиш. Нямаш друг избор.

— Ако смачкаш телефона, ще се върна пеша в хотела.

Роман въздъхна, наведе се и взе телефона. Хвърли го към мен и ми каза да му звънна и да му обясня, че няма да ме има няколко седмици.

— Това няма да го задоволи, Роман.

— Трябва да разрешиш този проблем, преди да напуснем Лондон. Времето ни изтича, Рос. Сигурно вече ни издирват.

— ОК — отвърнах и набрах номера на татко. — Но ще ми помогнеш.

— Не — изсъска Роман. — Не обичам да говоря по телефона.

— Трябва да го направиш. Много е просто.

Роман се намръщи и лицето му почервеня. Явно не обичаше да го цитират. Но на мен ми ставаше все по-забавно. Чух сигнала за свободно.

— Рос! Къде си? — извика веднага татко. Звучеше много ядосан. — Ще те убия, като се прибереш вкъщи!

— Успокой се! — отвърнах. — Изслушай ме. Известно време няма да можеш да се свързваш с мен по телефона. Медиите са научили номера ми и не спират да ми звънят и да ми пращат есемеси. Ще се отърва от телефона и ще се скрия за няколко седмици. Ако се върна сега, къщата ще бъде обградена от хиляди репортери и пищящи момичета, които са лудо влюбени в мен. Наистина ли искаш това?

— Не звучи много приятно.

— Така е. Ще изкараш ли няколко седмици без мен? Когато се върна, ще заминем на почивка някъде на топло. — Татко обожаваше слънцето. Когато бях малък, всяка година ходехме на екскурзия в Испания или Португалия. Тогава имахме пари.

— Почивка…

— Да. Знаеш ли какво? Сега съм милионер и си мислех… защо да не ти купя една малка вила в Южна Испания? Можеш да излезеш в пенсия и да се наслаждаваш на хубавото време.

Роман се усмихна и кимна, впечатлен от изобретателността ми.

— Звучи страхотно…

— Заслужаваш го, татко.

— Така е. Все пак цял живот се грижа за теб. Длъжник си ми.

— Прав си, татко. Много си прав.

— Но защо просто не си смениш номера?

— Репортерите са хитри. Ще открият и новия ми номер и може дори да започнат да записват разговорите ни. Сигурен съм, че не искаш това!

— Разбира се, че не го искам. Но откъде да знам, че не ме лъжеш? Може би искаш да заминеш на онази екскурзия в Европа, за която толкова говориш. Да правиш фрийстайл във всички европейски столици.

— Нарича се фрийрън.

— Не ме интересува как се нарича. Откъде да знам, че не ме лъжеш?

— Можеш да говориш с господин Роман, ако не ми вярваш. Той е… ъъъ… директор на отдел „Връзки с обществеността“ на хотел „Голдинг Плаза“.

Роман яростно размаха юмрук към мен.

— Господин Роман? — казах, едва сдържайки смеха си. — Баща ми иска да разговаря с вас.

— Здравейте, господин Бентли — каза Роман и въздъхна. — Мога да потвърдя, че Рос е на сигурно място и правим всичко възможно, за да го предпазим от медиите. Грижим се добре за него и ще се прибере веднага след като нещата се уталожат малко.

— Мисля, че трябва да дойда там — отвърна татко.

— Това няма да е много мъдро — възрази Роман. — Репортерите ще ви проследят, ще открият Рос и ще започнат да го тормозят. Много съжаляваме за причиненото неудобство и искаме да ви възнаградим за проявеното търпение с компенсация от… петдесет хиляди лири. Как ви звучи това?

— Петдесет хиляди лири за моето търпение?

— Да.

— Тази сума ще расте ли колкото по-дълго държите моя прекрасен син далече от мен?

— Разбира се.

— Дръжте го при себе си, колкото искате, господин Роман. Извинявайте, имам предвид: грижете се за него и скоро пак ще говорим.

— ОК, татко — обадих се. — Сега ще си лягам. Много съм изморен. Ще се чуем след няколко седмици.

— Грижи се за себе си, синко.

— Непременно.

Роман грабна телефона от ръката ми и го хвърли на земята, след което започна да го тъпче, раздробявайки го на стотици парчета.

— По дяволите! — извиках. — Трябваше да направя още едно обаждане. Обещах на Джема, че ще й звънна.

— Твоята приятелка?

— Това не ти влиза в работата.

— Тя любовта на живота ти ли е?

— За какво говориш, Роман?

— Тя любовта на живота ти ли е? Единственото момиче, което някога си обичал? Не можеш да живееш без нея?

— Не, тя е просто приятел.

— Тогава ще изтърпиш няколко седмици без нея.

Той се върна при колата и седна зад волана.

— Да тръгваме.

— Голям си хитрец, Роман — казах. — Надявам се, че ще мога да купя вила на татко и да му платя компенсацията, която спомена. Не искам да си мисли, че съм го излъгал…

— Някой от моята организация ще му изпрати пари. Сега се качвай в колата.

Неохотно седнах до него и той потегли. Вече минаваше полунощ и бяхме оставили града далече зад себе си. Нямах представа къде отивахме, но имах доверие на Роман. Бях прочел мислите му и знаех, че в него няма злонамереност. Искаше само да ме защити. Почувствах се в безопасност за първи път, откакто бях пристигнал в Англия.