Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (3)

Трета глава
„Дарба за един милион долара“

Бях в много лошо настроение, докато карах към вкъщи. Бях толкова разстроен, че дори се осмелих да използвам дарбата си на публично място. Имаше една шайка идиоти, две години по-големи от мен, които висяха на един ъгъл, покрай който трябваше да мина на път за вкъщи. Всяка вечер, откакто бях започнал работа в супермаркета, те ми се подиграваха и ме обиждаха. Обикновено не им обръщах внимание, но точно тази вечер ми бе дошло до гуша.

— Ето го женчото със скейтборда — извика един от тях. Беше набит кретен със сплескан нос и обръсната глава. — Ти си най-красивото момиче в цял Мейбрук!

Всички избухнаха в смях, а един от другите хвърли камък над главата ми. Обърнах се и изпратих въздушна целувка към този с обръснатата глава. Той веднага хукна да ме гони, но независимо от това колко бързо тичаше, така и не можа да се доближи до мен. Изведнъж се препъна и се просна по лице на паважа. Изглеждаше така, сякаш просто бе паднал, но аз знаех истината. Бях изпратил малък поток от сила в краката му и това го бе препънало.

Позволих си да се ухиля злобно, когато чух строполяването. Това ме накара да се почувствам силен, а не слаб, както винаги се чувствах на работа или когато хората ме обиждаха. Чувствах се силен и зъл, но тези чувства бързо бяха заменени от вина. Мразех да използвам дарбата си, за да причинявам болка на други хора. Не беше честно. Това, което ме притесняваше, бе фактът, че колкото по-ужасен ставаше животът ми, толкова по-бързо кипвах. А колкото по-бързо кипвах, толкова повече се изкушавах да използвам силата си, за да причинявам болка на хора. Това бе един омагьосан кръг, който трябваше да бъде прекъснат, преди здравата да загазя.

Сложих слушалките в ушите и си пуснах музика, насочвайки се към булевард „Дълбрук“. Нарочно избягвах гневните и депресиращи песни, предпочитайки по-жизнерадостните и весели парчета. Музиката винаги ме успокояваше и когато завих по булеварда, вече се чувствах почти както обикновено.

Когато се прибрах вкъщи, треснах входната врата и накарах лампите в коридора да светнат. Свалих слушалките и чух тихия ромон на новините в шест часа, идващ от дневната. Животът в моята къща бе страшно предвидим.

Тръгнах нагоре по стълбите, а баща ми извика:

— Ти ли си?

Не отговорих по обичайния начин.

— Да, аз съм, прочутият мияч на подове от супермаркет „Дилейни“, известен също така като най-големият загубеняк на света.

— Какво каза?

— Нищо — извиках, когато стигнах вратата на стаята си. — Нищо важно.

Лампата в стаята ми светна. Хвърлих скейтборда в ъгъла, след което ядосано изритах маратонките си. Гневът в мен бе растял през целия ден и вече ми бе трудно да го удържам. Опитах се да изчистя ума си от всички проблеми, които го бяха задръстили. Изгоних от мислите си Рейнълдс, шайката идиоти на ъгъла, работата в супермаркета и лошите оценки в училище.

Затърсих някоя положителна мисъл, върху която да се съсредоточа и си спомних това, което бях направил с бетонния стълб. Всички лоши мисли се изпариха и аз отново се развълнувах, чувствайки същата възбуда, която ме бе обхванала тази сутрин. Зачудих се дали можех отново да го направя, но този път, без да излагам живота си на риск. Дали можех да унищожа или преместя нещо по-голямо от бетонен стълб? Но какво можех да използвам?

Отидох до прозореца, вдигнах пердето над главата си и погледнах към булеварда. Нямаше никого наоколо. Погледът ми прескачаше от двор на двор, но нищо не привличаше вниманието ми; видях единствено растения и градински орнаменти. Имах нужда от нещо по-солидно. Имах нужда от истинско изпитание!

Погледнах към алеята отвъд двора на къщата и се усмихнах палаво. Погледът ми бе попаднал на волвото на господин Кирван, сърдитото старче, което живееше в къщата срещу нашата. Загребах от гнева, който чувствах и го насочих към колата… но нищо не се случи.

Трябваше да се съсредоточа повече. Трябваше да вложа всичко от себе си в този опит. Съсредоточих се върху всички неща, които ме вбесяваха, след което допрях дланта на дясната си ръка в стъклото. Загребах и последната капчица смущение, гняв и енергия от гърдите си и си представих, че ръката ми е проводник. Краката ми изведнъж се вкочаниха, след което се разтрепериха. Стъклото се замъгли.

След това се случи. Колата започна да се движи настрани, но съвсем бавно. Съсредоточих се още повече и волвото започна да подскача на окачването си, сякаш невидим носорог чешеше задника си в него. Затворих очи и притиснах ръката си още по-силно в стъклото, което вече бе покрито с капчици влага. Колата се вдигна от земята, само няколко сантиметра и само за секунда, но се вдигна. Когато гумите докоснаха земята, алармата започна да пищи и това наруши концентрацията ми. Връзката бе прекъсната.

Паднах назад на леглото, останал без дъх. Сърцето ми препускаше, а главата ми се въртеше. Чувствах се изцеден — почти готов да припадна. Но от емоционална гледна точка бях в екстаз. И преди можех да местя малки предмети със силата на волята си, но сега можех да повдигам неща с размера на автомобил! Чувствах се като най-силното човешко същество на планетата. Възможностите бяха безкрайни… ако бях готов да използвам дарбата си пред други хора. Това щеше да е една голяма крачка напред, но не исках да ме помислят за някаква циркова атракция.

Станах от леглото и отново се приближих до прозореца. Господин Кирван бе излязъл на тротоара с кожените си чехли и изглеждаше бесен. Стоеше с ръце на кръста и клатеше плешивата си глава. Никога не го бях харесвал и не успях да се сдържа — залегнах и избухнах в смях, който бе толкова бурен, че ме заболя корема. Когато най-накрая спрях да се смея, започнах да се чудя кое ме правеше по-силен — гневът или чувството на безсилие.

И преместването на колата бе нищо в сравнение с това, което бях сторил с бетонния стълб. Може би паниката допълнително подсилваше дарбата. Но паниката бе трудна за пресъздаване.

Изкуших се отново да помръдна колата, но когато надникнах между пердетата, видях, че Кирван още бе навън и внимателно оглеждаше улицата в компанията на други съседи, привлечени от воя на алармата. Реших да не рискувам с нова проява на силите си и слязох долу, за да затопля вечерята си.

Зачаках с широка усмивка ястието да се стопли, но безличната обстановка в кухнята бързо я изтри от лицето ми. Тя бе като всичко друго в Дълбрук — сива и старомодна. Какъв беше смисълът да имаш суперсили в място като това — не можех да кажа на хората за тях, а и не можех да избягам от Дълбрук и от работата си заради лошите оценки. Наистина бях голям идиот.

Лошите мисли се върнаха и когато седнах на кухненската маса, настроението ми отново се вкисна. Осъзнах, че мога да се забавлявам, използвайки дарбата си, но тя нямаше да реши проблемите ми. Ако наистина исках да постигна нещо, трябваше да променя начина си на живот. Но това беше по-трудно, отколкото звучеше. Интересна работа в града щеше да промени нещата, но не беше лесно да си намериш такава. Докато ядях вечерята, се опитвах да измисля начин да се махна от Дълбрук. Светът беше пълен с възможности, но обикновено трябваха пари, за да започнеш нов живот, а аз нямах пари. Някои хора наричаха това „капан на бедността“. Бях попаднал в него и не виждах как можех да се измъкна.

Тъкмо миех чинията си, когато татко влезе в кухнята. Смутих се. Рядко бяхме в една и съща стая за повече от няколко секунди и тази ситуация лесно можеше да доведе до разговор, което беше една ужасяваща възможност. Щеше да бъде първият ни разговор от няколко месеца. Последният се бе превърнал в шумна караница, а не бях в настроение за нещо такова.

— Ето къде си бил — отбеляза татко, по-учтиво, отколкото бе необходимо.

— Да, ето ме — отвърнах, без да се обръщам.

— Винаги се шегуваш — подхвърли той, приближи се до плота и си наля чаша кафе. — Как върви работата?

— Много добре — отговорих, без да вдигам очи от мивката. — Днес, след като свърших с метенето на пода, научих разликата между четири вида пелени. Увлекателна работа, нали?

— Няма нужда през цялото време да се правиш на умник, Рос.

— Да, прав си. Няма нужда да си умен, за да живееш моя живот. Всъщност за това са необходими само най-основните мозъчни функции.

— Това е работа. Вкарва пари в джоба ти и трябва да се радваш, че я имаш.

— Защо ти не я работиш, щом толкова ти харесва?

— С удоволствие бих започнал работа.

— Защо не започнеш тогава? Може би и ако двамата работехме, нямаше да живеем в мизерия!

По изражението му познах, че думите ми го бяха засегнали дълбоко и веднага съжалих, че ги бях изрекъл. Но не ми стигаше смелост да му се извиня. Обърнах се към мивката и започнах да търкам чинията още по-яростно.

— Не прекарвам ли дните си, търсейки работа? — попита той, повишавайки глас. — Надявам се, че никога няма да научиш какво е всеки ден да затръшват вратата в лицето ти.

— Не възнамерявам да научавам.

— И аз не съм възнамерявал да се редя на опашка за помощи, но се случи.

— Никога няма да ме видиш на опашка за помощи.

— Знам, че се срамуваш от мен, Рос — каза той. — Самият аз се срамувам от себе си. Боли ме, че единственият ми син ме смята за неудачник. Радвам се, че майка ти не е…

— Просто трябваше да споменеш и нея, нали? Нямам търпение да се махна оттук — заявих и треснах чинията върху плота. — Искам да се махна от тази ситуация!

Той понечи да ми отговори, но аз го прекъснах:

— Знам какво ще кажеш: ако не бях отхвърлил предложението за договор от Манчестър Юнайтед, нямаше да бъда в това положение.

Той взе чашата си и тръгна към вратата.

— Всъщност щях да кажа, че няма да си в това положение винаги, защото си твърде талантлив, за да свършиш като мен.

Исках да кажа нещо, докато го гледах как върви към дневната, но думите просто не идваха. За първи път от години видях баща си като човешко същество, а не като част от мебелировката. Осъзнах, че той е истинска личност с истински чувства, а не просто някой, живеещ в тази къща, която не беше дом. Той също бе понасял самотата, настанила се на булевард „Дълбрук“ №57, откакто майка ми почина преди седем дълги години, а освен това трябваше да понася срама от това, че бе безработен. Едно време беше страхотен дърводелец, а сега кръстосваше улиците, търсейки работа, която никой друг не искаше. Моят живот бе като утопия в сравнение с неговия.

Сега се чувствах ядосан и виновен. Ужасен ден, който исках да забравя възможно най-бързо. Направих си чаша чай и се запътих обратно към стаята си, въпреки че трябваше да отида в дневната и да му се извиня. Минавайки покрай вратата на дневната, погледнах вътре и видях, че той гледаше през прозореца. Гледката не беше особено вдъхновяваща — няколко редици малки, сиви къщи. Продължих към стаята си.

Включих лаптопа и проверих коментарите за „Невъзможната каскада“. Имаше стотици нови и аз ги изчетох от началото до края. За съжаление, това не оправи настроението ми, защото почти всички описваха клипа като „фейк“ или пък ме призоваваха да разкрия самоличността си.

Прочетох последния коментар:

„Трябва да се съглася с предишните коментари. Това е толкова очевиден фейк, че е направо смешен. Нищо чудно, че 365 не иска да свали маската си. Не напускай другата си работа, приятел!“

В този момент реших да се откажа и изтрих клипчето, за което бях работил толкова здраво. Съмнявах се, че някога ще запиша ново такова. Събрах всичките скици на потенциални каскади от бюрото си и ги хвърлих в коша за боклук.

Замислих се дали да не заснема едно последно клипче без маската, но бързо реших да не го правя — пак щяха да ме нарекат „фейк“, но вече щяха да знаят кой съм и да ме тормозят още повече. Никога нямаше да ме оставят на мира. Нямаше да мога да избягам от киберлешоядите.

Снимането на клипчета бе единственото нещо, което ме предпазваше от това да не загубя разсъдъка си, но изглежда любимото ми занимание вече бе история. Трябваше да си намеря ново хоби. Но не се сещах какво може да бъде то, така че влязох във Facebook, за да убия няколко часа. Никаква активност. Нито един от седмината ми приятели не беше онлайн.

Ъпдейтнах статуса си на „Най-ужасният ден в живота ми!“, след което понечих да затворя страницата. Но точно тогава се отвори прозорче за чат.

„Защо е бил най-ужасният ден в живота ти?“

Присвих очи и видях, че беше Джема. Явно току-що беше влязла във Facebook. Част от мен се радваше, че се бе свързала с мен, но друга част изобщо не искаше да говори с нея. Бях сигурен, че щеше да ми се наложи да отговарям на трудни въпроси.

„Просто беше“, написах аз.

„Аз съм виновна, нали? Не беше моя работа да те критикувам така този следобед.“

„Не е това. Днес просто всичко ми вървеше накриво.“

„Всички имаме подобни дни, Пепеляшке.“

„Ей!“, написах аз. „Нали нямаше да ме наричаш така?“

„Ха-ха. Извинявай, Рос“, написа тя, след което ми зададе един доста труден въпрос. „Защо бе покрит с прах тази сутрин?“

Наистина ме свари неподготвен. Извинението, че съм чистел тавана, нямаше да мине при Джема — не така, както бе минало при Рейнълдс. Не можех да й кажа истината, защото тя звучеше дори по-неправдоподобно.

Поставих пръсти на клавиатурата и написах единственото обяснение, което Джема щеше да повярва:

„Паднах от скейтборда на път за работа.“

Отне й известно време да ми отговори, най-вероятно, защото се бе превивала от смях.

„Нарани ли се?“

„Не.“

„ОК, тогава мога да ти кажа ХА — ХА — ХА!“

„Поне никой не ме видя, когато паднах. Това е най-важното.“

Последва дълга тишина и аз реших отново да насоча разговора към темата, която бяхме зачекнали този следобед. Изненадах дори себе си, когато написах:

„Днес беше права. Не съм като останалите момчета.“

„Това е очевидно.“

„Не се шегувам, Джема. Наистина съм различен.“

„По какъв начин?“

„Трудно е за обяснение.“

„Можеш да ми кажеш, Рос! Ние сме най-добри приятели.“

„Не съм казвал на никого.“

„Падаш си по момчета?“

„Не! Господи, не!“

„Тогава какво?“

„Толкова е трудно за обяснение.“

„Опитай се.“

„Не мога.“

„Типичен мъж. Може би трябва да се запишеш в «Дарба за един милион долара», щом си толкова различен!“

„О, не се сърди!“

„Слушай, майка ми иска да изключа компютъра. По-добре да тръгвам.“

„Добре.“

„Ще се видим на работа в петък.“

Тя излезе от Facebook и ме остави да се проклинам за това, че бях споделил толкова много с нея. Два пъти за един ден се бях опитал да я допусна в моя свят и двата пъти се бях провалил. Дори не си направих труда да затворя страницата и да изключа лаптопа както трябва. Просто натиснах с палец бутона за изключване и екранът потъмня. Сложих лаптопа на пода и се завих с юргана. Лампата в спалнята изгасна.

Какъв ден! Бях се скарал с Джема и с татко, Рейнълдс ме бе тормозил през целия ден, отново се бях олепкал с шайката идиоти на ъгъла и едва не бях загинал размазвайки се в бетонен стълб.

Чувствах се изтощен от всички тези събития и имах чувството, че клепачите ми са направени от олово. Не си спомнях някога да съм бил толкова изморен и след няколко секунди вече бях задрямал. Най-накрая се бях успокоил.

— Чакай малко! — възкликнах и седнах в леглото. — Какво, по дяволите, е „Дарба за един милион долара“?